Винс Флин
Крайни мерки (25)

25.

Майкъл О’Рурк стискаше в ръка 45-калибров „Комбатмастър“. Дюк се хвърли към Коулман да го поздрави. Бившият тюлен приклекна, за да посрещне лабрадора. Погледна превръзката около челото на Майкъл и попита:

— Какво ти е на главата?

— Нещо ме удари, когато лимузината на Ерик избухна — отвърна през зъби Майкъл.

Коулман го погледна изненадан.

— Ти си бил там?

— Да. — Майкъл се взря право в яркосините очи на Коулман и каза: — Посочи ми поне една основателна причина, поради която да не звънна незабавно на ФБР.

Коулман тръгна към противоположния край на стаята. Майкъл вдигна пистолета.

— Нито крачка повече!

— Зная, че никога няма да използваш това проклето нещо срещу мен, затова го остави и да поговорим — усмихна се Коулман.

— До днес наистина не бих го сторил, но на твое място нямаше да съм толкова сигурен. Повтарям още веднъж — изтъкни ми поне една основателна причина да не те предам на ФБР.

Коулман скръсти ръце.

— Нямам нищо общо със случилото се днес.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм убил Ерик. Нямам нищо общо с това.

— Глупости, Скот. Аз бях там. Видях всичко! Каза ми да предупредя Ерик и аз те послушах. Той беше готов да разобличи плана на президента като фалшификация и после изведнъж ти се намеси и провали всичко.

— Свали оръжието, Майкъл. Нямам нищо общо с онова, което се случи днес — повтори Коулман.

— Глупости! — изкрещя Майкъл. — Днес ти затри петима свестни мъже и прати в болница двайсет и петима цивилни! Трябва да ти пусна един куршум в главата и да приключа цялата история!

Стори му се, че доловя някакъв шум и в следващия миг вратата рязко се отвори. Дюк залая, Майкъл приклекна на коляно и насочи пистолета си към вратата. Коулман светкавично измъкна изпод якето си 9-милиметров „Глок“.

На прага се появи Шеймъс О’Рурк, като се опираше с една ръка на касата на вратата. Носеше същия костюм от обяд, само че без вратовръзката. Той хвърли поглед към двата пистолета и изръмжа:

— Приберете тези проклети неща, преди да сте наранили някого!

Коулман се подчини, но Майкъл все още се колебаеше.

— Майкъл, прибери оръжието! — каза по-меко Шеймъс.

Майкъл свали пистолета, но не го прибра.

— Ти трябваше да си в болницата.

— Ясно ми е, но като знаех, че тази среща е неизбежна, реших, че присъствието ми е по-необходимо тук, отколкото в леглото. — Шеймъс се примъкна до камината и се строполи в едно от старите кресла с протрита кожена тапицерия. Като разтриваше чело, той каза: — Скот, би ли ми налял чаша скоч? Майкъл, за последен път ти казвам, свали този пистолет!

— Не и докато не ми обясни какво, по дяволите, е правил днес.

— Нищо. Някой друг уби Ерик.

— Какво? — възкликна Майкъл.

— Някой друг е убил сенатор Олсън. Скот и момчетата му нямат нищо общо с тази работа.

Коулман подаде на по-възрастния О’Рурк чаша скоч с лед и се настани на дивана.

— А ти откъде знаеш? — попита озадачен Майкъл.

Шеймъс отпи и се облегна назад.

— Зная, защото аз помогнах на Скот да планира първите четири убийства.

— Какво си направил? — отпусна се в един стол Майкъл.

— Помогнах на Скот да планира първите четири убийства — повтори Шеймъс и опита да се усмихне.

— Защо не ми каза нищо в болницата?

— Пред всички онези доктори и сестри? — Шеймъс направи гримаса. — Казах ти да не правиш нищо, преди да сме поговорили. — Поклати глава. — Знаех, че с твоя проклет нрав ще гледаш да си разчистиш сметките със Скот. Обадих се у вас и Лиз ми каза, че си излязъл на среща с някого. Когато усетих, че е напрегната и притеснена, разбрах, че си й казал. Защо?

— Не мисля, че в твоето положение можеш да си позволиш да ме критикуваш — гневно викна Майкъл. — Не аз съм търчал наоколо да организирам убийства.

Шеймъс присви очи.

— Не беше лесно решение. Прецених, че е по-добре за теб да те държа настрана.

— Господи! Не мога да повярвам, че си замесен в това. Тим знае ли?

