Винс Флин
Крайни мерки (41)

41.

Кафеникавото ауди се движеше бавно по улиците на Джорджтаун. Петдесет и четири годишният мъж зад волана беше бивш кадър от разузнаването на САЩ, преминал на частна практика. Работеше като „човек за дребни поръчки“, както го наричаха колегите му. Беше разговарял по телефона със стар познат, за когото бе вършил доста доходна работа през годините. Ако неговият стар познат казваше истината и нямаше охрана, задачата му щеше да бъде лесна. Мъжът мина два пъти покрай къщата и паркира наблизо.

Като насочваше микрофон към всяка стая, се увери, че вътре има само един човек. Прибра съоръжението и излезе от колата. Отиде до багажника, провери го още веднъж, за да е сигурен, че не е заключен, и огледа улицата. Потупа джобовете си, успокои се, че е взел всичко необходимо, и надяна чифт черни ръкавици.

* * *

След продължителния горещ душ Майкъл се почувства много по-добре. Умората напусна тялото му. Докато навличаше дънките и износена сива фланелка, чу звънеца на входа.

Предположи, че е Лиз, и хукна по стълбите.

Отвори рязко вратата, понечи да каже: „Пак ли си забрави ключовете?“, и замръзна. Не познаваше мъжа с набола сива брада, зеленикав тренчкот и кафяво бомбе.

— Конгресмен О’Рурк? — усмихна се непознатият.

— Да?

Непознатият извади десница от джоба си, сякаш да се ръкува с конгресмена. С плавно, едва забележимо движение насочи парализиращия пистолет „Тейзър“ и натисна спусъка. От дулото на оръжието излетя стреличка и се заби в стомаха на Майкъл. Той се вдърви, когато ток с напрежение от двеста хиляди волта прониза тялото му. Направи две стъпки назад и загуби съзнание. Строполи се върху дървената масичка в антрето, тя се строши, няколко фотографии в рамки паднаха на пода.

Мъжът извади от левия си джоб пистолет-спринцовка и го насочи към врата на О’Рурк. Натисна спусъка и изпрати в тялото на конгресмена мускулен релаксант, който щеше да го държи безпомощен около час. Пластмасови белезници щракнаха около китките и глезените на О’Рурк, върху устата му бе поставена широка лепенка. После неканеният гост отиде до прозореца и погледна навън. Угаси лампите над входната врата и в коридора. Бързо огледа улицата, после се върна при О’Рурк и с лекота вдигна на рамо много по-едрия конгресмен.

Хвърли поглед нагоре и надолу по улицата и се спусна по стъпалата. Отнесе О’Рурк до колата си, отвори багажника, тръшна вътре безчувственото тяло, настани се зад волана и потегли. Една пресечка по-нататък вдигна телефона и набра номер. След първото позвъняване прозвуча гласът на Майк Нанс:

— Слушам.

— Нося пакет за вас. Ще пристигна в дома ви след по-малко от десет минути.

— Някакви проблеми?

— Никакви.

— Чакам.

Бившият оперативен работник от разузнаването затвори телефона и се понесе към Мериленд. Усмихна се бегло при мисълта, че ще получи петдесет хиляди долара за толкова лесна поръчка, и се запита какво би могъл да иска Майк Нанс от конгресмена в багажника му.

* * *

Стиснала каишката на Дюк, Лиз се прибираше с две торби продукти. Тротоарът бе покрит с есенни листа. Когато зави по улицата към дома на Майкъл, задуха студен вятър.

Лиз очакваше с нетърпение предстоящата нощ. Другата седмица щяха да пътуват за Минесота за погребението на сенатор Олсън. Скръбният повод я потискаше, но въпреки това щеше да бъде добре да се махнат от Вашингтон за известно време. Северна Минесота е красива по това време на годината.

Дюк изтича по стълбите. Лиз затърси ключовете си и пусна каишката му. Влезе в преддверието, светна лампите и тръгна да остави продуктите, но изведнъж замръзна. Дървената масичка бе разтрошена на парчета. Лиз извика Майкъл по име. Заслуша се напрегнато, после извика отново. Дюк се върна при нея и притисна глава о коляното й. Лиз го погали разсеяно. Остави торбите на пода и тръгна към стълбите. Сърцето й биеше силно. Дюк я последва.

