Винс Флин
Крайни мерки (26)

26.

Около 7:55 вечерта патрул от полицията във Феърфакс прекосяваше района, в който живееше конгресмен Търнкуист. Това бе част от обичайния му маршрут, но в резултат на скорошната суматоха, причинена от извършените убийства, неговите задължения се бяха променили и вместо да прекарва нощите си, като глобява пияни шофьори, сега проверяваше различни конгресмени и сенатори, които живееха в тази част на града. Патрулът вече беше опознал повечето полицаи, определени да охраняват конгресмен Търнкуист, и през час и нещо с удоволствие се отбиваше там да си побъбри с дежурния в колата в края на алеята, без значение кой беше. Когато приближи бялата лимузина, фаровете му за момент я осветиха. Не видя никого на предната седалка.

Паркира колата си и излезе от нея с мисълта, че който е на пост в момента, най-вероятно е заспал. Много добре знаеше колко скучна бе работата им. Имаше нощи, когато след пълен термос с кафе пак едва се задържаше буден, а при това беше в движение. А горките момчета седяха на едно място по цяла нощ.

Той отиде до прозореца и надникна. Точно както бе предполагал, полицаят лежеше на предната седалка. Патрулът насочи фенерчето и светна. Необходима му бе секунда, за да осъзнае какво точно вижда. Замръзна ужасен с широко отворени очи при вида на окървавеното тяло. Миг по-късно си даде сметка за сериозността на положението и се втурна към колата, за да се обади на диспечерката.

Когато прие обаждането на дежурния при къщата на Търнкуист, диспечерката изпрати още двама души и линейка на местопроизшествието. След това се обади на шефа на полицията във Феърфакс, който й нареди да се свърже с ФБР. Две минути след като патрулът бе открил тялото на полицая, Скип Макмахън вдигна телефона и поиска хеликоптер. После влезе в залата на специалния отряд и започна да дава нареждания на агентите на кого да се обадят и какво да свършат. Сетне помъкна Дженингс и Уордуел към покрива на Хувър Билдинг.

Щом влязоха в асансьора, Макмахън се обърна към Уордуел:

— Обади се на полицията на Феърфакс и ги накарай да те свържат с офицера пред дома на Търнкуист. Кейти, обади се на дежурните и провери дали знаят какво става, а после… не, с тях ще се свържеш по-късно. Първо се обади на патрулните служби във Вирджиния и им кажи, ако забележат коли с няколко мъже вътре между двайсет и пет и четирийсет и пет години, да ги спрат и разпитат, като бъдат изключително предпазливи. Кажи им да предадат нарежданията до всички полицейски участъци в околността.

Двамата агенти започнаха да набират номерата.

Когато стигнаха до покрива, перката на хеликоптера вече се завърташе.

Уордуел дръпна шефа си за ръкава.

— Скип, полицаят чака подкрепление. Казва, че не е чул нищо. — Бръмченето на хеликоптера ставаше все по-силно и Уордуел изкрещя: — Пита какво да прави!

— Кажи му да изчака подкреплението и после да се заемат, но внимателно. Да не пипат нищо!

Стомахът му се беше свил от предчувствието, че няма да намерят нито един оцелял в дома на Търнкуист.

Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, завихреният въздух разроши косите им и замята вратовръзките им във всички посоки. Мъж в ярък оранжев гащеризон им махна към отворената врата на хеликоптера и двамата взеха на бегом петте стъпала към самата площадка за кацане и излитане. Макмахън беше пръв. Привели глави, те изтичаха под въртящите се перки, качиха се и се мушнаха на задната седалка. Хеликоптерът се издигна, пое на север, после описа дъга и пое курс на северозапад, като остави зад себе си ярките светлини на Вашингтон. Докато се носеха към Феърфакс, Вирджиния, Макмахън се обърна към Дженингс:

— На колко време се обаждаха полицаите от поста?

— На половин час — изкрещя в отговор Дженингс в ухото му. — Свързали са се в 19:30. Очаквали са да се обадят пак в 20 часа.

— Колко полицаи са били зачислени?

— Четирима.

— Кога трябва да пристигне Отрядът за бързо реагиране?

