Винс Флин
Крайни мерки (32)

32.

Нанс се измъкна от задната седалка на лимузината и разпери ръце. До него приближи един от охраната и прокара сензор по тялото му. Сетне измърмори в микрофона, че гостът е чист. Бодигардът на Нанс и шофьорът му останаха при колата, а съветникът по националната сигурност бе въведен в къщата. Когато влезе в кабинета, Артър го чакаше на обичайното си място пред камината. Нанс прекоси стаята и спря близо до него. На лицето му бе изписана лека усмивка.

— Надявам се, че нямаш нищо против да постоя — каза Артър. — Седял съм цял ден.

— Не, разбира се.

— Добре. Кое е толкова важно, че се наложи да дойдеш да ме видиш лично?

— Ти ще решиш. Исках само да те държа в течение. — Нанс пристъпи от крак на крак. — Вчера терористите са се обадили по телефона на специалния агент на ФБР Макмахън и са заявили, че нямат нищо общо с убийствата на Олсън и Търнкуист.

— Наистина ли? — Артър сви устни. — Очаквах да се обърнат към медиите с историята си, не към ФБР.

— Същото мислех и аз. Това безпокои ли те?

Артър махна с ръка.

— Не. Нищо не може да ги доведе до нас. Никой освен теб, Гарет и мен не знае кой стои зад тези убийства. Дори ФБР да хване извършителите, те не биха могли да стигнат до нас.

— Освен ако един от нас не проговори.

Артър прониза с поглед Нанс.

— И двамата знаем, че нито ти, нито аз ще отидем при ФБР, затова трябва да предположа, че имаш предвид Гарет.

— Да.

— Какво е направил пък сега? — въздъхна Артър.

— Трудно му е да скрива емоциите си. По време на срещата вчера, когато Макмахън пусна записа на разговора с убиеца, Гарет стана много нервен и възбуден.

— Не намирам това за проблем. Да е нервен и възбуден, е неговото обичайно състояние — отбеляза Артър.

Нанс въздъхна. Често бе трудно да убедиш Хигинс в нещо.

— Докато вървеше записът, той се изпоти и не спря да ме гледа втренчено. Беше нервен и уплашен.

— Някой друг забеляза ли държанието му?

— Да.

— Кой?

— Томас Стансфийлд.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— И какво забеляза?

— Всичко. Той е професионалист. Забелязва всичко.

— И какво точно видя?

— Видя как Гарет не го свърта на стола, как по челото му избива пот и как мята погледи ту към мен, ту към касетата. Наблюдавах как Стансфийлд не откъсва поглед от Стю, а после, точно както бихме постъпили ти или аз, проследи погледа на Стю и срещна моя. И запомни това, повярвай ми.

— Е, бих предпочел това да не се беше случвало, но не мисля, че ще ни засегне — рече Артър. — Както казах и преди малко, няма начин да стигнат до нас.

— Докато Гарет си държи езика зад зъбите — вметна Нанс.

— Ще го държи. Той има инстинкт за самосъхранение.

— Знам, че е така, и точно това ме тревожи. Ами ако Стансфийлд събере две и две и направи абсурдната догадка, че ти си поръчал убийството на Олсън? Знае, че го мразиш. Инстинктът на Стю Гарет за самосъхранение е толкова силен, че той би се обърнал срещу нас само за секунда, ако това означава, че ще спаси себе си.

Артър се загледа в пламъците. Размишляваше над казаното от Нанс. За миг си представи как Стансфийлд дръпва Гарет настрана и му казва, че знае всичко за връзката му с Артър и че те стоят зад убийствата на Олсън и Търнкуист. Стансфийлд би могъл лесно да свърже нещата, но това не означаваше нищо, стига Гарет да не се разприказва. Мотиви за убийство на известен политик има в изобилие. Не може да се докаже нищо, без някой от тях да проговори. Вероятността за това обаче бе нулева.

— Мисля, че трябва да бъдем по-бързи — започна Артър — и да накараме Гарет да разбере какви ще бъдат последствията, ако проговори. Кажи му, че съм взел необходимите мерки да го довърша, ако спомене и дума пред когото и да било… Кажи му още, че дори и да ме убият, заповедта ще бъде изпълнена.

— Мисля, че това е добър ход.

— Оставям детайлите на теб.

Артър отиде до масата и взе две пури.

— Да излезем навън. Има и други неща, които искам да обсъдя с теб.