Надникна в банята и кабинета, сетне хукна към мазето и отвори вратата към гаража. Джипът си беше там. Втурна се към кухнята, за да провери дали ключовете му са си на мястото. Там бяха.

Скарлати прехапа устни. През главата й мина най-лошото. „Нямаше ме само половин час“, каза си отчаяно. Пое дълбоко въздух и опита да се сети къде можеше да е отишъл, но мисълта й непрекъснато се връщаше към счупената масичка в коридора.

Ръката й се устреми към телефона, но изведнъж нещо я накара да спре.

— Трябва ли да се обаждам в полицията? — запита се на глас. Наложи си да се успокои и да не реагира толкова бурно. — Ще звънна на Тим. Може Тим и Шеймъс да са се отбили и да са тръгнали да ме посрещат.

Набра номера на Тим и след няколко иззвънявания чу гласа му.

— Тим, обажда се Лиз. Знаеш ли къде е Майкъл?

— Мисля, че си е у тях — отвърна Тим.

— Не, не е. Аз ти се обаждам оттам. Дойдох преди около час, той спеше. Събудих го и той отиде да си вземе душ, докато аз напазарувам. Върнах се и него изобщо го няма в къщата… а и малката масичка при вратата е на парчета… сякаш някой е паднал отгоре й… Нещо не е наред, Тим!

— Успокой се, Лиз. Джипа няма ли го?

— Тук е. И ключовете са тук… Нямаше ме само половин час. Той знаеше, че веднага се връщам. Нещо лошо се е случило. Ще се обадя в полицията!

— Не! — изкрещя Тим. — Пристигаме след пет минути.

Лиз затвори. Отвлечен ли беше Майкъл? И от кого? Коулман? Не. Стансфийлд? Майкъл сам го беше казал — ако тази история се разчуе, ЦРУ ще бъде закрито. Лиз отново хвърли поглед към телефона. Не се колеба дълго. Позвъни на информацията, получи номера на централата на ЦРУ и го набра. На третото позвъняване се обади мъжки глас и Лиз каза:

— Директор Стансфийлд, ако обичате.

— В момента директорът отсъства. Желаете ли да оставите съобщение?

— Да. Предполагам, че имате начин да се свързвате с него по спешност?

Последва пауза.

— Да, ако съобщението го налага — колебливо отвърна операторът.

— Повярвайте ми, случаят е точно такъв. Кажете му, че Лиз Скарлати от „Уошингтън Рийдър“ иска да разговаря с него относно събитията около Артър Хигинс, Майк Нанс, Стю Гарет и конгресмен Майкъл О’Рурк. Предайте му това незабавно и му кажете да ме потърси до пет минути, в противен случай ще действам както намеря за добре! — Лиз даде номера на Майкъл и затвори.

* * *

Денят се оказа твърде дълъг. Беше време да се приберат и да поспят. Кенеди и Стансфийлд излязоха от директорския кабинет и вратата автоматично се заключи след тях. Стансфийлд подаде ръка на Айрини. В същия миг към него се отправи дежурният от охраната.

— Сър, току-що ми позвъни операторът от централата и ми предаде нещо твърде странно. — Мъжът сведе поглед към къс хартия. — Обадила се е Лиз Скарлати от „Уошингтън Рийдър“. Иска да поговорите за Артър Хигинс, Майк Нанс, Стю Гарет и Майкъл О’Рурк. Оставила е номер и е казала, че ако не се свържете с нея до пет минути, ще действа както намери за добре.

Без да каже и дума, Стансфийлд се обърна и се отправи обратно към кабинета си, а Кенеди го последва. Стансфийлд остави куфарчето и сакото си на най-близкия стол и мина зад бюрото.

— Как, по дяволите, се е разчуло толкова бързо? — попита Кенеди.

Стансфийлд поклати глава.

— Това е или О’Рурк, или Белият дом. — Той остави бележката и посочи втори телефон на шкафа. — Моля те, Айрини, обади се на Чарли и му кажи да проследи този разговор. — И започна да набира номера.

* * *

Телефонът внезапно иззвъня. Лиз грабна слушалката.

— Госпожица Скарлати? — попита Стансфийлд.

— Да, на телефона.

— Говори директор Стансфийлд. Току-що получих вашето съобщение и съм малко озадачен.

