Винс Флин
Крайни мерки (29)

29.

Малката „Чесна“ прелетя над югоизточния хребет на Апалачите. Планината бе обагрена в есенни цветове. Разпръснати сред наситеночервено, оранжево и жълто, високите борове на Джорджия се бяха устремили към небето. Не се виждаше нито едно облаче, слънцето блестеше ослепително. Минаха над един планински връх. Малко по-нататък сред долината изникна градче.

— Това е — посочи го Шеймъс.

Брастаун, Джорджия, бе малко градче на около час и половина северно от Атланта, сгушено в долината в южното подножие на Апалачите. Вече се различаваха двете църковни камбанарии и водната кула, която стърчеше над дърветата.

— Площадката за кацане е в южния край на града — каза Шеймъс, зави на югоизток и започна рязко да се снишава.

Спусна се ниско над дърветата. Когато стигна полянката, той намали скоростта и остави самолета да се плъзне по ивицата трева. Машината подскочи веднъж, после се уравновеси и се дотъркаля до края на пистата. Единствената постройка, която се виждаше наоколо, бе един стар, запуснат хангар, а до него бе спрян пикап „Додж“. На гюрука се бе облегнал мъж с ботуши, джинси, вълнена риза в червено и черно и зелена шапка „Джон Диър“. Шеймъс угаси двигателя и изключи всичко. Двамата слязоха от самолета, а мъжът от пикапа дойде да ги посрещне. Шеймъс избърза към него, те се прегърнаха и приятелски се потупаха по гърба.

— Нали си спомняш Оги? — обърна се Шеймъс към Майкъл.

Майкъл протегна ръка.

— Мина доста време. Радвам се да ви видя отново, сър.

— Приятно ми е да се срещнем пак, Майкъл. — Джаксън се загледа за миг в него и каза: — Господи, приличаш досущ на дядо си.

Майкъл се усмихна.

— Напоследък събитията във Вашингтон се развиват шеметно, нали? — подхвана Оги.

— Да.

— Да седнем — каза Оги. — Старите ми нозе вече не ме държат толкова.

Отведе ги зад пикапа и свали задния капак, за да се качат. Двамата с Шеймъс седнаха, а Майкъл остана прав със скръстени на гърдите ръце. Оги извади лула и торбичка с тютюн.

— Откакто се обади снощи, Шеймъс — каза той, докато натъпкваше лулата си, — аз доста разсъждавах. Всъщност, размислил съм се, откак започна цялата тая работа. Един вид… професионално любопитство. — Запали лулата и продължи: — Майкъл, разказа ли ти дядо ти какво работех някога за ЦРУ?

— Малко.

— Е, ще ти предложа кратката версия. След войната останах в Специалните части и заминах да работя за флотското разузнаване във Вашингтон. Няколко години по-късно, когато се сформира ЦРУ, бях нает и изпратен на работа в посолството ни в Париж. Прекарах петнайсет години в Европа, после бях прехвърлен обратно в Лангли, където станах един вид аналитик по въпросите на руско-европейското разузнаване. По време на пребиваването ми в Лангли участвах в специална група, която планираше секретни операции. — Джаксън дръпна няколко пъти силно от лулата. — Смятам, че разполагам с информация, която би могла да ти е от полза, но преди да продължа, искам да ти задам няколко въпроса.

— Давай — кимна Майкъл.

— Къде чу, че има втора група, виновна за убийствата на Олсън и Търнкуист?

— Не мога да ти кажа.

— Имаш предвид, че не искаш. — Джаксън изпусна кълбо дим като гледаше Майкъл право в очите. — Защо разговаряш с мен, а не с ФБР?

— Те разполагат с тази информация. Аз бих искал сам да си изясня някои неща.

Оги дръпна няколко пъти от лулата, докато разсъждаваше върху отговора, и попита:

— Защо?

— Ерик Олсън ми беше добър приятел.

— Това ли е единствената причина?