— Когато е постъпило обаждането, повечето от тях са били в лабораторията и са се занимавали с уликите от бомбения атентат вчера. Изпратили сме хеликоптери да ги вземат, а подвижната им лаборатория и тежката апаратура трябва да пристигнат към 8:45.

Макмахън не можеше да прогони от съзнанието си натрапчивата картина за нападение на отряд командоси над къщата на Търнкуист. Мисълта за това го подсети за Айрини Кенеди и генерал Хийни. Той измъкна телефона от джоба си и набра номера на офиса на Роуч.

— Браян, необходима ми е услуга. Изпрати хеликоптер до Пентагона да вземе генерал Хийни и Айрини Кенеди и да ги докара в дома на Търнкуист.

— Считай го уредено. Току-що задействах Отряда за спасяване на заложниците. Ще бъдат във въздуха след по-малко от пет минути. Ще пристигнат веднага след вас. При най-малката вероятност тези терористи да са още там искам да удържите положението и да изчакате те да го овладеят.

Макмахън се съмняваше, че убийците са там, но знаеше, че Роуч трябва да действа според правилника.

— Хеликоптерите да останат във въздуха. Ако имам нужда от тях, ще ги потърся.

— Ти ръководиш шоуто. Полицията на Феърфакс била ли е вече в къщата?

— Не още. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. На около две-три минути сме.

Макмахън изключи телефона. Следващите няколко минути бяха изпълнени с напрегнато мълчание.

Хеликоптерът се спусна на около деветдесет метра и закръжи над местността в търсене на място за кацане. Три полицейски коли с проблясващите си светлини бележеха края на алеята за коли при къщата на Търнкуист. Пилотът на хеликоптера беше достатъчно вещ да не каца близо до местопроизшествието, за да не унищожи улики. Продължи петдесетина метра по-нататък от къщата и с включен прожектор провери терена долу за жици. Откри подходящ сектор, където дърветата не бяха проблем, и приземи насред шосето. Тримата агенти се приведоха, докато тичаха, за да се отдалечат от хеликоптера. На половината път надолу по улицата ги пресрещна жена с посивяващи коси, която носеше фенер. Тя погледна Макмахън и попита:

— ФБР?

— Да, аз съм специален агент Макмахън, а това са специални агенти Дженингс и Уордуел — протегна ръка той за поздрав.

— Аз съм Барнс, началник на полицията. Последвайте ме.

Продължиха по улицата.

— Бяхте ли в къщата, началник? — попита Макмахън.

— Не, току-що пристигам.

— Някой от вашите служители бил ли е на местопроизшествието?

— Не.

Докато вървяха към бялата лимузина, Барнс насочи фенера си надолу и освети няколко месингови предмета.

— Внимавайте къде стъпвате, по земята има гилзи.

Тя ги отведе при прозореца на лимузината и насочи лъча към убития полицай. Мъжът лежеше проснат върху средната облегалка за ръце, а тялото му бе посипано със ситни парченца стъкло. Отляво на главата му съвсем ясно се различаваха три дупки от куршуми.

Макмахън отбеляза разстоянието от гилзите до колата и после погледна към ръцете на полицая. Бяха празни.

— Да огледаме къщата.

Началникът на полицията нареди на двама от своите хора да останат на място и поведе Макмахън, Дженингс и Уордуел нагоре по алеята. Когато наближиха къщата, видяха друг труп на земята пред верандата. Барнс освети мъртвия полицай. Макмахън разпери ръце и спря останалите.

— Началник, може ли фенерчето ви за минута?

Барнс му го подаде и Скип пристъпи по-близо до тялото. Като стисна фенерчето под мишница, той надяна чифт ръкавици и се наведе над убития. Огледа дупките от куршуми в средата на лицето и в шията. Ръцете на трупа бяха разперени встрани, с отворени длани. Скип погледна пистолета в кобура и притвори очи.

— Останете тук за момент — нареди. — Веднага се връщам.

Тръгна към стъпалата на верандата. Уордуел извика след него:

— Скип, няма да влизаш сам.

— Напротив. Вие не мърдайте оттам. Колкото по-малко хора се въртят наоколо, толкова по-добре.