Лиз стисна слушалката и се опита да остане спокойна.

— Зная всичко. Зная, че Хигинс, Нанс и Гарет стоят зад…

— Подробностите са излишни, госпожице Скарлати — прекъсна я Стансфийлд. — Откъде се обаждате? — Нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос по открита линия.

— Какво значение има? — Лиз чу да се отваря входната врата и сърцето й подскочи. Тя се обърна натам с надеждата да види Майкъл, но в антрето влязоха Тим и Шеймъс.

— Искам да знам дали сте на обезопасена линия — каза Стансфийлд.

— Съмнявам се, а и изобщо не ме интересува — отвърна остро Лиз.

Тим и Шеймъс влязоха в кухнята и мълчаливо заслушаха разговора.

— Конгресмен Майкъл О’Рурк е изчезнал от къщата си и ако не се върне до един час, ще се обадя на всички новинарски агенции и ще им разкажа истинската история за онова, което става във Вашингтон през последната седмица.

Шеймъс беше удивен.

— С кого разговаряш?

Лиз им обърна гръб.

— Чакайте малко — продължи Стансфийлд. — Откъде знаете, че конгресмен О’Рурк е изчезнал?

— Намирам се в кухнята му, заедно с брат му и дядо му — изкрещя Лиз. — Него го няма и ако не го върнете до един час, вашата мъничка тайна ще се озове на първа страница на всички утрешни вестници.

— Нямам никаква представа къде е конгресмен О’Рурк — възкликна Стансфийлд.

— Ами тогава по-добре го намерете. Разполагате с един час. — И Лиз тресна слушалката.

Стансфийлд се взря в телефона. Кенеди натисна едно копче и говори съвсем кратко. Когато свърши, вдигна поглед към своя шеф и каза:

— Обаждането е било от къщата на О’Рурк.

— Трябва да са Нанс и Гарет — поклати глава Стансфийлд. — Какво, по дяволите, са замислили тези идиоти?

— Възможно ли е обаждането да е фалшиво? — попита Кенеди.

— Съмнявам се. Ще питам президента дали знае къде се намират неговият началник-щаб и съветникът му по националната сигурност.

Стансфийлд набра номера на командния пост на Тайните служби в Белия дом. След няколко позвънявания се обади един агент и Стансфийлд се представи.

— Трябва незабавно да говоря с президента — добави.

Докато чакаше да го свържат, Стансфийлд потропваше с молив върху един бележник. След няколко изщраквания прозвуча гласът на президента:

— Томас, какво се е случило?

— Изглежда имаме проблем, сър. — Стансфийлд предаде съществените факти от своя разговор със Скарлати, но я спомена само като „една репортерка“.

Президентът въздъхна.

— За бога… защо някой ще иска да отвлича О’Рурк?

Стансфийлд не отговори.

— Не мога да повярвам. Смятах, че тази каша е приключила. Кой би го отвлякъл? — повтори Стивънс.

— Не сме сигурни.

— Томас, упълномощавам те да направиш всичко необходимо, за да върнеш конгресмен О’Рурк и да предотвратиш огласяването на записа!

Стансфийлд замълча за момент и попита:

— Сър, знаете ли къде се намират в момента вашият съветник по национална сигурност и шефът на екипа ви?

— Не, но със сигурност ще разбера! — викна Стивънс. — Ще ти се обадя!

Стансфийлд затвори телефона и се опита да прецени реакцията на президента. Стивънс изглеждаше искрено изненадан и нямаше нужда да рискува… освен ако Нанс не го е заплашил да го провали. Стансфийлд обмисли тази възможност и реши, че докато не научи нещо повече, не може да има доверие на президента. Вдигна слушалката и набра вътрешния номер на Чарли Добс в Оперативния център. Добс отговори още при първото иззвъняване и Стансфийлд попита:

— Каква птица имаме над града в момента?

Добс натисна няколко копчета по клавиатурата вляво и моментално на екрана се появи карта, която показваше разположението на всички сателити на ЦРУ и на Агенцията за национална сигурност.

— Постоянно разполагаме с… — Добс присви очи, за да разчете означенията — един КН11 на стационар.

Стратегическият реактивен разузнавателен сателит КН11 можеше да различи футболна от баскетболна топка от петстотин километра над земната повърхност.

