Винс Флин
Крайни мерки (5)

5.

Четвъртък, 22:40 ч.

Синият микробус криволичеше из малкия вашингтонски квартал „Френдшип Хайтс“. Тъмнозелен надпис отстрани гласеше: „Спешни водопроводни услуги, Братя Джонсън. Двайсет и четири часа в денонощие“. Вътре имаше двама мъже към трийсетте в изключително добра спортна форма. Носеха тъмносини работни гащеризони и бейзболни шапки. Микробусът намали и свърна по тясна, оскъдно осветена уличка. Десет двора по-нататък колата спря, тръгна на заден ход, отново спря, а после пое отново в посоката, от която бе пристигнала. За всеки, който ги наблюдаваше, те търсеха къща, която се нуждаеше от услугите им.

Скрит зад ред контейнери за боклук, тъмнокосият пътник от микробуса приклекна и се огледа. След няколко минути се изправи и тръгна бавно по улицата, преминавайки от сянка в сянка. Шест къщи по-нататък спря зад един гараж, собственост на господин Харолд Бърмийстър, измъкна найлонова торбичка от джоба си, после се пресегна и метна съдържанието й в задния двор, прехвърляйки двуметровата ограда. Като се прикриваше между зида и гаража, той освети циферблата на дигиталния си часовник. Беше 22:44 часът. Налагаше се да изчака още петнайсет минути.

Бърмийстър считаше, че високотехнологичните охранителни системи са пилеене на пари. Неговата къща единствена в квартала не беше обезопасена с аларма и до този момент не беше посещавана от крадци. Тази отлика по всяка вероятност се дължеше на голямата немска овчарка Фриц.

Наблюдателят чакаше безмълвно в сянката, както бе правил десетки нощи преди това, чакаше и наблюдаваше, отбелязваше час и минути и си водеше записки — за кой ли път убеждаващ се в точността на пенсионирания се банкер.

В 22:55 часа бе включен прожекторът в задния двор и сянката на оградата падна върху гаража отсреща. Миг по-късно се отвори врата и се чу дрънкането на синджира на Фриц. Всяка вечер точно в 22:55 Бърмийстър пускаше Фриц навън, пет минути по-късно го прибираше — точно когато започваха вечерните новини.

Кучето се втурна право към задната ограда, както го беше обучил неговият господар. Докато се облекчаваше, започна да души трескаво, после се спусна към ъгъла, където бе паднало месото, и незабавно започна да поглъща парченцата говеждо. Мъжът зад оградата слушаше напрегнато. След минута скърцането на отварящата се задна врата наруши тишината и без да бъде повикан, Фриц скочи и се втурна в къщата.

 

 

Петък, 12:05 ч.

Лимузината на сенатор Даниел Фицджералд се носеше на север по Масачузетс авеню. Беше малко след полунощ и сенаторът седеше на задната седалка, пиеше скоч и четеше „Поуст“. Току-що си бе тръгнал от третия прием за вечерта и се прибираше вкъщи. Фицджералд бе председател на Комисията по финансите към Сената и беше един от най-влиятелните мъже във Вашингтон. Имаше буйни, вече посивели коси, и червен, подпухнал нос, резултат от прекомерното пиене. Сенаторът притежаваше два порока — алкохола и жените. Вече с три брака зад гърба си, в момента той живееше отделно от настоящата си съпруга. Бе минал през близо половин дузина програми за лечение на алкохолизъм и никоя не се бе оказала ефикасна. Преди седем години бе решил да престане да се съпротивлява на тази пристрастеност. Обичаше да пие и толкова. При всички тези лични неудачи, крушения на бракове, пристъпи на депресия и шест деца, които едва познаваше, сенаторът неизменно оставаше вкопчен в едно — в работата си. Единственото, което осмисляше живота му.