* * *

О’Рурк и Коулман насочиха вниманието си към пазача, който стоеше на края на скалата, когато Хакет се свърза с тях.

— Зевс, тук Циклоп. Току-що забелязах двама мъже в костюми, които излязоха от къщата. Разбра ли? Край.

О’Рурк и Коулман наместиха очилата си за нощно виждане. Коулман веднага забеляза мъжете. О’Рурк също видя искрящите червени огънчета на пурите.

— Разбрах, Циклоп — прошепна Коулман в микрофона. — Виждам двама мъже… Мисля, че единият е нашият човек. Не мога да разбера кой е другият. Край.

Отмести микрофона и каза на Майкъл:

— Хубаво е, че Оги се оказа прав за тази работа с пурата.

О’Рурк фокусира очилата и каза тихо:

— Отдясно е Артър, но не мога да видя кой е отляво.

— Аз също — отвърна Коулман. — Циклоп, не можем да видим кой е другият. Ти можеш ли? Край.

— Да, изглежда ми познат, но не го виждам добре. Край.

Другият мъж изведнъж се обърна с лице към тях и изпусна кълбо дим. О’Рурк хвана Коулман за рамото.

— Мисля, че това е Майк Нанс — прошепна.

— Сигурен ли си?

— Почти.

Майкъл намести микрофона си.

— Циклоп, тук Аполон. Другият човек съветникът на президента по националната сигурност Майк Нанс ли е? Край.

Циклоп премести оптическия мерник на снайпера от Артър към другия мъж. Нанс извади пурата от устата си и Циклоп успя да види лицето му.

— Правилно, другият е Майк Нанс. Край.

— Какво, по дяволите, търси Майк Нанс тук? — попита О’Рурк.

— Нямам представа — отвърна Коулман и надзърна отново към скалата, за да види какво прави пазачът с кучето. — Сигурен ли си, че е той?

— Да.

О’Рурк продължи да гледа двамата мъже на верандата.

— Оги ми каза, че Стансфийлд заповядал на Артър да прекъсне всякакви връзки с хора от разузнаването.

— Е, той пък явно е пренебрегнал заповедите.

Коулман отново нагласи микрофона пред устата си.

— Тук Зевс. Чуйте всички. Ще изчакаме, докато двамата допушат пурите си. Да се надяваме, че ще влязат вътре и пазачът до скалата ще се върне отново при къщата. Тогава приключваме с нашата задача и се връщаме на кораба. Край.

* * *

Айрини Кенеди едва се държеше будна. Бе спала само два часа последните три дни и тялото й скоро щеше да се предаде.

Седеше сред купища зелени папки с лични досиета. Деветдесет и четири, по-точно. Педантично ги преглеждаше една по една и изчиташе всеки досаден ред печатан текст. Досиетата на военните не са интригуващо четиво. Бе прочела петдесет и две и вече си даваше сметка, че няма да свърши тази нощ. Беше почти 11 часът и способността й да анализира отегчителната информация намаляваше. Реши да прочете още две през нощта и да остави другите четирийсет за следващата сутрин. Беше впечатлена от работата, която разузнаването на Военноморските сили бе свършило по съхраняване на информацията за техните бивши тюлени.

Дори и ЦРУ бе проявило интерес. Кенеди бе открила петима тюлени, които сега бяха на платена длъжност при тях. В досиетата им не бе отбелязано, че работят за ЦРУ. Техните работодатели бяха членове на компании, които вършеха доста работа за Управлението.

Тя отвори следващата папка и видя снимката на Скот Коулман. Под нея бе написана датата, на която бе напуснал армията — преди малко повече от година. Кенеди продължи да чете и не забеляза нищо необикновено. Всяко от деветдесет и четирите досиета би било впечатляващо, но след като си прочел петдесет от тях, те някак започват да си приличат и всички подвизи, които тези мъже са извършили, губят своето очарование. Кенеди забеляза, че коефициентът на интелигентност на Коулман бе много висок. Разгърна последните страници и прочете списък на тайните мисии, в които бе участвал. Беше дълъг и внушителен — започваше от началото на осемдесетте и свършваше преди около година и половина. Всичките мисии бяха изброени под кодови имена. Позна почти половината от тях. Когато стигна до последната, стомахът й се сви. Кодовото име на мисията бе Операция „Изтегляне“. Малцина знаеха за нея и никой не искаше да говори. Единствената информация бе датата на напускането му. Непосредствено до нея в скоби имаше коментар: „Разрешено предсрочно уволнение“.

