Винс Флин
Крайни мерки (42)

42.

Скот Коулман седеше на кушетката си и се опитваше да игнорира факта, че неизвестен брой агенти на ФБР го следят и слухтят за всяко негово движение. През изминалия ден той непрекъснато обмисляше какви ли не планове как да се отърве от пазачите си. Част от обучението му като тюлен включваше начини за измъкване от наблюдение и техники за оказване на съпротива. Като командир на „Тюлен — Група 6“ той бе следен безброй пъти. Чуждите разузнавания можеха да се поучат, опитвайки да държат под контрол един от най-добрите командоси в Америка.

През последните десет години Коулман бе очистил доста международни престъпници и немалко групировки биха го спипали с огромно удоволствие. Какъв по-добър начин за уреждане на сметки, ако си терорист, от това — да премахнеш командващия елитния антитерористичен отряд на Америка!

Пейджърът му иззвъня. Той сведе поглед към екранчето и позна номера на обезопасения телефон на Шеймъс. След седемцифрения номер следваха още три числа. Те го изпълниха с тревога. Съобщаваха му, че има твърде сериозен проблем и че двамата трябва да разговарят незабавно.

Около минута Коулман остана неподвижен, обмисляйки каква да бъде следващата му стъпка. След като изготви план, той изключи телевизора и се отправи към вратата, като пътьом грабна ключовете си и черното кожено яке. Знаеше за намерението на Майкъл да използва записа, но извън това нямаше никаква представа за събитията през последните шестнайсет часа. Стигна до складовите помещения в сутерена, подмина своето и спря пред помещението на възрастния мъж от първия етаж. Измъкна малко черно фенерче и внимателно огледа восъчните печати, с които бе обкапал пантите. И двата бяха непокътнати.

Трябваше му по-малко от минута да се справи с малката ключалка. Отвори шкафа, премести няколко натрупани една върху друга кутии и взе своя куфар от неръждаема стомана. Беше време да изчезва. Нямаше смисъл да оставя нещо, което федералните агенти щяха да открият. Извади обезопасен мобилен телефон. Взе кафеникавото си куфарче и металния куфар и се отправи към входната врата.

* * *

В жилищната сграда отсреща Скип Макмахън и другите агенти от ФБР скочиха. По-рано същия ден Коулман бе излизал само да тича.

Макмахън носеше черна бейзболна шапка, на ушите му имаше големи слушалки. През редицата подвижни микрофони, насочени към апартамента на Коулман, чу как той изключи телевизора. После долови дрънкането на ключове, отваряне и затваряне на врата. Макмахън поднесе портативния радиопредавател до устата си:

— Бъдете готови. Мисля, че нашето момче пристига.

Другите двама агенти застанаха до Макмахън на прозореца. Единият се свърза последователно с трите коли, разположени на близките улици, и поиска рапорт за положението. Изчакаха минута, но Коулман не се появяваше на входната врата.

— Сам, виждаш ли нещо на алеята? Край — каза Макмахън.

Агентът, паркирал в края на алеята, наблюдаваше околността с очила за нощно виждане. Очите му не се бяха откъсвали от задната врата, откакто Макмахън го бе предупредил, че обектът е на път.

— Не, нищо — отвърна Сам тихо.

Макмахън потропа нетърпеливо с крак.

— Хайде, къде си? — Той намести бейзболната си шапка и продължи да се взира във вратата. — Хайде!

В същия миг Коулман се показа.

— Виждаме го — обяви Макмахън по радиото, присви очи и продължи: — Носи дипломатическо куфарче и голям метален куфар. Насочва се към колата си. Имайте готовност за тръгване.

Макмахън проследи как Коулман се качва на своя „Форд Експлорър“ и затваря вратата. Тупна един от агентите по рамото и каза:

— Пази форта, докато ни няма, и съобщи на диспечера, че може да се нуждаем от хеликоптер. Да тръгваме, Пийт.