Джаксън продължаваше да гледа Майкъл право в очите и очакваше отговор.

— Не те бива да лъжеш, Майкъл. Точно както и дядо ти.

Оги погледна Шеймъс и се усмихна. После сведе очи и каза:

— Предполагам, че никой от вас двамата няма представа кой стои зад първите четири убийства.

Майкъл поклати глава.

— Така си и мислех — отбеляза Оги с циничен тон. — Е, подозирам кой би могъл да е замесен, но преди да стигнем до този въпрос, смятам, че разполагам със сведения, които биха ви заинтересували. Ще ви разкажа за нещо, в което участвах, докато работех в Управлението, но преди това трябва да ви дам малко предварителна информация. В края на петдесетте и началото на шейсетте бях резидент на ЦРУ в нашето посолство в Париж. Напрежението между нас и Съветския съюз нарастваше. Съществуваше реална заплаха руснаците да поведат конвенционална война и да се опитат да завземат Западна Европа. Навсякъде зад Желязната завеса силите на НАТО имаха надмощие пет към едно в танкове, артилерия и войскова сила. Нашите военни стратези смятаха, че най-добрият начин да осуетят всякакви агресивни действия от страна на Съветския съюз е да разположат ядрени оръжия в Западна Европа. Съюзниците ни в НАТО се съгласиха и ракетите бяха поставени. Посланието към Съветския Съюз бе просто: „Ако предприемете каквито и да било военни действия срещу Западна Европа, ние ще отвърнем с тактически ядрен удар“. Стратегията се оказа ефикасна до началото на шейсетте, докато Франция не започна да ни играе тъпи номера. Във френския парламент имаше група политици, които поискаха всички ядрени ракети в тяхната страна да бъдат демонтирани. Имаше дори и малцина, които пожелаха целият американски военен състав да напусне. Тези неблагодарници привлякоха доста последователи, които свикваха протестни митинги пред военните ни бази. Франция отдавна беше един от нашите най-нелоялни съюзници — за тях нямаше значение, че преди петнайсет години бяхме изритали нацистите от страната им. Начело с президента, цялото ни политическо ръководство бе обзето от гняв, че Франция е толкова неблагодарна. Получихме нареждане от Лангли да предприемем тайни действия срещу водачите на това антиамериканско движение. Заповядаха ни да намерим начин да ги накараме да променят убежденията си. В продължение на около шест месеца успяхме да подкупим някои от тях и да изнудим други. Не можахме обаче да постигнем успех с главните водачи на движението. След като използва всички средства, Лангли изпрати един човек в Париж, специалист по тези въпроси. Но преди да стигна до същността, искам да те попитам дали си запознат с конфликта Франция — Алжир?

— Отчасти — отвърна Майкъл.

Оги дръпна няколко пъти от лулата си.

— В края на петдесетте френската армия бе въвлечена във война с революционните сили в Алжир, които се бореха за независимост от Франция. Тя продължи няколко години и макар че понесоха много жертви, французите накрая потушиха бунта. По време на цялата тази война имаше и такива парламентарни членове, които настояваха Франция да даде независимост на Алжир. — Оги млъкна и вдигна вежди. — Тези политици бяха същите, които протестираха срещу американските ядрени оръжия, разположени на френска земя. Е, военните във Франция бяха свършили своята работа. Те бяха понесли значителни жертви и бяха водили кръвопролитна война с бунтовниците. В края на този конфликт, когато бунтовниците бяха принудени да бягат, френският парламент и президентът Дьо Гол направиха нещо, което потресе всички. Те дадоха независимост на Алжир и заповядаха на френската армия да напусне страната. По това време в Алжир живееха около четвърт милион французи. Това решение напълно отчужди френските военни от политическите водачи на страната и дотолкова вбеси някои командващи, сражавали се в Алжир, че те дезертираха и сформираха военизирана група.

