Винс Флин
Крайни мерки (33)

33.

Доктор Айрини Кенеди спеше дълбоко. След като се прибра от Пентагона късно предишната нощ, нямаше сили дори да се съблече. Строполи се върху завивките и потъна в сън за секунди. Изведнъж почувства, че не е сама в стаята. Някой я наблюдаваше. Отлепи клепачи и видя натрапника. Гледаха я дълбоките кафяви очи на четиригодишния й син. Личицето на Томи бе сърдито. Айрини примигна и направи опит да прогони съня, като разтърка очи.

Томи дръпна кутията сок от устните си и попита:

— Защо спиш с дрехи?

Айрини не обърна внимание на въпроса.

— Прегърни мама — протегна ръце към детето.

Томи остави сока на нощната масичка и скочи в леглото. Айрини го целуна по челото.

— Как си? — попита тя и разроши с ръка русата косица.

— Добре.

Често отговаряше с по една дума.

— Как се разбирате с госпожа Розенстийл?

— Чудесно. Каза ми да те оставя да спиш.

— Тя тук ли е?

— Да.

Айрини се изправи рязко.

— Колко е часът?

Погледна часовника на нощната масичка и потисна желанието си да изругае. Скочи от леглото.

— Мама закъснява, скъпи. Върви да помолиш госпожа Розенстийл да ми направи чаша кафе, моля те.

Влезе в банята, за по-малко от три минути се изкъпа и се облече. Среса още мократа си коса, пъхна кутийка грим в чантичката си и тръгна към кухнята. Бавачката на Томи й подаде чаша кафе. Айрини се наведе и целуна Томи по челото.

— Ще ти се обадя. — След това се изправи и добави: — Обичам те.

— И аз те обичам.

Томи й махна с ръка, а тя изтича навън.

Докато си пробиваше път към центъра в натоварения трафик, си припомни, че трябва да се обади на майка си и да я помоли да се отбие да види Томи. Откакто започнаха убийствата, работеше много и за сина й не й достигаше време.

Наруши половин дузина правила за движение на път към Хувър Билдинг, като успя и да се гримира. Влезе в офиса на Скип Макмахън по-малко от половин час след като Томи я бе събудил и се чувстваше по-добре, отколкото можеше да се очаква.

— Добро утро, Скип.

— Добро утро, Айрини. Как си?

— Доста добре. Спах повече от два часа.

— Добре, защото ни чака дълъг ден. Току-що идвам от среща с Харви Уилкокс и Мадлин Нани. Осигурили са двайсет и четири часово наблюдение над десет от четиринайсетте заподозрени и се надяват да успеят да се погрижат за последните четирима до довечера. Как се справяте с твоите хора?

— Добре. От 10 часа предишната нощ хората ми следят всичките четирийсет и пет заподозрени, подслушват и телефоните им.

Кенеди отпи глътка кафе.

Макмахън я погледна в очакване тя да се усмихне и да каже, че се шегува. Кенеди не реагира и Макмахън разбра, че това не е шега. Чудеше се как, по дяволите, ЦРУ бе успяло да осигури наблюдение над четирийсет и петима души за по-малко от трийсет и шест часа. Беше сигурен, че по какъвто и начин да са го направили, са потъпкали доста граждански права.

Разузнавачът в него отчаяно искаше да разбере как са свършили това, а федералният агент, който съблюдаваше закона, желаеше да остане в неведение. След кратка вътрешна борба разузнавачът надделя.

— Айрини, трудно ми е да повярвам, че разполагате с достатъчно хора да наблюдавате четирийсет и петима души двайсет и четири часа в денонощието.

— Нямаме — призна тя.

— Как тогава, по дяволите, следите тези хора?

— Въпросът не се свежда до контингента ни от хора, а до технология.

— Какво искаш да кажеш?

Кенеди се усмихна.

— Може би е по-добре да не знаеш. Довери ми се, а ние ще ти предадем всичко, което научим, възможно най-бързо.

