Винс Флин
Крайни мерки (28)

28.

Лимузината на Роуч спря пред западния служебен вход на Белия дом и директорът, придружен от Макмахън, се втурна към вратата. Бяха закъснели почти двайсет минути. Джак Уорч ги очакваше и бързо ги преведе край охраната към Заседателната зала.

Президентът държеше реч, но когато влязоха, млъкна. Всички се обърнаха и отправиха погледи към Роуч и Макмахън, докато двамата заемаха местата си.

— Извинете за закъснението, сър, но в последния миг се появиха обстоятелства, които ни забавиха — обясни Роуч.

Президент Стивънс не обърна внимание на извинението и погледна отново към Майк Нанс. На срещата присъстваха Стансфийлд — директорът на ЦРУ, Трейси — директорът на Тайните служби, Елиът — министър на отбраната, главнокомандващият генерал Флад и Стю Гарет.

— Да се върнем на въпроса, господин президент — обади се Нанс от отсрещния край на масата.

— Очевидно ФБР и Тайните служби не могат да гарантират сигурността на нашите конгресмени и сенатори. През последните два дни телефонът ми прегря. Всички политици в този град настояваха да се подсили охраната им и аз не ги виня за това. Достатъчно компрометиращо е, че не можем да заловим тези терористи, но е направо непростимо, че не сме в състояние да им попречим да убиват.

Стивънс хвърли пълен с негодувание поглед към Роуч.

— След като обсъдихме положението с генерал Флад и министър Елиът, реших да обявя военно положение за района около сградата на Конгреса, Сената и Белия дом. С охраната на периметъра ще се заемат Първи корпус на флотата и 101-во подразделение на военновъздушните рейнджъри. Тези части ще бъдат в пълна бойна готовност. Генерал Флад ме информира, че ще се погрижи тази фаза на операцията да приключи до залез-слънце. В допълнение към гореспоменатите извънредни мерки, ще предложа на всички конгресмени и сенатори да се преместят със семействата си във форт Мийд, докато кризата отмине. Военновъздушните сили ще разполагат със сто четирийсет и двата първокласни самолета, които нашите генерали използват при маневри на бойното поле. Във форт Мийд има над двеста необитавани постройки, а ако това не е достатъчно, разполагаме с над хиляда модерни палатки, оборудвани с генератори, водопроводна инсталация и отопление. Хората на генерала вече са се заели с подробностите и смятат, че всичко ще бъде в пълна готовност за четирийсет и осем часа. Междувременно генералът изтегля специални охранителни части от армията, флотата, военновъздушните сили и Морската пехота, за да се погрижат за сигурността на членовете на Конгреса и Сената. Повечето от тези подразделения са обучени за осъществяване на базова охрана. Уведомен съм, че са добре въоръжени и владеят тактиката за борба с командосите. Разговарях с водачите на двете партии и те се съгласиха в понеделник сутринта да свикат повторна законодателна сесия, след като вече сме взели тези нови мерки за сигурност. Дотогава всякаква служебна дейност ще бъде преустановена. — Президентът погледна Роуч и продължи: — Не ми е приятно, че съм принуден да взема тези драстични мерки, но неспособността на федералните сили да спрат вълната от насилие не ми остави друга възможност.

Стю Гарет слушаше съкрушителната критика на президента към Роуч и върху устните му играеше едва доловима усмивка. Стивънс повтаряше почти дословно онова, което преди около час Гарет бе настоявал да бъде изложението му.

Макмахън не намираше нищо забавно в ситуацията. Изобщо не му харесваше, че обвиняват шефа му за нещо, което всъщност не бе негова вина. Отмести поглед от президента, за да скрие негодуванието си при мисълта, че Роуч пръв бе предложил да бъдат извикани на помощ военните, за да осигурят безопасността в района на сградата на Конгреса, но държавният глава и Гарет бяха отказали.

— Сър, в разследването настъпи неочакван обрат — започна сухо Роуч. — Тази сутрин терористите отново са се обадили на специален агент Макмахън. Скип…

Макмахън се изкашля.

— Тази сутрин около 6:15 часа проведох много интересен разговор. — Той извади от джоба си касета и я подаде на Уорч. — Джак, би ли пуснал този запис?

След като раздаде листове на присъстващите, Макмахън продължи:

— Това са копия от текста на записа. Смятам, че е по-добре първо да го чуете и след това да продължим.

Уорч отиде до подиума в срещуположния край на масата и сложи касетата. Осем малки черни колони бяха окачени на стената в различни части на залата. От тях се разнесе съскане и пращене, след което в залата прозвуча промененият глас:

— Специален агент Макмахън?