Спуснаха се тичешком по задното стълбище. Макмахън скочи на мястото до шофьора в крайслера на специален агент Арли. С рязка маневра Арли излезе на алеята и с рев се понесе напред, докато Макмахън даваше инструкции на останалите три коли в околността.

Колоната се придвижи от „Адамс Морган“ в околността на университета „Хауард“. Бяха осигурили пълно покритие на маршрута на форда, включително и от въздуха. Един хеликоптер бе заел позиции и вече бе маркирал колата на Коулман с лазерна точка. Завиха по Мичиган авеню и продължиха покрай колежа „Тринити“.

Коулман знаеше какво прави. Докато шофираше покрай студентските комплекси, той се отърваваше от колите на ФБР, които се опитваха да го следват по страничните улици. Мичиган авеню бе единствената магистрала в тази част на града. Всички останали улици водеха до някой от жилищните комплекси на колежите. Коулман все още не правеше опити да им избяга. Само гледаше да ги поизпоти.

Бившият тюлен извади от джоба си малък ръчен детектор. Започна от волана и мина по цялото табло. Продължи по всички части, които успя да достигне от предната седалка. После прибра сензора обратно в джоба си и извади обезопасения мобилен телефон. Пусна радиото и насочи усилвателите назад.

Набра номер. След няколко иззвънявания Шеймъс вдигна.

— Да?

— Какво има?

— Майкъл е отвлечен.

— Как така отвлечен? От кого?

— Не знаем, но според нас вероятно е Нанс.

Коулман изруга под нос.

— Майкъл използва ли записа да притиска Нанс?

— Да.

— По дяволите! От снощи съм вън от играта. По-добре бързо ме въведи в последните събития.

Коулман слушаше мълчаливо, докато Шеймъс му предаде максимално сбито какво бе направил Майкъл със записа с признанията на Артър. После му описа обстоятелствата около изчезването му, последвалия разговор на Лиз със Стансфийлд и накрая едночасовия лимит и ултиматума, който тя бе отправила към директора на ЦРУ.

Коулман зададе няколко въпроса. Шеймъс беше към края на разказа си, когато Коулман погледна часовника си и видя, че наближават маркера на двете минути. Макар че тези две мънички чудеса на техническата мисъл, които двамата използваха, според рекламата не можеха да бъдат проследени, през годините Коулман се беше научил да не се доверява изцяло на никое постижение на техниката. Тъй като държеше да не надхвърля двете минути, той попита за номера, който Шеймъс бе използвал, за да се свързва със Стансфийлд, и му каза, че ще го потърси след десетина минути. После затвори и погледна в огледалото за обратно виждане. Прехапа устни и започна да обмисля възможностите. Ако не успееха бързо да върнат Майкъл, щяха да си навлекат доста неприятности. Трябваше да се справят с Нанс.

— Само да имам шанс, ще приключа тази история както аз си знам — изрече едва чуто.

* * *

Кафявото ауди спря при портала и чифт зорки очи се впериха в шофьора иззад блиндираното стъкло на будката на охраната. Мъжът вътре бе уведомен от своя работодател, че този специален гост трябва да бъде пуснат без рутинната проверка. През годините Майк Нанс бе научил много от Артър и един от тези уроци беше да наема собствени служители за охрана.

Тежката врата започна да се плъзга назад и охранителят кимна на шофьора да продължи.

Джейрод паркира до главния вход, слезе и отвори багажника. Майкъл погледна с присвити очи своя похитител. Макар че се чувстваше със забавени реакции, лекарствата не бяха засегнали съзнанието му. Беше се ориентирал в ситуацията. Само един човек можеше да стои зад тази работа. Майкъл си даваше сметка, че единствената му надежда бе Лиз да се е върнала и да се е обадила на Тим и Шеймъс. Ако не, Майкъл беше сигурен в това, Нанс щеше да го натъпче с лекарства и да го накара да запее, точно както двамата с Коулман бяха постъпили с Артър.

О’Рурк почувства по-осезателно ефекта на онова, с което го бяха натъпкали, в момента, в който нозете му стъпиха на паважа. Беше нестабилен, залитна. Джейрод го хвана за ръката и го задържа. Отправиха се към входната врата.