Дженингс извади пистолета си и освободи предпазителя.

— Влизам с теб.

— Изключено! — отвърна Макмахън, без да се обръща.

— А ако вътре има някой?

— Да не смяташ, че хората, които са го извършили, чакат да ги хванем? Остани на място, веднага се връщам.

Макмахън се изкачи по стълбите и опита входната врата. Беше отключена. Докато я отваряше навътре, видя следващия полицай, проснат на пода. Приближи се до трупа и погледът му бе привлечен от трите червени точки върху лицето на мъртвия, а после от кобура и пистолета в него. Макмахън въздъхна и вдигна очи. Внезапно забеляза яркочервената ивица върху бялата стена в горния край на вътрешните стълби. Виждаха се само чифт обувки. Макмахън бавно се заизкачва към първата площадка.

Беше виждал конгресмена по телевизията, но не беше сигурен, че трупът пред очите му е на Търнкуист. За разлика от другите трупове този беше пронизан с повече от десет куршума. Трябва да е той, помисли си Макмахън. Телефонът му иззвъня и го стресна.

— Какво откри? — Беше Роуч.

— Изправил съм се до нещо, което според мен е трупът на конгресмен Търнкуист.

— Би ли могъл да бъдеш по-точен?

— Човекът има поне дузина дупки от куршуми в лицето и гърдите си, но по всяка вероятност е той.

— Сигурен ли си?

— Да. — Макмахън сведе поглед към тялото и изчака Роуч да заговори отново.

— Някакви следи от извършителите?

— Не.

— По-добре да информирам президента, преди медиите да са надушили. Какво друго искаш от мен?

— Засега нищо.

— Добре. Обади ми се, ако има развитие.

Макмахън затвори телефона и сведе поглед към трупа. Раните в главата на Търнкуист му бяха направили впечатление.

* * *

Скарлати и О’Рурк седяха в ъгловото сепаре на съвсем нов, още неоткрит италиански ресторант. Беше на сутеренния етаж в сграда на две преки от Дюпон Съркъл. Сепарето бе облицовано с тъмно полирано дърво, а масата бе застлана с покривка на червени и бели карета. На всяка маса бе поставена бутилка кианти с прикрепена върху нея свещ и това бе единственото осветление в ресторанта. О’Рурк се огледа и си помисли, че при по-други обстоятелства на това място би могло да му бъде наистина приятно. Храната беше вкусна, виното не беше лошо.

Майкъл бе казал на Лиз, че Коулман няма нищо общо със смъртта на сенатор Олсън и неговите четирима агенти от Тайните служби, но бе пропуснал да спомене, че Шеймъс е замесен в първите четири убийства. Нямаше смелостта да й каже, че бъдещият й тъст е анархист, революционер или каквато там бе думата.

Лиз се опитваше за трети път през последните двайсет и четири часа да убеди Майкъл, че трябва да се обърне към ФБР.

— Майкъл, зная, че брат му беше най-добрият ти приятел, но той уби председателя, двама сенатори и председателя на Комисията по финансов контрол.

— Говори по-тихо!

Лиз се премести по-близо до него.

— Трябва да кажеш за него. Не ме интересува, че няма нищо общо със смъртта на Ерик.

— За последен път ти повтарям, Лиз, няма да го издам.

— Не те разбирам.

— Не очаквам от теб да разбереш причината за моите чувства.

— Какво трябва да означава това? — попита Лиз, готова да отстоява позицията си.

— Ти нямаш основание да мислиш, че тези хора са си заслужили смъртта, защото животът ти е протекъл твърде добре.

Лиз го стрелна с мрачен поглед.

— Не казвам, че не си се трудила упорито — уточни Майкъл. — Просто животът ти е бил хубав. Родителите ти са живи. Брат ти и сестра ти също. Не ти се е случвало нищо, което да те накара да погледнеш на нашите политически лидери наистина с критично око.

— Значи само защото не съм изгубила близък, нямам право да съдя моите политически пълномощници?

— Не съм казал това! Опитвам се да ти обясня, че не разбираш причините за моите чувства.

