Винс Флин
Крайни мерки (14)

14.

Когато Хари Дорл премина през контролно-пропускателния пост и паркира пред служебния вход към западното крило на Белия дом, навън все още беше светло. Докато слизаше от колата, той за стотен път се запита как атентаторът бе успял да се измъкне. Само минути след покушението полицията бе отцепила целия квартал. Всички хора, напуснали задимената сграда след задействането на алармата, бяха задържани и разпитвани за трети или четвърти път от ФБР и Тайните служби. Всеки беше проверен и се беше оказал редовен административен служител. Сградата бе претърсена с кучета, но следи не бяха открити.

„Каква бъркотия! — помисли си той. — След двайсет и три години добра служба да ми се случи такова нещо точно на мен.“

Когато стигна входа, вратата му отвори Джак Уорч.

— Хари, съжалявам… Искрено съжалявам.

Уорч беше заместил Дорл като специален агент, отговарящ за охраната на президента. Двамата мъже се знаеха отдавна и по-голямата част от кариерата им бе минала в съвместна работа.

Дорл кимна с признателност, но продължи да гледа в друга посока. Тръгнаха към първия етаж — Уорч начело, Дорл след него, без да си кажат нито дума. Пред вратата на кабинета Дорл спря и попита:

— Джак, президентът вътре ли е?

— Не, разговаря с госпожа Басет в жилищната част.

Дорл сведе поглед и поклати глава. Уорч сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Хари, ти не си виновен.

— Да, знам.

Когато влязоха, Стю Гарет крачеше напред-назад, докато разговаряше с Алекс Трейси, началник на Тайните служби. Майк Нанс седеше в далечния край на масата и следеше разговора между двамата. Когато Уорч и Дорл влязоха, Гарет млъкна. В стаята настъпи тишина. Накрая Трейси наруши мълчанието:

— Господа, моля, седнете.

Всички, с изключение на Гарет, седнаха. Трейси се обърна към Дорл:

— Хари, добре ли си?

Дорл кимна, но не каза нищо. Трейси се взря в него за момент, после продължи:

— Хари, познаваш ли Стю Гарет и Майк Нанс?

— Не.

Отново настъпи неловко мълчание, докато Дорл чакаше Нанс или Гарет да кажат нещо, но никой от тях не проговори. После Гарет се приближи до масата.

— Агент Дорл — започна заядливо, — цял следобед получаваме сведения и основните факти са ни известни. Онова, което не знаем и което аз действително бих искал да разбера, е как се случи това?

— В какъв смисъл „как“? — попита Дорл.

— Ще ви обясня какво имам предвид. Искам да знам как, по дяволите, председателят на Белия дом, третият най-влиятелен човек в тази страна, бе убит посред бял ден, обграден от полицаи и дузина агенти от Тайните служби? — И се втренчи в него.

Дорл разбра как ще протече тази среща. Беше слушал много за Гарет и неговия стил на работа. Изминалият ден бе дълъг и Дорл нямаше никакво желание да слуша неоснователни упреци. Когато заговори, звучеше напрегнат:

— Председателят Басет беше убит, защото отказа да отмени една обществена изява. Беше предупреден, че не можем да гарантираме безопасността му, но пренебрегна съвета ни.

— Това са глупости, Дорл. Той беше убит, защото ти и твоите хора не си свършихте работата! Толкова е просто! — Гарет удари с юмрук по масата.

Дорл стана от стола си и се изправи срещу него.

— А, не, тая няма да я бъде! — И като сочеше Гарет с пръст, добави: — Няма да ви позволя да ми стоварите вината!

— Агент Дорл, намираш се в Белия дом! — избухна Гарет. — Тук аз командвам парада! Сядай си на задника и си дръж езика зад зъбите!

— Въобще не ми дреме кой си! Казах му, че идеята за публична изява не е добра, а той не ми обърна никакво внимание. Ако ме беше послушал, щеше да е жив!

Гарет се обърна към Трейси и изкрещя:

— Държа този човек да бъде уволнен незабавно! — И без да чака отговор, рязко извърна глава към Уорч и посочи Дорл. — Изведете го оттук! Държа да бъде изритан на улицата!

Дорл пристъпи към Гарет, но Уорч скочи от мястото си.