Оги спря, за да се увери, че Майкъл следи мисълта му, и продължи:

— Действаха нелегално в Алжир и Франция и поведоха яростна диверсионна борба срещу френските политически лидери и водачите на освободителното движение на Алжир. Извършваха бомбени атентати, избиваха политици. Направиха няколко опита за покушение срещу Дьо Гол. Този специалист от Вашингтон пристигна точно след първия им опит да премахнат френския президент. Бях инструктиран да му окажа нужното съдействие. Посрещнах го в тайна квартира в Париж и разбрах, че е експерт по секретните операции. Този човек имаше прост, но съвършен план. Двама от най-яростните противници на ядрените оръжия на френска земя бяха и най-отявлените привърженици на независимостта на Алжир. Планът на този специалист по секретни операции се състоеше в това да ги премахне и да представи убийството като дело на групировката. Отне ни два месеца да осъществим всичко и тогава Вашингтон ни даде зелена улица.

— Успяхте ли?

Оги кимна и дръпна от лулата.

— ЦРУ е наредило да убият двама избрани от народа лидери в една съюзническа страна? — попита Майкъл.

— Да. Майкъл, трябва да разбереш, че нещата бяха доста различни тогава. Залозите бяха значително по-високи, отколкото са в наше време, а шпионската дейност бе далеч по-смъртоносна игра.

Майкъл сви рамене.

— Не съм ревизионист, нито пък ми е работа да ви съдя.

— Разбираш ли защо ти разказах тази история?

— Мисля, че да.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че знам кой може да стои зад убийството на Олсън и Търнкуист?

— Ще ми е интересно да чуя какво имате предвид.

— Човекът, който даде идеята да използваме групировката за прикритие, по-късно оглавяваше дирекцията за „черни“ операции в ЦРУ от средата на шейсетте само допреди няколко години. Чувал ли си някога за Артър Хигинс?

— Да… — намръщи се Майкъл. — Мислех, че се е пенсионирал.

— „Принуден да напусне“ би било по-точно да се каже.

— Защо?

— Причини много, но накратко казано, той и директор Стансфийлд имаха известни разногласия.

— Накъде биете?

— Смятам, че Артър стои зад убийствата на Търнкуист и Олсън.

— Надявам се, че се опирате на нещо повече от току-що разказаната история.

— О, така е. На доста повече.

Майкъл наведе глава и попита:

— Какъв мотив има Хигинс да убива Търнкуист и Ерик?

— За Търнкуист не съм сигурен, но с Олсън имаха лични сметки за уреждане.

— По-точно? — попита Майкъл и го погледна изпитателно.

— Когато преди четири години директорът Карлайл се оттегли, Артър бе следващият кандидат за шефския пост в ЦРУ. Всички смятаха, че мястото ще бъде дадено на Хигинс, включително и аз. Така беше, докато не се появи твоят предишен шеф.

— Ерик?

— Да. Вероятно си спомняш, всичко това се случи, когато ти работеше за Олсън.

— Разбира се, но не се сещам името на Хигинс да е било споменавано. Помня само, че президентът избра Стансфийлд и двете партии го подкрепиха.

Оги се усмихна широко.

— Стансфийлд беше единственият номиниран, защото твоят шеф, председателят Олсън, отиде при президента и му каза, че ако предложението за Артър бъде изпратено в Комисията по разузнаването, той ще направи всичко възможно да осуети кандидатурата му. Казал му освен това, че ако кандидатурата все пак мине през неговия кабинет и стигне до Сената, за да бъде гласувана, в знак на протест той ще освободи председателския пост. За да не рискува излишно при създалото се положение, президентът предложи кандидатурата на Стансфийлд и Артър изпусна шанса да получи единствения пост, към който се бе стремил цял живот.

— И мислиш, че затова е убил Ерик?

— Не познаваш Артър, нали?

— Не.

— Той е най-гадното копеле, което някога съм виждал.

Майкъл поклати скептично глава.

— Доста ми е трудно да приема тази информация.