Миг по-късно се чу умореният глас на Макмахън:

— На телефона.

Шефът на ЦРУ Стансфийлд бе придобил доста навици от дните на своята шпионска дейност. Един от тях бе умението да изучава поведението на хората, докато говорят. Този професионален навик бе така дълбоко вкоренен в него, че без да се замисля, той се облегна назад и вдигна листа пред себе си. Местеше поглед по лицата на насядалите около масата и търсеше върху кого да се съсредоточи.

Гласът от записа продължи:

— Предполагам, че записвате и се опитвате да проследите този разговор, затова ще бъда кратък. Тези, които убиха сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски, сенатор Даунс и конгресмен Басет, не са убили сенатор Олсън, конгресмен Търнкуист и техните охранители.

Рязко обръщане на глава привлече вниманието на Стансфийлд. Той засече широко отворените очи на Гарет и проследи как поглежда крадешком към Майк Нанс от другата страна на масата.

След продължителна пауза в отговор прозвуча гласът на Макмахън:

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Има втора група убийци. Тези, които убиха Олсън, Търнкуист и охраната им.

Стансфийлд отново засече как Гарет стрелна с поглед Нанс.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Ние оставихме Бърмийстър жив.

— За онези от вас, които не си спомнят, трябва да поясня, че Бърмийстър е пенсионираният банкер, който живее срещу дома на конгресмен Козловски — вметна Макмахън в паузата на записа.

— Много хора знаят за Бърмийстър — разнесе се гласът му от лентата. — Това не доказва нищо.

— Господин Макмахън, ние не убиваме агенти от Тайните служби и полицаи. Както заявихме в последното съобщение, което ви оставихме, дълбоко уважаваме всички онези, които бдят за спазването на законите. Водим битка с политиците, не с вас.

— Точно тук грешите…

— Задайте си следния въпрос — прекъсна го безизразният глас от записа. — Ако сме искали да убием четирима агенти от Тайните служби, за да се доберем до Олсън, и четирима полицаи, за да стигнем до Търнкуист, защо не взривихме президента миналия петък?

Последва пауза и на Стансфийлд му се прииска да види реакцията на президента, но беше твърде погълнат от наблюдението си над Гарет.

— Отговорът е, че ние не сме убийците на Олсън и Търнкуист. Убийствата им са дело на друг.

Стансфийлд забеляза, че върху горната устна на Гарет избива пот, и проследи погледа му, насочен отново към Майк Нанс. Тогава срещна очите на съветника по националната сигурност, втренчени в самия него. Стансфийлд сведе поглед и се престори, че чете.

Когато записът свърши, президентът седеше онемял, взирайки се в текста пред себе си.

— Това е невероятно — каза той и откъсна поглед от листа. — Специален агент Макмахън, това истина ли е?

Макмахън сви рамене.

— Без да съм разполагал с време да го анализирам обстойно, бих казал, че има твърде голяма вероятност… След инцидента с президентския хеликоптер миналия петък те ни изпратиха запис, в който заявиха, че единствената причина, поради която не са ви свалили, е, че не са искали да избиват морски пехотинци или агенти от Тайните служби. Три дни след това взривяват лимузината на сенатор Олсън с четирима агенти в нея, а после пък, миналата нощ, убиват конгресмен Търнкуист и четирима щатски полицаи. Няма логика. Не е последователно. Не се обиждайте, сър, но ако аз бях на тяхно място, щях да сваля президентския хеликоптер. Вие сте далеч по-важна мишена.

— Това предполага, че са имали необходимите установки — намеси се със спокоен и овладян глас Майк Нанс от отсрещния край на масата. — Много трудно е да се сдобият с ракети земя-въздух „Стингър“. Според мен не можем да бъдем сигурни, че са имали възможност да свалят президентския вертолет.

Стансфийлд се взираше невъзмутимо в Нанс и се чудеше защо другият току-що бе излъгал. Преди седем месеца Нанс лично го бе осведомил, че китайците са се опитвали да лансират на пазара собствена версия на „Стингър“.

— Последните две убийства — продължи Макмахън — са подчертано различни. До миналата нощ те бяха особено търпеливи — убиваха и изчакваха да видят дали исканията им ще бъдат изпълнени. Мога да разбера мотивите им да убият Олсън. В края на краищата, той помогна за сформирането на коалицията, но излиза, че са се втурнали да убиват Търнкуист, без да ви дадат възможност да удовлетворите исканията им, а това е лишено от всякакъв смисъл.

— Къде е казано, че трябва да има смисъл? — обади се раздразнено Гарет.

Макмахън се направи, че не е чул забележката.

— Смятам, че нямаме друг избор, освен да разгледаме възможността да съществува и втора група.