Макмахън се облегна назад. Разбираше, че е най-добре да не знае нищо.

— От снощи си мисля за твоята история с тюлените. Колкото повече разсъждавам, толкова по-заинтригуван съм. Ако тези момчета са наистина толкова умни, колкото смятаме, биха опитали да направят нещо, за да ни отклонят от следите си.

Кенеди постави чашата си с кафе на ръба на бюрото и се изправи.

— Радвам се, че повдигна този въпрос. Трябва да се обадя на генерал Хийни и да го попитам нещо. Би ли набрал служебния му телефон?

Докато Макмахън набираше номера, Кенеди продължи:

— Снощи преглеждах личните досиета и попаднах на нещо малко необичайно.

В този момент се обади един от помощниците на генерала и миг след това се чу гласът на Хийни:

— Добро утро, Скип. Какво мога да направя за теб?

— Генерале, при мен е Айрини, иска да ви пита нещо.

— Добро утро, господин генерал — започна Кенеди. — Погледнахте ли папката, която оставих на бюрото ви снощи?

— Да, първото нещо, което свърших тази сутрин, бе да я прочета.

— Познавахте ли командир Коулман?

— Да. Беше изключителен.

— Забелязах снощи, че от всички прехвърлени досиета Коулман е единственият тюлен, уволнил се предсрочно. Това необичайно ли е?

Генералът се поколеба.

— Не е обичайна практика, но е известно, че ръководството прави изключения.

— Знаете ли защо му е разрешено да напусне?

Генералът отново се поколеба, този път достатъчно дълго, за да може Кенеди да разбере, че се е докоснала до нещо, различно от обичайната практика.

Генерал Хийни се изкашля и попита:

— Айрини, запозната ли си с Операция „Изтегляне“?

— Да, съдействах за предварителната подготовка на мисията.

Дълго време никой не проговори. Макмахън нямаше представа какво обсъждат, но по тона им разбра, че не е време да се задават въпроси.

— Получи ли обратна информация след мисията? — попита Хийни.

— Неофициална.

— Коулман командваше отряда тюлени, който изпратихме.

— Напуснал е армията месец след мисията.

— Да.

— Провалил ли се е?

— Не съвсем.

— Той ли е помолил да бъде освободен, или са му предложили?

— Не съм наясно с конкретните обстоятелства. Адмирал Дево, главнокомандващ флотата, под чието разпореждане са тюлените, е подписал разрешението.

— Смятате ли, че можете да се свържете с адмирала и да ни се обадите пак? Бих искала да му задам някои въпроси за Коулман.

— Ще се свържа и ще ви звънна — отвърна Хийни с обичайния си отривист, дисциплиниран тон.

— За какво се отнася всичко това? — попита Макмахън.

Кенеди седна на един стол и затвори очи.

— Спомняш ли за самолета на Пан Ам, взривен над Локърби, Шотландия?

— Да — кимна Макмахън.

— Преди около година и три месеца Управлението определи местонахождението на двамата терористи, виновни за атентата. Намираха се в малка военна база в Северна Либия. Изпратихме екип от тюлени да ги премахне. Не знам със сигурност какво се е случило, но изгубихме голяма част от екипа.

— Колко души?

— Десет.

Телефонът иззвъня и Макмахън грабна слушалката.

— Слушам.

— Скип, говори генерал Хийни. Адмирал Дево е на телефона.

— Добро утро, адмирале. Аз съм специален агент Макмахън, ФБР. При мен е доктор Айрини Кенеди от ЦРУ. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Моля — сухо каза адмиралът.

— Генерал Хийни информира ли ви защо искаме да разговаряме с вас, адмирале? — започна Кенеди.

— Да.

— Бихте ли ми разяснили обстоятелствата около разрешението ви за предсрочно уволнение на командир Коулман?

— Преди да отговоря, бих искал да попитам защо ви е необходима тази информация.

Кенеди се обърна към Макмахън.

— Адмирале, говори специален агент Макмахън. Провеждаме много важно разследване.

— Командир Коулман заподозрян ли е?