— О, разбирам те. Смъртта на родителите ти и Марк е нещо ужасно, но не смятам, че тези убийства ще решат проблемите. Трябва да се отърсиш от миналото и да продължиш живота си.

— Лиз, лесно е да кажеш, че разбираш нещо, когато не си го изпитала, а още по-лесно е да посъветваш някой да преодолее това, което на теб не ти се е случвало.

— Е, и какво? Нима искаш да загубя родителите си, за да мога да ти съчувствам?

— Не, скъпа. — Той взе ръката й. — Не искам никога да изпиташ такава болка. Когато моите родители бяха убити, братята ми и сестра ми бяха лишени от мечтите си, от мигове, които трябваше да изживеят. На тях никога не им се случи да погледнат към публиката по време на игра и да видят как мама и татко ги насърчават. Когато се прибираха от училище, нямаха майка и татко да им помагат за домашните, а когато се хранеха, до масата имаше два празни стола. Моите родители не доживяха да видят как техните пет деца, на които бяха дали живот, порастват!

Майкъл млъкна и отмести поглед.

— Ами ти? — тихо рече Лиз.

Майкъл сви рамене.

— Аз съм идеално.

— Не, не си.

Стисна ръката му.

— Кои мечти ти бяха отнети, Майкъл?

Той помълча.

— В детските ми години баща ми беше мой идол. Той бе всичко, което някога съм искал да бъда. Майка ми… тя беше най-добрият ми приятел… най-хубавият, най-грижовен човек, когото някога съм познавал. Всеки празник, всяко събитие през последните десет години бе осакатено и така ще бъде до края на живота ми. — Очите на Майкъл заблестяха. — Когато се оженим, това ще бъде най-щастливият ден в живота ми, но аз все така ще отправям поглед към първата скамейка в църквата, към двете празни места на нея и няма да преставам да мисля колко хубаво би било те да можеха да са там. Децата ни ще имат само една баба и един дядо, а моите родители никога няма да имат шанса да прегърнат свое внуче. Ограбен съм от всички тези мигове и много други… и защо? — Гласът му заглъхна. — Защото някакъв пияница, неведнъж доказвал, че няма да престане да се налива и да сяда зад волана, е бил пуснат на свобода! А защо му е било позволено да броди из улиците? Защото нямаме достатъчно пари да го държим в затвора? Нека ти открия една тайна. Парите ги имаме. Даже са повече от достатъчно, но егоманиаците, които управляват тази страна, биха предпочели да ги изразходват за програми, които ще им осигурят повече гласове. Ето затова си мисля, че са заслужавали да умрат. Аз лично съм по-дълбоко засегнат, защото тяхното бездействие коства живота на родителите ми, на Марк Коулман! Затова няма да се обърна към ФБР. Не очаквам средностатистическият американец да се съгласи с мен. Повечето хора си имат достатъчно грижи. Но когато изгубиш скъп човек, нещата стават други.

Лиз избърса една сълза от лицето си.

Една сервитьорка приближи до масата и попита:

— Извинете, сър, вие ли сте Майкъл О’Рурк?

— Да.

— Търсят ви по телефона.

— Кой знае, че сме тук? — попита Лиз.

— Казах на Шеймъс, в случай че се налага да се свърже с мен. Ще се върна веднага.

Майкъл стана и последва сервитьорката. Лиз го наблюдаваше как говори по телефона и се разтревожи, когато видя как стисна очи и поклати глава. Десетина секунди по-късно Майкъл подаде слушалката на сервитьорката и се върна при Лиз.

— Шеймъс ли беше? — попита тя.

Майкъл кимна в отговор и извади портфейла си. Хвърли банкнота от сто долара на масата и подаде ръка на Лиз.

— Хайде, да тръгваме. Медиите са съобщили, че конгресмен Търнкуист е убит.

* * *

Макмахън седеше сам в кабинета на Търнкуист на горния етаж. Бе се разположил удобно в стар люлеещ се стол. Очите му бяха притворени. Поклащането на стола имаше хипнотично въздействие. Скип се опитваше да си представи обстоятелствата, при които са били убити Търнкуист и четиримата полицаи. Представи си как група облечени в черно мъже заемат позиция и как после едновременно избиват тримата от охраната пред къщата. Трябва да са имали заглушители. Както сочеха всички следи, полицаят вътре не е имал никаква представа, че останалите са избити.