— Невероятно — каза подигравателно Гарет. — Хрумвало ли ви е, че е възможно да са ви изпратили това съобщение, за да ви насочат към грешна следа?

— Да.

— Е, мистър Макмахън, смятам, че това разследване и бездруго ви е достатъчно трудно, за да позволявате на тези терористи да ви объркват с едно най-обикновено телефонно обаждане. Нищо чудно, че не сте напреднали изобщо, след като се оставяте да ви пратят за зелен хайвер.

Макмахън се усмихна широко.

— Намирате го за смешно!?

— Не — отвърна Макмахън.

— Тогава защо, по дяволите, се смеете?

— Ако не реагирах с усмивка на детинското ви държание, едва ли бих се въздържал да прескоча тази маса и да ви откъсна главата.

Усмивката изчезна от лицето на Макмахън и той се обърна към Стивънс:

— Както казах, сър, нямаме друг избор, освен да приемем това за сериозно.

Лицето на Гарет бе пламнало. Той отвори уста, но в същия миг Нанс привлече вниманието към себе си.

— Мисля, че специален агент Макмахън е прав. Не можем да пренебрегнем това телефонно обаждане, но определено смятам, че се налага да набележим някаква стратегия.

И продължи да говори с тихия си, равен глас.

* * *

Майкъл пристигна в офиса си в осем часа сутринта и инструктира Сюзън, че не желае да бъде обезпокояван от други, освен от Шеймъс и Лиз. От понеделник досега бе спал по-малко от три часа и веднага се строполи на дивана. Докато се унасяше, не преставаше да си мисли за загиналите невинни мъже и техните семейства и за стотен път през последните два дни се запита кой ли би могъл да стои зад тези убийства.

Нямаше представа колко време бе спал, когато чу гласа на Сюзън по интеркома. Отметна одеялото, скочи от дивана и грабна слушалката.

— Шеймъс на първа линия.

Последва щракване.

— Майкъл? — каза дядо му.

Той се опита да раздвижи изтръпналата си лява ръка.

— Да.

— Как си?

— Чудесно.

— Каква ти е програмата до края на деня?

Майкъл разтърка очи.

— До понеделник нямаме сесии, така че съм напълно свободен.

— Добре. Помислих си, че може би няма да е зле двамата с теб да се измъкнем за малко и да си отдъхнем в планината.

Майкъл се чудеше какво има предвид Шеймъс. Беше очевидно, че не може да говори за това по телефона.

— О — успя да каже само, — звучи чудесно. Кога и къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш по обяд у вас?

Майкъл погледна часовника си и с изненада установи, че е 11:07 часът.

— Добре. Ще се видим вкъщи.

Майкъл затвори телефона и отново се опита да се справи с изтръпналата си ръка. Пресметна, че е спал около три часа — повече от достатъчно за деня.

* * *

Когато срещата приключи, Майк Нанс отиде в офиса си и изчака точно един час. После натисна бутона на телефона си и каза на секретарката да открие Гарет и да му каже да дойде при него. Не мина и минута и Гарет влезе запъхтян и плътно затвори вратата зад гърба си. Бе настръхнал целият. Закрачи нервно напред-назад.

— Трябва да направим нещо по въпроса с този мръсник Макмахън. Знаех, че ще ни създаде проблеми.

— Сядай, Стю.

— Трябва да направим нещо. Искам да кажа, че не можем…

Майк Нанс се надигна от кожения си стол и посочи едно кресло до бюрото си.

— Стю, сядай и млъквай!

Нетипичната за винаги сдържания Нанс реплика направи впечатление на Гарет и той седна.

— Единственото нещо, което ти, Стю, ще направиш, е да се успокоиш и да си държиш езика зад зъбите. ФБР могат да ровят колкото си искат, но няма да открият нищо. Тоест, ако ти не им дадеш повод да се насочат към нас. — Нанс опря стиснат юмрук до челото си. — Следи ли внимателно какво ставаше на срещата сутринта?

Гарет погледна Нанс озадачено.

— Докато вървеше записът, Стансфийлд наблюдаваше всеки твой жест. Видя те да се потиш и да поглеждаш към мен с това тъпо и паникьосано изражение. Стю, трябва да се овладееш. Трябва да се научиш да контролираш емоциите си. Инак ще провалиш всичко.

* * *

Макмахън излезе от Белия дом и преди да поеме към Пентагона, за малко се върна в службата. Кенеди и генерал Хийни не знаеха за последния телефонен разговор с убийците.