„Не бях срещала подобно нещо“ — каза си Кенеди. Любопитството й нарастваше и тя се почувства по-малко уморена. Обърна на последната страница и откри, че Коулман живее в „Адамс Морган“ и е основал компания, наречена „Сийл Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Кенеди веднага се запита кои ли може да са другите служители в нея. Грабна папката, изправи се и бързо тръгна по коридора към офиса на генерал Хийни. В главния офис бе останал само един младши лейтенант.

— Генералът още ли е тук? — попита тя.

— Доктор Кенеди, той ви каза „довиждане“ преди три часа… Не си ли спомняте, уведоми ви, че ще се върне в 6 часа?

Кенеди се намръщи.

— По дяволите!

— Ако не възразявате, имате нужда от малко сън.

Кенеди поклати глава.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кенеди погледна младия офицер. Реши да го попита каква степен на достъп до секретна информация има, но после се отказа. При неговия ранг и възраст нямаше начин да е упълномощен да обсъжда такава информация.

— Не, но ви благодаря, че ми предложихте.

Обърна се да си върви, но спря.

— Младши лейтенант, необичайно ли е да получите разрешение за предсрочно уволнение, ако сте от Специалните части?

— Не чак толкова. През седмица имаме момчета с простреляни крака. Поне един годишно ни връщат потрошен, а има и с какви ли не други наранявания. На много от пострадалите им е необходима година, за да се възстановят, така че, ако трябва да бъдат освободени от длъжност след година и получат такова нараняване, освобождаваме ги по-рано.

Кенеди кимна и отново попита:

— Ако случаят е такъв, няма ли да пише в досието, че е освободен по лекарско предписание?

— Да, точно така.

Кенеди отвори папката на Коулман и намери страницата, където се казваше, че се разрешава предсрочно уволнение. Посочи последния ред на младши лейтенанта.

— Това е различно от лекарско предписание, нали?

— Да, така е. Не бях виждал такова нещо. Е, не би следвало да се изразя така. С орязването на бюджета това се среща твърде често в редовната флота, но не и в Специалните части.

Кенеди се поколеба за миг дали да не накара офицера да се обади на генерал Хийни вкъщи, но знаеше, че генералът се нуждае от сън, колкото и тя. Затова реши, че може да почака до сутринта. Помоли младши лейтенанта за лист хартия и написа бележка на генерала. Закрепи я с кламер към папката и я подаде на офицера.

— Бихте ли оставили това на бюрото на генерала?

Събра си нещата и реши останалите папки да почакат до сутринта. Трябваше да бъде на среща в офиса на Скип Макмахън в 8 часа.

* * *

Артър и Нанс стояха отвън и пушиха около четирийсет минути. През това време О’Рурк и Коулман разсъждаваха защо съветникът по националната сигурност е дошъл дотук.

Малко след като Артър и Нанс влязоха вътре, една кола напусна имението. Коулман старателно огледа целия двор и нареди на всички да стоят неподвижни още няколко минути, за да се уверят, че не са пропуснали нищо. Когато реши, че е безопасно, той намести микрофона си и каза:

— Тръгваме към яхтата. Край.

Коулман пръв се спусна от покрива и стъпи на стола. О’Рурк го последва, като не пропусна да върне стола, откъдето го бяха взели. Притиснаха се до живия плет и се спогледаха. Поне за десети път през изминалите четирийсет и пет минути О’Рурк каза:

— Господи, бих искал да знам за какво, по дяволите, си говореха ония двамата.

— Аз също.

Коулман огледа двора и прошепна в микрофона:

— Циклоп, Хермес, тук Зевс. Чувате ли? Край.

— Да, чуваме ви. Край.

— Къде сте? Край.

— Готови сме да се спуснем към водата. Край.

Коулман погледна към двора.

— Има нещо, което искам да проверя. Няма да отнеме повече от двайсет минути. Ще се срещнем на яхтата. Край.

— Какво има? — попита О’Рурк.

— Когато обикалях днес наоколо, забелязах, че през няколко къщи се продава един голям парцел. Изглеждаше занемарен, като че никой не живее там. Щом сме тук, искам да го погледна. Да стоим приведени и да не вдигаме шум.