— Не — отвърна Макмахън.

— „Не“ или „Все още не“?

— Генерал Хийни, можете ли да ми помогнете? — попита Макмахън.

— Боб, работата е сериозна. През последните пет дни работя със Скип и Айрини. Те са безупречни.

Дево се замисли над думите му и отвърна:

— Ще отговоря, доколкото мога.

Кенеди доуточни:

— Адмирал Дево, командир Коулман ли помоли за предсрочно уволнение, или вие му го предложихте?

— Той го поиска.

— Защо?

— Не беше доволен от решението по един въпрос.

— Това имаше ли нещо общо с Операция „Изтегляне“? — попита Кенеди.

— Не ми е разрешено да обсъждам този въпрос.

Сега беше ред на Кенеди да помоли Хийни за помощ.

— Господин генерал?

— Боб, Айрини извърши предварителната подготовка на „Изтегляне“. Има право да знае.

— Уволнението на командир Коулман беше ли свързано с Операция „Изтегляне“? — отново настоя Кенеди.

— Да — отвърна Дево.

— Той пожела да напусне армията, защото мисията се провали, така ли?

— Не точно. По-скоро бе обезпокоен от нещо, което се случи след операцията.

— Какво?

— Чуйте, знам какво целите. Мога да ви кажа веднага, че Скот Коулман няма нищо общо с убийствата… както и никое от моите момчета. Имам кошмари, откакто ви чух да говорите по телевизията преди пет дни. Ако продължавате да ровите, ще намерите достатъчно мотиви да привлечете под отговорност всеки от моите тюлени. Никой от тях не е очарован от случилото се в Капитолия. Повечето неведнъж са изказвали мнение кой прецаква тази страна, извинете ме за израза, но това не означава, че са убили някого!

— Разбираме, адмирале — каза Макмахън. — С генерал Хийни вече обсъждахме възмущението на военните от действията на политиците. Аз ръководя това разследване и…

— Специален агент Макмахън, извинете ме за откровеността, но се заблуждавате, ако смятате, че вие имате решаваща дума в това разследване. Още най-много месец и тези надути пауни на Хълма ще нададат вой да бъдат изслушани, а когато това стане, ще изкарат хората с моята професия едва ли не банда откачени убийци.

— Пет пари не давам какво искат политиците, адмирале! — Макмахън повиши тон. — Опитвам се да открия кой стои зад тези убийства. Имаме сериозни основания да вярваме, че терористите са американски командоси. Генерал Хийни, бихте ли го потвърдили?

— Той казва истината, Боб.

— Адмирале, защо командир Коулман поиска предсрочно уволнение? — произнесе тихо Кенеди.

— Този разговор записва ли се?

— Не — отвърна Макмахън.

— Ще ви кажа защо, но в никакъв случай не го записвайте. Ако решите да го използвате като доказателство, ще твърдя, че никога не съм казвал такова нещо.

— Няма да има запис, сър — каза Кенеди.

Макмахън я погледна и понечи да викне: „Как така?“, но тя му махна с ръка да замълчи.

— Наясно ли сте с целта на Операция „Изтегляне“?

Двамата отговориха утвърдително и Дево продължи:

— Изпратихме екип тюлени с командир Коулман. Той тръгна пръв с половината от хората си. Спуснаха ги на около две мили от лагера. Момчетата се придвижиха и заеха позиции около него. Трябваше да премахнат часовите и да осигурят прикритие за втората група, която щеше да бъде спусната с хеликоптер в самия лагер. Задачата на втората група бе по възможност да залови терористите живи. Коулман зае позиция и заповяда да спуснат втората група. Хеликоптерите летяха съвсем ниско и почти безшумно. Точно преди да стигнат лагера, хората на Коулман обезвредиха часовите според плана. Хеликоптерът спря точно над лагера, но преди втората група да се спусне на земята, машината бе свалена. Осем бойци и двама пилоти… ей така… Коулман и неговите хора бяха измъкнати. При разследването до един заявиха, че според тях либийците са ги очаквали. Казаха, че всичко изглеждало наред и после сякаш за част от секундата се появили десетина терористи с гранатомети. Коулман го преживя по-тежко от всички, защото той нареди да спуснат втория екип… Смяташе, че е виновен за смъртта им. Седмици по-късно все още не бяхме напълно убедени, че мисията е била предварително обречена на провал, и тогава получих потвърждение, че ФБР е открило изтичане на информация. Съобщих на Коулман новината с мисълта, че това ще му помогне да престане да се обвинява. Той поиска да разбере откъде е изтекла информация и аз му отвърнах, че не знам. Две седмици след това дойде при мен и каза, че иска да бъде освободен. Опитах се да го разубедя, но той не пожела да ме изслуша. Скот беше добър офицер. Служи като тюлен почти петнайсет години. Смятах, че е направил повече от достатъчно за флотата, затова му разреших да напусне.

— Кой ви каза, че ФБР е установило изтичане на информация, адмирале? — попита Макмахън.

— Бих предпочел да не отговарям.

— Каза ли ви този човек откъде е това изтичане?

— Споменаха, че е виден политик.

— Назоваха ли името му?

— Не.

— Казахте ли на командир Коулман, че информацията е предоставена от политик?

Настъпи миг мълчание, после адмиралът отговори:

— Да.

Макмахън и Кенеди се спогледаха. И двамата си помислиха едно и също.

— Как реагира Коулман на информацията? — продължи Макмахън.

— Като всички нас. Беше като попарен, но мога да ви уверя, джентълмени, че командир Коулман не е човекът, когото търсите.

Кенеди вдигна вежди.

— Засега нямаме други въпроси, адмирале — каза Макмахън. — Ще ви помоля да не казвате на никого за нашия разговор, особено на Коулман. Имате думата ми, че аз или генерал Хийни ще ви осведомяваме за всичко, което би могло да ви засяга в разследването. Генерал Хийни, имаме среща с директор Роуч, която ще продължи около час. Може ли да се срещнете с мен и Айрини в моя офис около 10 часа?

— Да, ще дойда.

— Благодаря, господа.

Макмахън прекъсна връзката и погледна Кенеди.

— Колко изтъкнати политици са могли да знаят предварително за Операция „Изтегляне“? — попита.

Тя сви рамене.

— Както си клюкарстват тези приятелчета, няма начин да си сигурен, но по закон преди провеждане на секретна операция информация за нея трябва да бъде предоставена на президента и на някой от висшите членове на Комисията по разузнаването към Сената.

— Кои бяха двамата най-висши по ранг преди година и половина?

— Ерик Олсън и Даниел Фицджералд.

— И двамата сега са мъртви. — Макмахън се изправи и облече сакото си. — Да отидем да поговорим с Браян и да видим дали ще можем да разберем кой е този загадъчен политик.

— Мисля, че вече знам кой е — каза Кенеди навъсено.

— Кой?

— Фицджералд.

— Защо?

— Той напусна Комисията по разузнаването преди около година, като заяви, че трябва да посвети повече сили на Комисията по финансите.

* * *

Поеха първи по коридора и се качиха един етаж по-горе.

Роуч седеше на масата в заседателната зала, заобиколен от купища папки и книжа. Поздрави ги сухо, със служебен тон.

— Как върви разследването?

— Може и да сме се добрали до нещо. — Макмахън погледна през рамо, за да се увери, че вратата е затворена, и попита: — Какво знаете за секретна операция на име „Изтегляне“?

Роуч изглеждаше изненадан.

— Къде чухте за нея? Информацията е строго поверителна. — После се обърна към Кенеди: — Вие ли му казахте?

— Грешите в предположенията си. Натъкнахме се на нея по време на разследването.

— Как?

— Айрини проучваше досието на един бивш тюлен и вътре се споменаваше за мисията.

— Как така се споменаваше?

Кенеди пристъпи напред.