На прага се появи ухилен Майк Нанс.

— Добър вечер, господа. — Носеше тъмни вълнени панталони, бяла риза с копчета на яката и синя жилетка.

О’Рурк се втренчи в самодоволната усмивка на Нанс и изпита неистово желание да му размаже физиономията. Направи стъпка напред, но непознатият, който продължаваше да го държи под ръка, заби два пръста в болезнената точка до десния му лакът. Майкъл се сви конвулсивно.

— Конгресмен, дръжте се прилично! — Нанс размаха показалец пред лицето на О’Рурк, сякаш бе малко момче. — Не желаете да разстройвате моя приятел, нали?

Кимна на двамата мъже да го последват. Джейрод леко отпусна хватката си и побутна Майкъл да върви напред. Влязоха в просторното игрално помещение.

О’Рурк погледна вдясно и забеляза Стю Гарет, застанал зад бара с чаша в ръка. Нанс посочи към устата на Майкъл и каза:

— Джейрод, можеш да смъкнеш лепенката.

По-ниският мъж се пресегна и рязко дръпна сивата лепенка.

Застанал на безопасно разстояние, Нанс започна:

— Конгресмен, имаме една недовършена работа от днес сутринта.

— Аз си свърших работата с теб, като ти строших носа — изръмжа Майкъл.

Нанс се обърна и погледна отражението си в огледалото зад бара. Докосна отеклия си нос.

— Джейрод, би ли строшил носа на конгресмена вместо мен? — каза бавно.

Майкъл дори нямаше време да реагира. Мъжът, който стоеше до него, сграбчи сключените му в белезници китки и ги натисна надолу. Свободната му ръка се вдигна като томахавка и се стовари с рязък удар в горната част на носа на Майкъл. Чу се хрущене. Майкъл политна назад, от ноздрите му потече кръв.

Нанс се приближи откъм бара:

— Не обичам да прибягвам към насилие, господин О’Рурк, но категорично вярвам в максимата „око за око, зъб за зъб“. Вашето поведение тази сутрин бе доста нецивилизовано, не намирате ли?

— Вероятно убийството на Ерик Олсън е било цивилизовано. Я ми спести тъпотиите си. — Майкъл изтри кръвта с ръкав.

Нанс кимна на Джейрод и преди Майкъл да успее да реагира, един юмрук в кръста го запрати на пода. Изкривил лице от болката в десния бъбрек, О’Рурк с мъка се изправи и впери поглед в обувките на Нанс. Вдигна замаяна глава. Погледът му спря на бялата риза на Нанс. Изправи се и плю срещу него. Огромната кървава храчка се лепна на лицето му и бавно се свлече по бялата му риза. Разполагаше с по-малко от секунда да се наслади на скромната си победа. Нов удар в бъбреците го повали на колене.

Вбесен от унижението, Нанс пристъпи напред и зашлеви Майкъл през лицето. Той си пое дъх и вдигна поглед към съветника.

— Кой те научи да удряш така, копеле?

Нанс пребледня, ръцете му затрепериха.

— Джейрод, предай на младия конгресмен урок по уважение.

О’Рурк се претърколи, спря до стената и вдигна очи. Видя Джейрод да насочва шоков пистолет към него и след миг цялото му тяло се сгърчи в жесток спазъм. Загуби съзнание. Последното, което си спомняше, бе тихият звън на телефона.

* * *

Оперативният център в сутерена бръмчеше като палубата на самолетоносач в разгара на битка. Чарли Добс наблюдаваше от своето гнездо как хората му долу се движат бързо и прецизно. Натисна бутона за директно набиране на офиса на Стансфийлд. Директорът вдигна.

— Двигателите на хеликоптерите работят, тактическите групи са в пълна готовност. Разполагаме с реалновремеви термичен образ.

— Какво виждате?

Добс впери поглед в големия високочестотен екран, вграден в стената зад бюрото.