— Майкъл, работата е много по-дълбока от това, което ти разказах. Повече от трийсет години Артър ръководеше най-секретния отдел на Управлението. Той не отговаряше пред никого. Началниците идваха и си отиваха и никой не смееше да му се противопостави. Артър винаги се криеше зад вътрешните правила за засекретеност и основанието, че той е длъжен да знае. В първите години получаваше картбланш за своите операции, но после, когато Конгресът и Сенатът сформираха надзорни комисии, той бе изправен пред избора или да ги информира какво върши, или да му съкратят фондовете. Нещата, с които Артър се занимаваше, не можеха да стават публично достояние. Той не обясняваше дори на хора от Управлението какво върши и със сигурност нямаше да се изправи пред никакъв Конгрес и да се обяснява пред зала, пълна с хора, които са способни да пазят тайна, колкото репортерите от жълтите вестници. С годините фондовете му се съкратиха значително, но бюджетът му продължаваше да нараства. Така той започна да финансира операциите си чрез разни незаконни средства.

— Защо никой не го е пипнал? — попита Шеймъс.

— Направи го сенатор Олсън.

— Не мога да си представя как така Ерик не ми е казвал за това.

— Твоят шеф беше много разумен човек и разбираше каква е функцията на Управлението. Той беше реалист и знаеше, че да преследваш Артър, като го подслушваш или разследваш, би причинило повече зло, отколкото добро. — Оги изтръска лулата си на земята. — Да не забравяме и още нещо. Другата причина, поради която Артър бе толериран, се криеше в това, че той служеше на много отговорна кауза. Когато станеше напечено, викаха него да разчиства. Той ръководеше персонала, който никой друг не искаше. Грижеше се за мръсните дела на Управлението.

За момент Майкъл се замисли над чутото.

— Сигурен ли си, че той е отговорен за убийствата?

— Във всеки случай не сто процента. — Оги пъхна още тютюн в лулата си и я натъпка. — Налице са и ред други причини, поради които смятам, че Артър е убил сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист. Имам си основания, но не желая да ги обсъждам, както и ти не желаеш да разкриеш своя източник.

— Защо не се обърнеш към ФБР?

Оги отново запали лулата си.

— ФБР не могат да направят нищо.

— Защо? Само трябва да им предадем това, което току-що ми разказа, и те ще започнат разследване…

— … и няма да открият нищо, а аз ще свърша с куршум в главата. Майкъл, мисля, че не разбираш за кого говорим. Артър е особено кадърен, но жесток човек. Избивал е хора навсякъде по света и винаги се е изплъзвал. Неведнъж… Освен това не мога да кажа на ФБР нищо. Обвързан съм от Закона за националната тайна.

— Но аз мога.

— Майкъл, опасявам се, че не разбираш. Ако отидеш във ФБР, Артър ще узнае. Той има източници навсякъде. След като разбере, че си ходил във ФБР, ще те заплаши — теб или някой твой много близък човек. Или пък ще те убие. С него не можеш да си играеш.

— Защо ми разказваш всичко това, щом смяташ, че не трябва да правя нищо?

— Очаквам да направиш нещо, но преди да стигна до този момент, трябва да ти задам няколко въпроса.

Оги пуши известно време мълчаливо.

— Когато Даунс, Фицджералд, Козловски и Басет бяха убити, аз не бях истински съкрушен. Противно ми беше всичко, което подкрепяха, и бях доволен, че ги няма. От доста време си мислех, че свадливите стари дърдорковци във Вашингтон трябва да бъдат раздрусани. — Оги замълча, докато си мислеше как да формулира следващото си изречение. — Много добре знам кой стои зад първите четири убийства… Бих могъл да задам въпроса направо, но не искам да ме лъжат, затова ще запитам по по-заобиколен начин. Ако наистина се налагаше… би ли се свързал с някой, който е замесен в първите убийства?

След миг колебание Шеймъс каза:

— Да.

Лицето на Майкъл остана безизразно.

— Добре.

Оги докуцука до кабината на пикапа.