— Хари, не си струва…

— Това са тъпотии, Уорч. Твърде дълго съм бил тук, за да може този дребен фашист да ми пробутва глупостите си.

— Да бъде уволнен! — повтори истерично Гарет. — Искам значката му, преди да е напуснал сградата!

Уорч избута Дорл навън и затвори вратата.

Дорл трепереше, лицето му пламтеше от гняв.

— Джак, няма да поема вината за това, което се случи на Басет.

— Знам, Хари. Знам, само се успокой.

— От години не съм си изпускал нервите така — въздъхна Дорл.

— Имал си тежък ден, а и Гарет не провокира най-доброто у хората.

— Нямам му вяра на тоя тип. Президентът наистина ли го слуша?

— Опасявам се, че да.

* * *

Майк Нанс стана и с жест подкани Гарет да го последва. Щом влязоха в Овалния кабинет, Нанс затвори вратата и остана неподвижен, втренчил поглед в него. Чакаше Гарет да се успокои.

— Стю, трябва да се научиш да се владееш — започна с равен глас.

— Майк, цялата проклета работа се скапва! Загубихме Козловски и Басет. Знаеш ли какви са шансовете ни да го преизберат с тези двама мъртъвци? — Гарет вдигна ръка и изобрази нула с пръсти. — Свършено е, Майк! Догодина двамата с теб сме безработни. А всичко се разкапва само защото идиоти като тоя Дорл не са способни да си вършат работата!

За миг Нанс се запита дали Гарет наистина не е откачен.

— Стю, трябва да се вземеш в ръце. До изборите могат да се случат много неща. Това, че си изпускаш нервите, няма да ни се отрази добре. Важното сега е да привлечем общественото мнение на наша страна. Трябва да намерим начин да обърнем нещата в своя полза. Няма да бъде лесно, но сме длъжни да проявим здрав разум.

Гарет кимна в знак на съгласие и Нанс продължи:

— А сега да се връщаме и да запазим хладнокръвие.

* * *

Председателят Басет беше напуснал подземния паркинг на Конгреса в черна лимузина преди по-малко от двайсет и четири часа. Сега го връщаха в черна катафалка.

След като се беше посъветвал със семейството на председателя Басет, Стивънс нареди да се подготви включването на Басет във вече планираната погребална церемония за сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски и сенатор Даунс. И четиримата покойници бяха упоменали в завещанията си, че искат да бъдат погребани в родните си щати.

След кратко пътуване с асансьора до първия етаж на Конгреса количката бе изоставена и специалният наряд пренесе ковчега през фоайето и го положи върху правоъгълна черна платформа. Четирите покрити със знамена ковчега бяха поставени в центъра под огромния купол на Капитолия, сочещи четирите посоки на света. Беше 10 сутринта и ако не се смяташе армейската почетна стража, ротондата бе пуста.

На близките на загиналите последователно бе предоставено време за уединение в скръбта. Всяко семейство остана при ковчега на своя покойник около половин час, а по обяд достъп получиха и медиите, които имаха разрешение да отразят събитието. Камерите заработиха и сенаторите и конгресмените влязоха, за да отдадат своята последна почит. Малко след два часа следобед законодателите бяха отведени в обезопасените части в Капитолия и вратите бяха отворени за обществеността. Непрестанен поток от хора се зареди покрай ковчезите и едва малко след полунощ тълпата започна да оредява.

* * *

Сенатор Ерик Олсън седеше в кабинета си и се опитваше да реши дали да се опълчи срещу волята на президента, ФБР, Тайните служби и жена си. Беше почти един след полунощ, а той не можеше да заспи. Прекалено много мисли го занимаваха. Знаеше, че правилното и достойното бе да върви след катафалките, докато погребалното шествие се придвижва от Капитолия към Белия дом. Дръзкото покушение над Басет посред бял ден бе накарало всеки конгресмен и сенатор да осъзнае колко уязвими бяха. На Басет беше осигурена по-голяма охрана, отколкото на който и да било от колегите му, но въпреки това беше убит. И не само че бяха отнели живота му, но и се бяха измъкнали, без да оставят и следа.