Фицджералд живееше във Вашингтон повече от четирийсет години. След като завърши право в Йейлския университет, той започна работа в престижна юридическа фирма в Бостън и по-късно, на двайсет и осем годишна възраст, бе избран в Камарата на представителите. След като изкара три мандата като конгресмен, в родния му щат се освободи едно от двете полагаеми се за Сената места. Със солидната финансова подкрепа на баща си Фицджералд организира най-скъпата предизборна кампания, провеждана някога в Ню Хемпшър. Политическата машина, която баща му бе изградил, осигури победата и Фицджералд бе избран в Сената на САЩ.

През целия си съзнателен живот Фицджералд бе политик и не знаеше нищо друго. Бе станал безчувствен към ежедневните проблеми на столицата. Четирийсетте и повече години на лъжа, измама, нечисти сделки, кариеризъм и партийни пристрастия така бяха попили в същността на Фицджералд, че той не само смяташе поведението си за приемливо, но и искрено вярваше, че това е единственият начин да се върши работа.

За него неща като почтеност, усилена работа, поемане на отговорност за собствения живот, лична свобода и Конституцията на Съединените щати имаха твърде малко значение, Фицджералд бе пристрастен към властта като наркоман. Бе продал душата си, за да се домогне до върха, и сега, когато беше там, започваше да осъзнава, че горе е доста самотно. Старостта чукаше на вратата и Фицджералд за първи път бе принуден да погледне критично на изминалия си живот. Даваше си сметка, че е пълен неудачник и като баща, и като съпруг. Бе вложил всичко в кариерата си.

Облегна глава на стъклото, отпи от чашата и притвори очи. Сенаторът никога не се бе интересувал от истината, но сега, в заника на годините си, вече не можеше да избяга от нея. Никога не бе харесвал самотата. Неизменно се нуждаеше от хора около себе си, за да се чувства в безопасност, а с годините тази потребност ставаше все по-голяма. Цял живот бе полагал усилия да се озове в настоящото си положение и когато целта бе постигната, изведнъж се оказа, че няма с кого да го сподели. И даже по-лошо — вътрешният глас му подсказваше, че бе пропилял живота си в борба за фалшиви стойности.

Той допи поредната чаша „Дюърс“ и си наля нова. Лимузината зави от Масачузетс авеню и закриволичи по тесните улички на Калорама Хайтс. Едно каре преди крайната си цел лимузината задмина обикновен бял микробус. Вътре имаше двама мъже, които се подготвяха за тази нощ повече от година.

Лимузината спря пред дома на Фицджералд — къща от кафяв камък, на стойност два милиона долара — и шофьорът изскочи, за да отвори вратата на своя шеф. Докато успее да заобиколи, Фицджералд вече се бе измъкнал от задната седалка и се запрепъва към къщата. Не обърна внимание на любезността на шофьора, който му пожела лека нощ, и продължи по стълбите към входната врата на къщата си. Шофьорът заобиколи лимузината и проследи с поглед как Фицджералд набира кода на охранителната си система и отключва. Когато вратата се отвори и сенаторът с препъване се озова във фоайето, шофьорът се качи в лимузината и замина.

Фицджералд остави ключовете си на една маса вляво от входната врата и посегна да светне лампата. Щракна ключа, но безуспешно. Като проклинаше наум, той огледа тъмната къща. От двете страни по цялото протежение на входната врата имаше стъклени плоскости, широки десетина сантиметра. През двете тесни прозорчета уличното осветление, макар и оскъдно, проникваше в коридора.

Отправи се към кухнята, прекосявайки тъмното преддверие към спалнята вдясно и стълбата към горните етажи вляво. При всяка стъпка скъпите му мокасини се стоварваха тежко върху дървения под. Бледата светлина, която проникваше от улицата, очертаваше дългата му сянка. Когато стигна до кухнята, вече бе заобиколен от пълен мрак. Обърна се наляво и потърси другия ключ. Преди да го докосне обаче, две ръце в ръкавици го сграбчиха откъм гърба. Светлокосият натрапник дръпна по-възрастния мъж, събори го и го просна по лице на белите плочки. Като приклекна до своята жертва, здравенякът заби коляно в гърба на Фицджералд и сграбчи главата му с две ръце. С рязко движение убиецът се отпусна върху сенатора и дръпна брадичката му нагоре. Звукът отекна в тихата къща като хрущене на сух клон, строшен на коляно. От гърлото на сенатора се чу странно гъргорене. Очите на умиращия се отваряха все по-широко, докато накрая изглеждаха така, сякаш всеки миг ще изскочат от орбитите си. Трийсетина секунди по-късно гъргоренето стихна и тялото на Фицджералд застина безжизнено на покрития с теракота под.