— Имам нещо, което искам да им предадете вместо мен.

Извади голяма папка изпод седалката и се върна в задната част на каросерията.

— Мисля, че съм предвидил всичко, но вероятно е по-добре да премълча някои неща — каза с лукаво изражение и подаде папката на Шеймъс.

— Какво има вътре? — попита Майкъл.

— Спомни си, че ти казах, че когато бях в Управлението, бях нещо като нещатен аналитик. Освен това и нещо като аварийна помощ. Малко преди да напусна Управлението, директорът Стансфийлд ме помоли за всеки случай да подготвя планове за една… деликатна операция.

— Каква операция?

— Такава, за която никой друг освен нас със Стансфийлд не биваше да знае… След като Стансфийлд пое длъжността, Артър още повече се уедини. Стансфийлд знаеше, че ще се наложи да принуди Артър да подаде оставка и все повече се тревожеше как ще реагира той. Можеше да ни създаде много грижи, да продаде информация в чужбина или да използва неща, които знае, за да изнудва Стансфийлд и Управлението. Беше бомба със закъснител и никой не знаеше кога точно ще гръмне, затова Стансфийлд постъпи благоразумно и ме накара да съставя план да го неутрализираме.

— И планът е в тази папка? — попита Майкъл.

— По-голямата част. Има подробна схема на къщата му в Чесапийк. Отбелязано е как да се изключи алармената система, къде са предимствата и слабите й места, колко пазачи има и на какъв интервал се сменят. Планът е отпреди година и половина, така че не съм сигурен доколко е актуален. Знам, че Артър и досега прекарва почти цялото си време в къщата. Има много врагове, това го е превърнало в параноик.

— Защо не отидеш с това при Стансфийлд?

— Артър все още има много връзки с Управлението. Никой със сигурност не знае доколко са надеждни, но не е изключено да бъде предупреден, че някой крои планове срещу него.

— Това ли е истинската причина, или търсиш кой да свърши мръсната работа?

— Не. Ще бъда честен с теб, Майкъл. Бих искал Артър Хигинс да бъде премахнат. Едно време той беше от полза за нашата страна, но през последните петнайсет години е извън контрол. Когато напусна Управлението, бе предупреден да стои настрана от разузнавателната дейност. Колебая се дали да занеса това на директор Стансфийлд поради причините, които вече споменах, и поради факта че Артър има много връзки в Агенцията за национална сигурност. Ако нещо се случи с него, те ще заподозрат ЦРУ. Колкото до това — защо го пробутвам на теб… ами… ти му даде възможност да убие Олсън и Търнкуист и според моите правила ти си този, които трябва да го спре.

Майкъл се взря в Оги.

— Аз не съм извършил нищо — каза той. — Само се опитвам да пооправя бъркотията.

Оги се обърна към Шеймъс:

— Това твое дело ли е?

— Да. Мога ли да разчитам, че ще мълчиш?

— Мисля, че това, което правиш, трябваше да стане преди двайсет години. — Старият разузнавач пъхна ръце под мишниците си. — Убивали сме политици в чужди страни, които са били далеч по-малка заплаха за нашата национална сигурност от собствените ни ръководители. Не смяташ ли, че през всичките ми години работа като специалист по секретните операции не съм си мислил да извърша в Америка това, което съм вършил в чужбина?

Майкъл кимна. Преди година Скот Коулман му бе казал същото. После отново насочи разговора към Хигинс:

— Какво те кара да мислиш, че можем да се доберем до Артър?

— Предполагам, че някои професионалисти ти помагат. — Оги замълча за миг и вдигна ръце. — Не искам да знам кои са. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Щом са могли да убият Фицджералд, Даунс, Козловски и Басет и да изчезнат безследно, смятам, че са твърде добри. Артър има един навик, който го прави уязвим. Ще го научиш от папката.

— Интересно ми е да разбера какво съдържа — каза Майкъл.

— Бих настоял да не губиш повече време. Артър може да не е приключил с убийствата.