— Около месец след мисията един от тюлените, участвал в нея, е получил разрешение за предсрочно уволнение. Говорихме с неговия главнокомандващ и открихме някои интересни неща.

— Разказвайте — нареди Роуч.

— Адмирал Дево, главнокомандващ тюлените, ни каза, че въпросният офицер, Скот Коулман, е ръководил екипа, провел Операция „Изтегляне“. След мисията Коулман заявява, че според него либийците са им били поставили капан. Обвинява себе си за загубата на хората си, тъй като заповедта за спускане била негова. Две седмици след мисията адмирал Дево открива, че от ФБР са установили откъде е изтекла информация. Съобщава това на Коулман, както и факта, че източникът е изтъкнат политик. Малко след това Коулман иска разрешение за предсрочно уволнение и го получава. Дотук нищо не води доникъде, но ако случайно този изтъкнат политик, от когото е изтекла информацията, е сенатор Даниел Фицджералд, тогава изниква възможен мотив.

Роуч изглеждаше доста изненадан.

— Какво ви кара да мислите, че е бил Фицджералд? — попита той.

— Професионална догадка — отвърна Кенеди. — Той ли е бил?

— Да… Сядайте и двамата. Нещата са по-сложни, отколкото изглеждат.

Макмахън и Кенеди се настаниха на двата стола пред бюрото на Роуч, а той седна на ръба му.

— Това, което ще ви кажа, не трябва да излиза оттук. Информацията наистина е изтекла от Фицджералд. Не го е направил преднамерено и затова не му е била потърсена отговорност. Всъщност попаднахме на това по твърде необичаен начин. Отделът ни по контрашпионаж редовно преглежда постъпленията от данъците, авоарите и кредитите на някои хора, които поради естеството на работата си влизат в контакт с правителствени служители с достъп до секретна информация. Става въпрос за журналисти, адвокати, секретари, депутати, дори сервитьорки и бармани. Миналата година наша служителка преглеждала платените данъци на работещите в един ресторант и открила, че барманът си е купил жилище за двеста хиляди долара в Джорджтаун. Човекът изкарва едва трийсет хиляди годишно, поради което сигналната лампичка светнала. Служителката ни се обажда на компанията за ипотекиране и открива, че въпросният човек отделя шейсет хиляди за изплащане на жилището. Продължава с проучванията и научава, че парите идват от родителите му. Смята, че този човек продава наркотици, но има и друга възможност — той да проговаря пред някои хора, което за нас е крайно нежелателно. Заведението, в което работи, се посещава от доста важни клечки и след няколко питиета, както е известно, тези политици и екипите им започват да обсъждат неща, които не би трябвало да споменават на обществено място. Решихме, че имаме достатъчно основание да поставим този барман под наблюдение. Монтирахме подслушвателни устройства в бара, в жилището му и в телефона му. — Роуч поклати глава. — Два дни преди Операция „Изтегляне“ Фицджералд свършва работа и се отбива за едно-две питиета. По радиото върви материал за свалянето на самолета на Пан Ам над Локърби по повод на годишнината от трагедията. Репортерът завършва с думите, че по непотвърдени данни двамата заподозрени за поставянето на бомбата се укриват в Либия, Фицджералд възкликва на висок глас: „Не за дълго!“, и барманът пита какво има предвид. „Да си остане между нас, момче — отговаря Фицджералд, — след четирийсет и осем часа онези две копелета ще си седят в някой американски затвор.“ Момчето пита как така, щом са в Либия, а Фицджералд казва, че не може да говори за това. В този момент фактът не означава нищо за нашите хора, които се занимават със случая, но след провала на операцията ЦРУ отправя на служителите ни от контрашпионажа сериозно предупреждение, че съществува възможност мисията да е била предадена. Едно от имената в списъка на онези, които са знаели предварително за операцията, е на сенатор Фицджералд. Нашите агенти събират две и две и привикват бармана да го посплашат. Казват му, че или ще прекара следващите двайсет години в затвора, или трябва да изплюе камъчето. Той предпочел второто. Човекът мислел, че издава информацията на репортер. Оказва се, че репортерът е бивш агент на КГБ, който сега работи за себе си и продава тайните си в чужбина. Останалата част от историята е строго поверителна и не мога да ви кажа какво открихме… Операцията продължава.