Една жена полицай надникна през отворената врата.

— Скип, двама души долу питат за теб.

— Кои са те?

— Не знам. Единият е флотски офицер. Казаха, че ги очакваш.

Макмахън се изправи рязко. С нетърпение очакваше да сравни бележките си с Хийни и Кенеди. Слезе по задното стълбище, мина през кухнята и излезе на верандата отпред. Екипът за бързо реагиране бе пристигнал и подготвяше за работа апаратурата си. Къщата на Търнкуист напомняше повече снимачна площадка, отколкото сцена на престъпление. Прожектори осветяваха целия двор. Покоят на нощта бе нарушен от монотонното бръмчене на генераторите.

Генерал Хийни и Айрини Кенеди разговаряха до стълбището отпред. Макмахън се приближи до тях:

— Благодаря, че пристигнахте толкова бързо. Огледахте ли вече някой от труповете?

— Видяхме този на алеята и другия ей там. — Хийни посочи тялото на мъртвия полицай пред къщата.

— Преди да се възползвам от познанията ви, бих искал да огледате и останалите. — Скип ги поведе нагоре по стълбите. — Всички полицаи са носели предпазни жилетки, но това не им е свършило работа.

Един фотограф правеше снимки, а няколко агенти си водеха бележки и разговаряха. Макмахън ги помоли да се отдръпнат за миг.

Хийни и Кенеди огледаха трупа на полицая в основата на стълбището. Спряха вниманието си на трите дупки от куршуми в средата на лицето на мъртвия, а после — на пистолета в кобура и радиопредавателя му. Кенеди надникна в трапезарията и посочи натрошените стъкла.

— Предполагам, че изстрелите са дошли оттам.

Макмахън кимна.

— Намерихме пет гилзи на верандата.

Хийни погледна нагоре към размазаната кръв по стената на стълбищната площадка.

— Това конгресменът ли е?

— Да.

— Мога ли да се кача там?

— Разбира се.

Хийни и Кенеди тръгнаха по стълбите, а Макмахън остана във фоайето. Кенеди се наведе над тялото и каза:

— Господи, те са си изпразнили пълнителите в него.

— Да, виждам поне осем попадения. Може да са и повече — обади се Хийни.

— Някаква представа защо са го надупчили така? — попита Макмахън, застанал долу до стълбището.

— Има две възможности — отвърна Хийни. — Първата е, че очевидно са искали да са сигурни, че е мъртъв, а втората…

Хийни посочи гилзите пред краката на Макмахън.

— … че са стреляли двама или повече души. Специалистите ви по балистична експертиза би трябвало да са в състояние да отговорят на този въпрос.

Кенеди и Хийни заслизаха обратно по стълбите.

— Нека пак да огледаме този отпред.

Макмахън ги изведе през входната врата.

— Този е получил два изстрела в лицето и един във врата.

Макмахън се наведе и отметна сакото на мъжа.

— Пистолетът му е в кобура, но радиопредавателят липсва. Намерихме го горе на верандата до счупения прозорец.

Кенеди погледна прозореца, после — убития в краката си.

— Взели са предавателя, за да разберат дали полицаят вътре е разбрал какво става.

Хийни погледна към ъгъла на къщата.

— Оттам ли са стреляли?

— Да.

Макмахън тръгна нататък.

— Открихме няколко гилзи ето тук. Изглежда, убиецът е отправил три изстрела. Два куршума са попаднали право в лицето полицая, а третият — във врата.

— Предполагам, че последният полицай е отзад, нали? — попита Айрини.

— Да, последвайте ме.

Тръгнаха към задния двор. Когато се озоваха до тялото, Макмахън каза:

— Един-единствен изстрел в главата.

Той се наведе и отгърна якето му.

— Пистолетът му е в кобура, а радиопредавателят — на мястото си.

Хийни и Кенеди погледнаха трупа за секунда и насочиха вниманието си към околността.