— Насочете го към ранчото на Майк Нанс в Мериленд и наберете всички адреси на тайни квартири към АНС в района на столицата.

— Томас, хората от Агенцията ще побеснеят, когато разберат, че използваме сателит, за да държим под око съветника на президента по националната сигурност.

— Ако питат, кажи им, че става с разрешението на самия президент. Колко време е нужно да получите образ?

— От три до пет минути.

— Освен това искам незабавно на разположение две групи за бързо реагиране. Хеликоптерите да ни чакат със загрети мотори. Може да ни се наложи да се придвижим бързо.

— Цивилни ли да са?

Стансфийлд се замисли. Повечето от работата си ЦРУ трябваше да върши така, че да привлича колкото може по-малко внимание.

— Прати един екип цивилни и един в униформи.

— Ще се погрижа. Какво става, Томас?

— Още последствия от Артър. Обади ми се веднага щом получите образ от ранчото на Нанс.

Стансфийлд затвори телефона. Умората му бе изчезнала. Гневът към Майк Нанс потисна изтощението му. Бе дал на Нанс предостатъчно шансове. Щом другият държеше на твърдата игра, беше време да приключи с него, преди да е навредил още повече.

* * *

Когато Лиз затвори телефона, Шеймъс поиска да им разкаже какво се е случило. Двамата мъже се съгласиха, че нещата не изглеждат добре.

— Майкъл ти е казал всичко, нали? — изрече Шеймъс.

— Да.

— Не смятам, че е ФБР или ЦРУ. Те бяха с него днес следобед. Ако са искали, да са го направили тогава — разсъждаваше на глас възрастният О’Рурк.

— Ами ако са предпочели да стане по тъмно? — попита Лиз.

Шеймъс поклати глава.

— Защо да поемат такъв риск? Можеха да му се обадят утре, да го извикат в Лангли. Щеше да отиде сам и нямаше да се налага да го отвличат и да събуждат подозрение. Ако ти се обадиш на ченгетата и им кажеш, че приятелят ти, който съвсем случайно е конгресмен, е изчезнал и по всяка вероятност е отвлечен… — Шеймъс поклати глава. — Цялата полиция ще го издирва. Изключено! Стансфийлд никога не би поел такъв риск. Плюс това трябва да включиш в сметката и заплахата, че записът ще бъде огласен. Най-вероятно са Нанс и Гарет.

За момент Тим се замисли над този вариант.

— Прав си. Подобна отчаяна стъпка сочи към тях. Сега въпросът е — къде биха го отвели?

— Нямам никаква представа! Нанс трябва да има достъп поне до десетина тайни охранявани къщи близо до столицата. Биха могли да го отведат къде ли не. — Шеймъс си погледна часовника. — Нямаме много време. Трябва да го върнем, преди Нанс да го е разпитал. Ще уведомя Коулман за развитието на събитията. Тим, ти остани тук с Лиз. Ще ви се обадя веднага щом разбера нещо. — Стисна Лиз за раменете и каза: — Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ако се обади Стансфийлд, звъннете ми незабавно на телефона в колата.

Посивелият О’Рурк се обърна и излезе. Седна зад волана на черокито на Тим и пое по улицата. Когато се отдалечи на няколко пресечки, включи обезопасения мобилен телефон. Стисна здраво кормилото, щом навлезе в Уискънсин авеню. Знаеше, че трябва да действа бързо, в противен случай можеха изобщо да не успеят да върнат Майк. Нанс вече бе доказал, че е способен да убива, и ако е решил да рискува всичко, провокиран от заплахата, че записът може да бъде огласен, не беше ясно докъде може да стигне. Шеймъс обмисли възможностите. Как да върне Майк? Каквото и да бе станало, трябваше да уведоми Коулман, че Майкъл е отвлечен. Шеймъс набра номера на пейджъра му. Компютърен глас му каза след сигнала да остави номер. Шеймъс даде номера на мобилния си телефон, след което изреди още три цифри.

Затвори телефона и изруга под нос. Мисълта, че може да загуби Майкъл, бе непоносима. Направи усилие да я изтласка от съзнанието си. Сега не беше време да се размеква. Налагаше се да се съсредоточи и да го открие. Мислено се нахока, че бе изложил на опасност внука си. Бяха притиснали Нанс в ъгъла и той отвръщаше на удара.