— Използвате момчето да му подавате фалшива информация, нали?

Кенеди очакваше отговор.

— Директор Стансфийлд знае всичко по този въпрос — сви рамене Роуч. — Работим в сътрудничество с Управлението.

Той мина зад бюрото си и седна.

— Ще се наложи да поговоря с всички, които са имали нещо общо със случая — каза твърдо Макмахън.

— Няма да го направиш — поклати глава Роуч.

— Браян, ако този Коулман е нашият човек, цялата информация за Фицджералд ще трябва да излезе наяве в обвинението.

— Ще го мислим, когато му дойде времето, но засега не желая името на Фицджералд да бъде споменавано във връзка с Операция „Изтегляне“. Направете каквото е необходимо, за да проучите Коулман, но оставете Фицджералд на мира. Предполагам, че мога да се свържа с адмирал Дево в Пентагона?

— Не, той е в Норфолк.

— Ще разговарям с него лично, а вие по-добре направеше списък на всички хора, които знаят, че Операция „Изтегляне“ е провалена поради изтичане на информация. Мадлин Нани ще иска да си поговори с вас за това.

* * *

Майк Нанс реши да повърви малко от своя офис до кабинета на Стю Гарет. Когато мина край секретарката, той й се усмихна и я поздрави. Затвори вратата след себе си и се отпусна в едно кресло.

— Как е президентът днес?

Гарет приключи с това, което пишеше, и се оттласна от бюрото. Извади цигарата от устата си и изпусна кълбо дим към тавана.

— Чувства се великолепно — каза той. — Току-що получихме резултатите от последната анкета на Си Ен Ен — почти седемдесет процента от запитаните подкрепят решението за намеса на военните. — Отново пъхна цигарата в устата си. — Много е щастлив и значително по-спокоен.

— Това е добре. — Нанс дръпна един конец от вълнения си панталон. — Ти как си?

— Чудесно. Можех да поспя още малко, но иначе се чувствам доста добре.

— По-спокоен ли си от вчера?

— Да — смути се Гарет.

— Снощи се срещнах с нашия приятел.

— Как е той?

— Не е добре. Обезпокоен е от неспособността ти да контролираш емоциите си.

Лицето на Гарет пламна. Той изгаси цигарата си в пепелника.

— Защо?

— Научи за държанието ти на срещата онзи ден.

— Каква среща?

— Онази, на която специален агент Макмахън пусна записа на разговора с терориста.

— Защо трябваше да му казваш за това?

— Не съм аз. Някой друг го е направил.

— Кой?

— Артър има много връзки, Стю.

— Какво каза той?

— Притеснен е, че може да се раздрънкаш.

— И на кого ще кажа?

Нанс разпери ръце.

— Чакай малко, Майк! Не съм толкова глупав! Ако проговоря, и аз ще загазя.

— Съгласен съм, но той не е убеден.

— Защо? — завъртя се нервно Гарет. — Досега не съм направил нищо, което да му дава основание за подобно мнение. Защо, по дяволите, бих го направил? Това ще значи, че сам искам да ми прережат гърлото.

— Съгласен съм, но той, изглежда, смята, че ако те притиснат, може и да се огънеш. И да проговориш, за да се спасиш. Това е абсурдно, нали?

Гарет грабна с трепереща ръка пакета „Марлборо“ и измъкна нова цигара.

— Иска да ти предам едно съобщение — продължи Нанс, надигна се от креслото, мина зад бюрото, наведе се и прошепна в ухото на Гарет: — Артър каза, че ако кажеш дори думичка за това пред някого, ще те убие.

Гарет изпусна цигарата.

— Защо?

— Само се овладей, Стю — сложи ръка на рамото му Нанс, — и няма да има за какво да се тревожиш.