— Единственото, за което мога да съобщя, е една новопристигнала кола. Всичко останало изглежда спокойно.

— Каква кола? — попита Стансфийлд.

— Трудно е да се каже при термичен образ, но прилича на лимузина. В момента двама от моите анализатори на образи тук пускат компютърна обработка на изображението. След десетина минути ще могат да ни кажат нещо повече. Колата пристигна точно когато се свързахме. От нея излезе някакъв човек. Измъкнаха нещо от багажника и влязоха в къщата.

Клепачите на Стансфийлд потрепнаха.

— От багажника ли?

— Да.

— И какво извадиха оттам?

— Не знам.

— Колко беше голямо?

Добс въздъхна със съжаление.

— Томас, не можем да определим точно. През нощта термичната визуализация на КН11 не е достатъчна. Ако беше ден, щях да ти кажа много повече. Ако разполагахме с новите КН12, нямаше да имаме проблеми.

— Кажи на твоите момчетата незабавно да се заемат с това! Засега да забравят за марката на колата. Искам да зная колко е бил голям обектът, изваден от багажника. Ако някой друг влезе или излезе, ме уведоми. Аз тръгвам с тактическите отряди. Дай на пилотите координатите и им кажи да са готови.

Стансфийлд затвори и се обърна към Кенеди:

— Остани тук и поеми координацията. Ако се обади Скарлати, дай й номера на моя мобилен телефон.

— При Нанс ли отивате?

— Да, възнамерявам да уредя този въпрос лично.

* * *

На вратата се почука. Тримата мъже вдигнаха погледи от тялото на пода. Иззад дебелата дъбова врата прозвуча гласът на помощника на Нанс:

— Сър, президентът е на линия и би искал да говори с вас.

— Кажи му, че ме няма! Ще му се обадя, като се върна.

Помощникът се изкашля.

— Той много настояваше да разговаря с вас незабавно. Всъщност, стори ми се някак гневен.

Нанс посочи О’Рурк.

— Джейрод, гледай този да мирува. Връщам се веднага.

И се отправи към вратата. Гарет тръгна след него.

— Чакай тук, Стю — сряза го Нанс. — Мога и сам да се оправя.

Влезе в кабинета си, натисна бутона за връзка и каза в слушалката:

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, Джим.

— Сега пък какво си решил, дявол да те вземе? — кресна Стивънс.

— Джим, нямам представа за какво говориш.

— Не се подигравай с мен, Майк! Къде, по дяволите, е конгресмен О’Рурк?

— Трябва ли да знам?

— Някой го е отвлякъл и не е чудно, че ти си първият в списъка на потенциалните похитители.

— Кой ти каза, че е отвлечен?

— Стансфийлд!

— Както твърдях и тази сутрин, според мен зад цялата тази работа стои точно Томас Стансфийлд. Имам…

— Млъкни, Майк! — изкрещя президентът. — Не мога да повярвам, че си ме забъркал в цялата тази каша! Видях как Стю щеше да се разпадне, когато чу записа. Няма да се измъкнеш, като стовариш вината за това на някой друг. Ти и твоят садистичен приятел Артър бяхте зад цялата тази работа и аз няма да се оставя да бъда повлечен заедно с вас. Една репортерка се обадила на Стансфийлд и му казала, че ако О’Рурк не бъде върнат до час, ще предоставят записа на Артър на обществеността. Осъзнай се, преди да е станало твърде късно, и ми кажи къде, по дяволите, е конгресмен О’Рурк!

— Нямам представа.

— Лъжеш, Майк! Предай им го, преди да си провалил всички ни.

— Всички ни, точно така, Джим. — В думите на Нанс прозвуча нагла подигравка. — Ако те огласят записа, потъваме всички, включително и ти. Сега ще действаме както аз искам. Ти уведоми Стансфийлд. Щом толкова държат да си получат добрия конгресмен обратно, той трябва да знае нещо. Когато приключа с него, ще им го връча.

Нанс тресна слушалката, излезе от кабинета си и се отправи към противоположния край на къщата.