Притичаха до другата страна на двора, снишени край оградата. Двата двора бяха разделени от редица дървета. Коулман и О’Рурк спряха. Огледаха се внимателно, провериха и за сензори, засичащи движещи се предмети. В огромната къща не светеше нито една лампа. Прекосиха двора, озоваха се до ограда от ковано желязо и спряха.

— Това е — каза Коулман. — Да обиколим оградата и да видим дали можем да намерим врата.

Тръгнаха към къщата. Бяха изминали едва десетина метра, когато намериха отвор в оградата. Две пръчки от ковано желязо липсваха. Промушиха се през отвора и стъпиха на тясна пътека, която лъкатушеше през дърветата. След още десет-дванайсет метра пътеката навлизаше в голям, обрасъл с бурени двор. Тревата стигаше почти до кръста им. Сградата изглеждаше занемарена. Всички прозорци на първия етаж бяха заковани с дъски.

— Това място е пусто отдавна — каза Коулман.

— Подобен парцел трудно се продава. Само данъците трябва да са половин милион долара.

— Да идем да огледаме.

Пробиваха си път през високата трева и се стараеха да останат близо до дърветата. До главната постройка зад висок жив плет имаше малка барака и черен път. Тръгнаха по пътеката към него и спряха пред служебния вход. Прозорците тук също бяха заковани. Неочаквано чуха да се приближава кола и се снишиха зад група храсти. Шумът от двигателя се засили. Един мерцедес мина край тях и продължи зад завоя. Коулман се надигна иззад храстите и разгледа портата. Беше по-малка от огромната порта от ковано желязо на главния път към къщата. Висеше на средните си панти и бе захваната с верига и катинар. Коулман разгледа набързо ключалката и провери пантите.

— Видях каквото ми трябваше. Да вървим — обърна се той към Майкъл.

— Би ли имал нещо против да ми кажеш за какво мислиш?

— Не съм сигурен. Опитвам се просто да усетя нещата… Да вървим.

Коулман тръгна напред. Минаха безшумно по служебния път, после през високата трева и се озоваха отново в двора на съседа на Артър. Оттам се спуснаха надолу по стълбите към залива, където си прибраха нещата си в непромокаемите раници и доплуваха до яхтата. Стробъл и Хакет ги очакваха. Щом Коулман и О’Рурк се качиха на борда, вдигнаха котва и се отправиха на север.

Събраха се на горната палуба. Нощният въздух бе мразовит.

— Не мога да повярвам, че един човек, иначе параноик относно сигурността, е толкова тъп, че да излиза на открито по този начин, за да пуши пура — каза Хакет.

— Те всички си приличат… навсякъде по света — усмихна се криво Стробъл. — Всички си имат слабост… някой дребен навик, с който не искат да се простят.

— Как мислиш — попита О’Рурк, — трудно ли ще бъде да го отвлечем?

— Доста по-трудно, отколкото да го прострелям в главата от петдесет метра — отвърна Хакет. — Не мислиш наистина за такава възможност, нали?

— Бих искал да проникна в мислите му и да открия за какво, по дяволите, си говореха с Майк Нанс.

О’Рурк погледна Коулман, който се бе втренчил във водата пред тях. Знаеше, че Коулман си мисли същото.

— Може да го направим, но трябва да се справим с охраната — каза Коулман.

— Защо?

— Онези момчета не са средно ниво. Щом пазят Артър, значи са добри.

— Колко?

— Толкова, че ако се опитаме да се промъкнем до тях, един от нас ще е мъртъв.

— Ами ако стреляме с приспивателно?

Коулман се замисли.

— Някакъв начин да ги обезвредим с приспивателно? — обърна се към Хакет.

Хакет поклати глава:

— Твърде силен вятър откъм залива, големи разстояния, бронежилетки… От разстоянието, от което ще се наложи да стреляме, шансът да улучим, е петдесет на петдесет.

О’Рурк се замисли над варианта да ликвидират охраната. Той беше убил няколко иракчани по време на войната, но тук се касаеше за нещо по-лично.

— Какви може да са те? За ЦРУ ли работят?

— Не. Професионалисти наемници са. Вероятно хора, които са работили за него в миналото.

Коулман се огледа за други плавателни съдове.

— Майкъл, единственият начин да се справим, е да обезвредим охраната. Можем или да ликвидираме Артър, преди да разбере какво става, или да го спипаме и да открием какво замислят двамата с Нанс… Казвам да го спипаме, но ти решаваш.