— Пит, би ли ги накарал да изключат прожекторите? — каза Хийни.

Оставиха да свети само лампата над задната врата.

Генералът прекоси двора и се отправи към линията, от която започваше горичката. Макмахън и Кенеди го следваха на няколко крачки и миг по-късно изчезнаха сред дърветата.

Хийни се ориентираше с лекота в тъмнината, провираше се през храстите, прескачаше падналите клони, с които Макмахън и Кенеди се справяха с усилие. Когато стигнаха поточето, спряха и се обърнаха с лице към къщата.

— Какво мислите, генерале? — попита Кенеди.

Генерал Хийни погледна агентите на ФБР при задната врата.

— Те не могат да ни видят, нали?

— Не и като са застанали под онази лампа — отвърна Кенеди. — А ние дори нямаме маскировъчни екипи. Осветено е само до края на двора, а оттам нататък не се вижда нищо.

— Мисля, че са били двама, а може и повече — каза Хийни. — Не е изключено да е бил и един, но би било твърде трудно. Появили са се и са изчезнали за по-малко от минута, а полицаите изобщо не са разбрали какво става — никой не е вадил пистолета си. Един или двама души са пропълзели през гората и са повалили постовия при задната врата с единствен изстрел в главата. След това са убили полицая на входната врата със снайпер и накрая този в колата в края на алеята.

— Така е — съгласи се Кенеди.

— Защо в този ред? — попита Макмахън.

— Когато са убили полицая в колата, е трябвало да стрелят през прозореца. Ако той е бил първи, полицаят при входната врата е щял да чуе шума от счупването на стъклото, да измъкне пистолета или радиопредавателя си. Или и двете. Това не е станало, защото, когато е стреляно в стъклото, той вече е бил мъртъв. При всички случаи полицаите отвън са убити секунди един след друг.

Генералът поклати глава.

— Те не са имали никакъв шанс. Хората, които са извършили това, са професионалисти. Попаденията са изключително точни, в стила на командосите — три бързи последователни изстрела в главата.

— Как, по дяволите, са се приближили толкова до полицая в колата? Застрелян е от упор.

— Наоколо има доста възможности за прикритие. С подходяща маскировка един командос без проблем може да се промъкне на три метра от колата. След като неутрализират тримата полицаи отвън, единствената им грижа остава последният, вътре. Убийците измъкват радиопредавателя на един от охраната, за да се уверят, че този вътре не е бил предупреден, а това е съвсем очевидно, тъй като пистолетът му си е в кобура. Застреляли са го през прозореца. После Търнкуист слиза, за да разбере какъв е този шум, а може да е тръгнал надолу и преди това. За минута, най-много минута и половина се промъкват и изчезват и единственото, което оставят след себе си, са пет трупа и двайсетина гилзи. Твърде чисто, твърде професионално. Съжалявам, че звучи така обезкуражително, но това е мнението ми на специалист.

— Не е необходимо да се извинявате, генерале. Точно затова ви доведох тук. Ти какво мислиш, Айрини?

— Генералът е прав. Нещата винаги могат да се объркат, когато се провежда подобна операция, но в сравнение с някои други наши мисии тази тук се оказва играчка. Тези полицаи не са обучени да се справят с подобна смъртоносна заплаха. Нашите командоси умеят да преодоляват най-ефикасната охрана в света, да се справят с кучета пазачи, да се промъкват край въоръжени до зъби терористи, готови да дръпнат спусъка и при най-малкия повод, а после съвсем безшумно да убиват и да се измъкват незабелязани. Хората, които са извършили това, са опитни и са свикнали да преодоляват много по-големи препятствия от тези четирима полицаи, въоръжени с пистолети и радиопредаватели.

Макмахън прехапа устни и се замисли за останалите конгресмени и сенатори, повечето от които нямаха такава силна охрана като Търнкуист. Становището на Кенеди бе ясно: ако тези хора не бъдат заловени, той щеше да прекара още много нощи, надвесен над мъртъвци.

— Трябва да сгафят някъде… това трябва да свърши — промърмори Макмахън.

— Не бих разчитал на това — обади се в отговор Хийни.