По-рано същия ден, докато се взимаха последните предохранителни мерки за погребалното шествие, от ФБР и Тайните служби решиха, че никой, дори членовете на семействата, няма да върви зад катафалките.

Но Олсън изпитваше потребност да покаже, че правителството на Съединените щати не се страхува. Налице бе остра необходимост някой да се изяви като водач. Политиците на страната до един се криеха зад заключените врати и гърбовете на телохранителите си. Олсън ги разбираше, особено онези, които по време на мандата си се бяха отличили с липсата на морал.

Олсън бе историк по образование и се вълнуваше за генералните последици от тези убийства върху бъдещата американска политика.

„Историята е велик учител“ — твърдеше той пред студентите си. Историята повтаряше себе си по много причини. Най-вече, защото в действителност човечеството не се беше променило особено в рамките на съвременната цивилизация, а и защото историята установяваше прецеденти и внушаваше на хората идеи. Олсън не искаше това, което в момента се случваше, да се превърне в прецедент. Събитията, започнали миналия петък, трябваше да бъдат овладени, към тях трябваше да се подходи категорично и справедливо. В демокрацията нямаше място за тероризъм. Някой трябваше да се изправи; някой трябваше да действа като водач. Затова някой трябваше да върви след тези ковчези и да покаже, че не се страхува.

Среброкосият мъж си представи как крачи сам в това бавно, дълго километър и половина шествие и се запита дали някой от колегите му ще има смелостта да се присъедини към него. Започна мислено да прехвърля списък от имена в търсене на някой достатъчно храбър да го придружи. Много скоро в съзнанието му изплува едно име и той не продължи нататък. Вдигна телефона и набра номера.

* * *

Майкъл потупа Дюк по главата и остави ключовете си на кухненския плот. Бързо прегледа пощата и върна целия куп обратно на плота. Докато вървеше към стълбите, смъкна вратовръзката си и започна да си разкопчава ризата. Дюк го следваше неотклонно.

Беше късно. Майкъл беше уморен и трябваше да говори с Лиз. Започваше твърде осезателно да чувства бремето на вината върху плещите си. Младият конгресмен се затътри по стълбите към спалнята. Лиз беше седнала от своята страна на леглото и четеше книга. Беше облечена в една от неговите сиви фланелки на Университета на Минесота. Майкъл се усмихна и седна на края на леглото. Лиз остави книгата и свали очилата си.

— Изглеждаш скапан — отбеляза.

— Така е — отговори О’Рурк мрачно.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — попиша Лиз, докато разтриваше гърба му.

— Да, но смятам, че нямам право — въздъхна той.

Лиз отметна завивките и спусна голите си крака от леглото. Докато тя разтриваше раменете му, Майкъл се проклинаше за това, което бе изрекъл. Най-лошото, което можеш да кажеш на една жена, която в допълнение е и репортер, е, че знаеш нещо, но нямаш право да говориш за него.

— Какво те тревожи? — попита Лиз.

Майкъл се обърна и я целуна по устните. Тя отвърна на целувката му, но после го отблъсна и повтори с възможно най-сериозното си изражение:

— Какво те тормози?

Дълбоко в себе си Майкъл искаше да сподели с нея, но трябваше да бъде предпазлив. Трябваше да го направи постепенно.

— Как би реагирала, ако ти заявя, че знам кои са атентаторите? — започна той.

— Не говориш сериозно, нали?

Майкъл кимна. Лиз се отдръпна и оплете крак в завивките.

— Ти… наистина говориш… сериозно.

Майкъл отново кимна.

— Кои са те?

— Не мога да ти кажа.

— И защо? — попита изумено Скарлати.

— Защото, ако разбереш кои са, може да бъдеш въвлечена в тази история, а засега не се знае как ще се развият нещата.

— Ще идеш ли във ФБР?

— Не.

Лиз коленичи и вдигна поглед към него.

— Не говориш сериозно!

— По-сериозно не мога.

— Трябва да отидеш във ФБР, Майкъл! Ти си конгресмен!

— Скъпа, няма да отида във ФБР… поне засега. И не искам да говориш за това с никого.

Скарлати се намръщи.

— Лиз, доверих ти се — продължи Майкъл, — защото ти вярвам. Нито дума за това на никого!

— Добре де, добре… Нищо няма да кажа — отвърна тя, протегна ръка и прокара пръсти през косата му. — Кои са?