Убиецът се изправи и въздъхна дълбоко. Сведе поглед към трупа с чувство на огромно удовлетворение. Току-що бе отмъстил за смъртта на осем от най-близките си приятели — осем мъже, загинали, защото задници като Фицджералд не знаеха да си държат езика зад зъбите. Убийството на сенатора беше личен въпрос, но другите две щяха да бъдат делови.

Пред устата на убиеца бе закрепен микрофон.

— Номер едно е в чувала. Край — съобщи той.

След секунда в слушалката с пращене прозвуча потвърждение и той отново се залови за работа. Сграбчи трупа за глезените и го завлече до голям килер за провизии. После направи една последна обиколка из къщата и събра електронните подслушвателни устройства, които бе поставил там предната седмица. Преди да излезе, дръпна ципа на якето си до брадичката и прихлупи бейзболната шапка върху светлите си коси. Спря за момент при задната врата и през прозореца огледа малкия двор. Вятърът се усилваше.

— Тръгвам. Край — изрече в микрофона.

Затвори вратата зад гърба си. Небрежно прекоси двора, мина през портата и се озова на уличката. Когато стигна до края й, белият микробус намали, за да го качи, и бързо продължи нататък.

 

 

Петък, 3:45 ч.

Синият микробус на „Братя Джонсън“ отново се движеше по улиците на Френдшип Хайтс. На същата алея, където беше паркирал преди пет часа, автомобилът намали скоростта. Още не беше спрял напълно, когато пътникът скочи на тротоара и тръгна редом с автомобила. Щом спря, широкоплещестият тъмнокос мъж тихо затвори вратата, шмугна се в сенките и изчака колата да потегли отново. Бе метнал през рамо черен брезентов чувал. Стигна до оградата на Бърмийстър, извади флакон с WD40 и напръска пантите на вратата. Изчака маслото да свърши своето, после внимателно вдигна резето и отвори металната врата. Озовал се в задния двор, той приклекна зад един розов храст и огледа прозорците на Бърмийстър и на съседната къща. Дебнеше дали няма да се мерне нечие лице, или да светне лампа — знак, че някой го е забелязал. Остана зад храста близо пет минути. Разполагаше с достатъчно време, за да бъде внимателен и предпазлив. Така обичаше да работи, така беше обучен.

Извади от торбата метална ножица. Внимателно се изправи, промъкна се покрай стената на гаража, а после бързо притича през малкото открито пространство до задната веранда. Напръска с WD40 пантите на вратата. Докато чакаше маслото да проникне добре, прекъсна телефонния кабел. После извади резачка за стъкло. Промъкна се до задната врата. Четири отделни стъкла заемаха близо една трета от общата й площ. Мъжът постави резачката в средата на долното ляво стъкло и завъртя режещия ръб по посока на часовниковата стрелка. След пет завъртания хвана двете дръжки и натисна навътре оформения кръг. Отрязаното парче стъкло се отдели, но остана залепено на вакуумната чашка. Мушна ръка през дупката, отключи вратата и влезе в кухнята, като внимателно затвори зад себе си. Застина неподвижно и погледна през прозореца към съседските къщи, опитвайки се да открие нещо, което да се е променило, докато бе оглеждал вътрешността. Чу дишане на куче, обърна се и го видя да лежи на постелка пред кухненската маса, напълно спокойно и отпуснато. Свали пред устата си вдигнатия до козирката на бейзболната шапка микрофон и прошепна:

— Вътре съм. Край.

Партньорът му седеше в синия микробус шест пресечки по-нататък, до един денонощен магазин, и наблюдаваше местния полицейски скенер.