Президентът се съгласи, че трябва да приемат на сериозно разговора и да започнат разследване, но в същото време си даваше сметка, че ако изтече информация, медиите ще пощуреят. Бе наредил на Макмахън да възложи на няколко подбрани агенти да проучат кой би могъл да бъде заинтересован да убие Търнкуист и Олсън. Тези хора не биваше да знаят за записа, както и за възможността друга група да е отговорна за последните две убийства. По настояване на Майк Нанс президентът поиска списък на всички, които знаеха за последното обаждане, и нареди да бъдат информирани, че не трябва да го обсъждат с никого.

Макмахън не одобряваше забраната, тя му се струваше нелепа и безсмислена. Вбесяваше се, като гледаше как се пилеят усилия и време в безпокойство за отношението на медиите и общественото мнение. Но най-важното беше, че не можеше да провежда разследване, ако хората му не знаеха какво става. Размина му се, макар че бе подредил Гарет, и реши повече да не предизвиква съдбата.

През целия път към Пентагона Макмахън се опитваше да измисли как би могъл да мине без съдействието на Кенеди и генерал Хийни. Не беше възможно. Нуждаеше се от техния ум.

Влезе в заседателната зала секунди преди 12 часа и бе леко изненадан. Последния път, когато я видя, бе чиста и подредена. Сега бе осеяна с купища папки, а черната дъска бе изписана докрай. Кенеди изглеждаше изтощена, но генералът бе гладко избръснат и имаше изрядния вид на флотски офицер.

— Приличате на хора, които са свършили някаква работа — отбеляза Макмахън.

— Цяла вечер сме се блъскали с тези папки — каза Кенеди, протегна се и се прозя.

— Казвайте!

Кенеди свали очилата си и се изправи.

— В долния край на масата са всички папки за Делта Форс, по средата са зелените барети, а тук — две папки за тюлените. Използвахме описанието на чернокожия убиец на Даунс и се опитахме да го сравним с чернокожите командоси. Първо ги разделихме по ръст и цвят на кожата. Щом се окажеха твърде ниски, а кожата им — твърде светла, отделяхме ги в купа, отбелязан с „извън предполагаемите“. Оттам нататък ги разпределяхме според настоящия им адрес. Командосите, които отговарят на описанието на убиеца, но не живеят във Вашингтон, са в куповете, отбелязани с „вероятни“.

Макмахън кимна.

— Звучи добре. Каква е следващата стъпка?

— Всички сме на мнение, че за провеждане на операция от такъв характер са необходими минимум четирима командоси и те трябва да се познават един друг твърде добре. Затова заключихме, че е твърде възможно въпросните командоси да са служили заедно в армията. Вече от тази позиция разглеждаме личните досиета на всеки бивш командос и търсим мъже, служили в едни и същи подразделения с чернокожите командоси, които са в купа на вероятните извършители.

— Кога ще имаме списъка?

— Генералът ги обработва с техния компютър. Ще трябва да е готов до… Кога, генерале?

— Надявам се — около пет следобед.

— Тогава какъв е планът? — попита Макмахън.

— Точно това трябва да обсъдим. Вие ще решите дали ще чукате по вратите и ще разпитвате тези момчета лично, или пък ще пожелаете да ги поставите под наблюдение и да ги следите.

— За колко заподозрени говорим?

— Има четиринайсет чернокожи командоси, които живеят в окръга и отговарят на описанието на убиеца на Даунс.

— За денонощно наблюдение над четиринайсет заподозрени ще са нужни много агенти — пресметна Макмахън. — Ами другите командоси, които ще се появят в списъка на генерала?

— Смятам, че трябва да поставите под строго наблюдение четиринайсетте чернокожи командоси и да оставите ЦРУ да се справи с другите от списъка. Когато всичките ваши агенти и моите хора са по местата си, можем да започнем издирването.

— Имате ли достатъчно хора за толкова екипи за наблюдение? — попита Макмахън.

— Да — каза Кенеди и на лицето й се изписа едва доловима самодоволна усмивка.

— Сериозно?

— Ние провеждаме наблюденията си малко по-различно от вас.

— Дори и не искам да знам какво ще правите — поклати глава Макмахън. — Ще са ми нужни пълните досиета на четиринайсетте заподозрени. Бих искал да получа и имената на офицерите, под чието командване са служили, генерале.

Макмахън се обърна отново към Кенеди и попита:

— Колко време ще е необходимо вашите хора да заемат местата си?

— В зависимост от това — колко имена ще получим, всичко ще трябва да е готово до петък сутринта.

— Ще повикам Браян и от своя страна ще задействам всичко, а ти, Айрини… — Макмахън махна с ръка. — Не искам да знам какво ще правиш. Само, моля те, бъди внимателна и гледай да не се озовеш на първа страница на „Поуст“.