Майкъл се вгледа в кафявите й очи и поклати глава.

— Няма да ти кажа, за твое добро е.

Лиз понечи да възрази, но в този момент телефонът иззвъня. Майкъл се огледа за безжичния, но се сети, че би трябвало да се зарежда в кабинета му. Щом някой се обаждаше толкова късно, сигурно беше важно. О’Рурк бързо прекоси всекидневната и грабна телефона.

— Майкъл, съжалявам, че те притеснявам толкова късно. Надявам се, не съм те събудил.

Беше бившият шеф на Майкъл, сенатор Олсън.

— Не, буден бях. Какво има?

— Майкъл, трябва да те помоля за една голяма услуга — започна Олсън след неловка пауза.

— С какво мога да ти помогна?

— Решил съм утре да вървя пеша с шествието от Капитолия до Белия дом… и се питах… дали би дошъл с мен?

— Мислех, че няма да разрешат на никого.

О’Рурк бе получил съобщение, което указваше програмата за следващия ден, и там изрично се упоменаваше, че на нито един конгресмен или сенатор няма да бъде разрешено да върви до Белия дом край теглените от коне погребални коли.

— Майкъл, аз съм сенатор на Съединените щати. Никой не може да ми забрани да участвам в това шествие. Много мислих за това. Повече от трийсет години съм работил с тези хора и макар нито един от тях да не ме вълнува особено, чувствам, че е мой дълг да застана редом с тях за последен път. Някой в този град трябва да покаже поне малко смелост!

— Защо ще рискуваш живота си, за да почетеш четирима от най-непочтените мъже, избирани някога на обществен пост? Те бяха позор! Не мога да повярвам, че ти е хрумнало!

Олсън се ядоса.

— Съжалявам, че се чувстваш така, Майкъл. Ако знаех, че ги презираш толкова, не бих те помолил да се присъединиш към мен.

И затвори.

О’Рурк се втренчи в слушалката. Питаше се дали да се свърже отново с Олсън. Реши да не го прави и затвори телефона. Разкъсваше се между лоялността си към Олсън и отвращението от това, което хора като Козловски бяха причинили на Америка и нейната политическа система. Мисълта да ги почете по какъвто и да било начин го изпълваше с гняв. Изборът би бил лесен, ако не се намесваше фактът, че Майкъл се чувстваше по-задължен към Ерик Олсън, отколкото към всеки друг човек на света. Ерик и Алис Олсън бяха сред най-добрите приятели на родителите му. След тяхната смърт Олсънови запълниха празнината, зейнала в живота на Майкъл и неговите по-малки братя и сестри. О’Рурк хвърли поглед към снимката на стената. Беше от неговото дипломиране в колежа. От двете му страни стояха Ерик и Алис. Те присъстваха на много снимки от последните десет години — на всички рождени дни и ваканции Ерик и Алис Олсън се бяха старали да бъдат като родители за осиротялото семейство на О’Рурк.

Той отмести поглед към друга фотография. Голяма, черно-бяла, в рамка; майка му я беше направила малко преди смъртта си. Беше снимка на езерото и горите пред тяхната семейна вила в Северна Минесота. Току-що навалял сняг покриваше замръзналото езеро и привеждаше клоните на могъщите зелени борове. Прекрасната фотография винаги му напомняше за този най-тъжен период от неговия живот. В първите години след смъртта на родителите си той се изкушаваше да я свали, защото предизвикваше у него тъжно, тягостно чувство, но я бе оставил от уважение и заради убеждението, че е по-добре да се изправиш срещу болката и страха, отколкото да бягаш от тях.

Докато се взираше в снимката, Майкъл си спомняше за погребението на родителите си. Стоеше насред гробището, покрито със сняг, студеният северен вятър го пронизваше. Стоеше при гробовете, докато всички други чакаха в колите, за да го оставят насаме да каже своето последно сбогом. Не можеше да си спомни колко дълго стоя там, а само — че беше студено, много студено.

Ерик Олсън бе човекът, който го отведе обратно при братята и сестра му…

На прага бе застанала Лиз. Той протегна ръце, прегърна я и прошепна:

— Не искам да те губя, Лиз. Никога!