— Прието. При мен всичко е чисто. Край — прозвуча в слушалките.

Мъжът в кухнята на Бърмийстър вдигна микрофона към шапката си и смъкна черния чувал от гърба си. Внимателно го постави на пода и извади противогаз и зелен резервоар с гумен маркуч, прикрепен в единия край. Тръгна по голия под към стълбата за втория етаж. Спря при първото стъпало, наведе се напред и опря ръце на четвъртото стъпало. Отново застина неподвижен и се ослуша. След като се убеди, че Бърмийстър не се е събудил, тръгна бавно по стълбите, като внимателно избягваше средната част. Придвижваше се приведен, като се опитваше да балансира тежестта си така, че старите стъпала да не скърцат.

Когато се добра до втория етаж, застана на колене и запълзя към основната спалня на десетина крачки по-нататък. Пред нея спря и се ослуша. Внимателно мушна гумения маркуч под вратата, сложи си противогаза и отвори клапана на резервоара. Седнал на пода и опрял гръб в стената, мъжът включи таймера на часовника си. Изчака петнайсет минути, затвори клапана и издърпа маркуча. Открехна вратата и надникна. Бърмийстър лежеше по гръб. Мъжът влезе в стаята и спокойно се отправи към леглото. Пресегна се и побутна няколко пъти Бърмийстър. Възрастният човек не помръдна. Нападателят свали ръкавицата от дясната си ръка и потърси пулса му. Провери го два пъти и с облекчение заключи, че старецът е добре. Не познаваше човека, над когото се бе надвесил, и не искаше да стане причина за смъртта му. Не Харолд Бърмийстър бе неговата мишена тази вечер. Той заобиколи леглото, отиде до двойния прозорец, който гледаше към улицата, и впери поглед в къщата отсреща. Смъкна микрофона и каза тихо:

— На позиция съм. Всичко изглежда добре. Край.

Отговорът прозвуча незабавно, съпроводен с леко пращене в слушалката:

— Прието, тук всичко е спокойно. Край.

* * *

Пет мили по-нататък, от другата страна на река Потомак, вторият екип беше заел позиция. Бял микробус без отличителни знаци бе паркиран на тиха странична улица. Вътре русият убиец претърпяваше метаморфоза. Беше си смъкнал тъмните дънки, якето и ботушите и ги бе заменил със сиви панталони, синя памучна блуза и маратонки. Стоя мирно, докато гримираха в черно лицето, врата и ушите му. Беше за камуфлаж, но не в типичния военен стил. Целта му бе да бъде забелязан и да създаде погрешна представа. След като работата по грима приключи, върху русите му коси бе надяната черна перука, а сините му очи бяха скрити зад кафяви контактни лещи. После отново си сложи слушалката и нахлупи бейзболната шапка.

 

 

Петък, 5:55 ч.

Мрежата, покриваща прозореца на Бърмийстър, беше смъкната, а собственикът на къщата — внимателно пренесен от голямата спалня в една от стаите за гости. Мъжът седеше на дървен стол и се взираше във френския прозорец на втория етаж на къщата от другата страна на улицата. В скута му почиваше снайпер „Ремингтън M24“ със заглушител. В гнездото имаше само един патрон, но пушката все още беше със спуснат предпазител. Алармата на часовника му беше дала сигнал преди пет минути и той се опитваше да остане спокоен. Небето бе започнало да просветлява и вече се долавяше чуруликането на птички. Неговата мишена щеше да се събуди всеки момент и мъжът правеше съзнателни усилия да регулира дишането си и да държи ниско нивото на адреналина си.

Отсреща светна лампа. С единствено бързо движение мъжът вдигна снайпера, готов за стрелба. Освободи предпазителя, докато се прицелваше. Продължи да вдишва дълбоко и ритмично. Зад завесите забеляза неясен силует. Снайперистът пое дълбоко въздух. Когато белите му дробове се изпълниха докрай, двете крила на френския прозорец се дръпнаха навътре и откриха пълното розово тяло на конгресмен Джак Козловски. Само по боксерки в бебешкосиньо, той се отправи към банята.

Оптическият мерник се плъзна по гърба и спря точно под плешивото теме на конгресмена. Левият показалец на снайпериста започна бавно да натиска спусъка. Секунда по-късно ударникът излетя напред. Патронът се завъртя и се понесе по цевта, премина през заглушителя и проряза застиналия в покой утринен въздух. Куршумът се заби в тила на конгресмена и косият му връх се сплеска. Проникна в мозъка и премина през дясната очна орбита, като повлече със себе си парченца кост, мозък и плът. Ударът тласна Козловски напред и го повали странично на леглото. Убиецът вече бе заредил друг патрон и отново се прицели. Следващият изстрел улучи Козловски в основата на черепа и незабавно прекъсна невронната връзка между мозъка и останалата част от тялото му.

 

 

Петък, 6:15 ч.

От другата страна на река Потомак, в Маклийн, Вирджиния, втората група седеше и очакваше своята следваща мишена. Бяха спрели срещу парка „Пимит Бенд“, а на север имаха излаз към Белънтрейн Лейн, която свършваше при парка. Шофьорът следеше полицейския скенер и дъвчеше дъвка. Друг мъж седеше в дъното на колата и наблюдаваше парка през задното стъкло. От мястото, където бяха спрели, той виждаше русия убиец, облегнат на едно дърво до пътеката за крос. Докато чакаше, русият си придаваше вид на случаен бегач. Няколко души, тръгнали на крос или на разходка, вече го бяха подминали и бяха забелязали най-важното — негър, който се готви да тренира в техния бял като лилия парк.

Убиецът си погледна часовника. Следващата им мишена трябваше да се появи скоро.

Това бе сенатор Робърт Даунс, председател на Банковата комисия към Сената на Съединените щати. Той живееше на две-три пресечки по-нататък и разхождаше колито си всяка сутрин между 6 и 6:20 по алеята. Беше почти шест и петнайсет и сенаторът трябваше да се появи всеки момент. Когато убиецът вдигна поглед, забеляза познатата кафява английска шофьорска шапка на Даунс да подскача от другата страна на хълма. Робърт Даунс се намираше на около четирийсет метра и вървеше с обичайната си вяла походка. Когато стигна върха на малкия хълм, убиецът забеляза жена в ярък тенис екип на трийсетина метра зад сенатора. Тя вървеше бързо, като размахваше ръце и полюшваше бедра. Когато го приближи, убиецът забеляза, че тя е с уокмен, и въздъхна с облекчение. Нямаше да умрат невинни хора.

В това време Даунс бе отминал двайсетина метра по-нататък. Убиецът се обърна с гръб към жертвата, облегна се на дървото, вдигна десния си крак и започна да го разтяга. Чуваше дишането на кучето и звука от ноктите му по черния асфалт на пътеката. Отпусна десния си крак, хвана левия и прошепна в микрофона:

— Как изглеждам? Край.

Човекът, който седеше в дъното на микробуса, погледна вдясно от себе си и отговори:

— Единствените хора в обсег са мишената и жената, която го настига. Край.

— Прието. Край.

Убиецът обърна глава надясно и погледна през рамо.

Даунс бе на значително разстояние, а жената бе по петите му. Убиецът сведе поглед към корените на дървото и напрегна периферното си зрение. Преди да стигнат до него, жената бе подминала Даунс и непрекъснато увеличаваше разстоянието между двамата.

Убиецът стъпи на пътеката и тръгна зад Даунс. Дясната му ръка стисна дръжката на деветмилиметрова „Берета“. Ускори крачка и се приближи до сенатора. Измъкна пистолета, протегна ръка и постави върха на заглушителя на сантиметри от тила на мишената. Два куршума се забиха в основата на черепа на Даунс, той политна напред и се просна по лице на алеята. Убиецът се обърна и спринтира през парка към чакащата го кола. Жената продължи невъзмутимо, а осиротялото коли застана над умиращия си господар и започна да души локвата кръв, която постепенно нарастваше.