— Не. — Шеймъс поклати глава. — Никой не знае, с изключение на Скот, двама от неговите хора, аз, ти, а сега и Лиз.

Майкъл хвърли поглед към Коулман.

— Разбирам той защо го прави. Ако половината от хората ми бяха пратени по дяволите само защото сенатор Фицджералд не може да си затваря устата, аз сигурно също бих го убил… но, Шеймъс… за бога, просто не мога да повярвам, че и ти си замесен във всичко това.

Шеймъс остави питието си.

— Каза, че разбираш защо го прави Скот — защото е изгубил осмина от хората си… Петстотин трийсет и шестима морски пехотинци са намерили смъртта си под мое командване! Не съм гледал как тези мъже умират, за да бъда сега безучастен свидетел как идиоти като Козловски, Фицджералд, Даунс и Басет пращат тази страна в трюма. — Шеймъс се приведе напред. — Всички те си играят на жалки политически пристрастия, а достойни хора като брата на Скот намират смъртта си. Докато нашите така наречени лидери харчат милиарди долари за оръжие, което дори военните не искат, докато хвърлят милиарди долари в сферата на образованието, което не образова нито едно дете, докато пилеят времето си в дебати дали да има вероучение в училище, или не, непрестанно умират хора. Умират, момчето ми, защото тези идиоти нямат здравия разум да държат закоравелите престъпници зад решетките. Страната има вътрешен дълг, който ще плащат и внуците ми! Това е погрешно, неморално и някой трябва да ги спре.

Майкъл не каза нищо. Лицето му остана ледено.

— Можете да изясните този въпрос по-късно — започна Коулман. — Сега трябва да решим един много по-важен проблем. Кой смята да се присъедини към нас в тази битка?

* * *

Нанс седеше до масичката срещу Артър. Огънят в камината гореше ярко, фигурите им хвърляха тъмна сянка върху отсрещната стена на просторния кабинет. Държаха големи чаши с коняк. Старият часовник в ъгъла удари един след полунощ.

Нанс поднесе чашата към лицето си и леко я разклати, за да вдъхне аромата на питието.

— ФБР няма представа — каза, като отпи глътка коняк, — но президентът е наредил на ЦРУ и АНС да се включат в разследването.

Артър вдигна вежди.

— Това ме изненадва. Ти какво го посъветва?

— Не казах нищо. Стю се мъчи да го накара да обмисли отново положението, но му е много трудно да го успокои. Ужасно е разстроен, заради Олсън.

— Не смятам, че това ще ни засегне. Само още един ден и приключваме. — Артър вдъхна аромата на коняка, но не отпи. — Как се справя Гарет?

— Нервен е.

— Само не ми казвай, че се чувства виновен!

— Не, заявява, че не се интересува какво правим, стига да не го хванат.

— Разбрах го от самото начало — усмихна се Артър. — Той ще си държи устата.

— Стига междувременно да не откачи.

— Не се притеснявай, след един ден ще може да си почине, а ние двамата ще имаме онова, което искаме. Напомни на Гарет да подтикне президента към по-сериозни мерки срещу терористите. Това ще му бъде от полза при следващата проверка на общественото мнение. Повече от всякога хората сега се нуждаят от сигурност и след още едно убийство ще приемат с отворени обятия временното ограничаване на правата. — Артър се изправи грациозно, отвори кутията от черешово дърво на масата и я поднесе към Нанс. — А сега да излезем на верандата и да продължим този разговор с хубава пура, марков коняк и великолепна гледка.

 

 

Вторник вечер

Феърфакс, Вирджиния

Къщата на конгресмен Бърт Търнкуист, построена преди близо век в колониален стил, се намираше в гориста местност с площ два акра и половина. Един-единствен неосветен път криволичеше през хълмовете наоколо. Късно през есента Източното крайбрежие потъваше в мрак още в 5:30. Високите стари дървета хвърляха тъмни сенки. Луната представляваше тъничък бял сърп.

Конгресменът се намираше в своя кабинет на втория етаж. Чувстваше се самотен и изолиран. Съпругата му беше в командировка извън града и щеше да се върне едва на следващия ден. Предишния следобед най-близкият му колега бе разкъсан на парчета. В момента четирима непознати мъже го охраняваха. През всичките си години стаж като конгресмен на Съединените щати той никога не се бе чувствал застрашен. Дори след като Даунс, Козловски и Фицджералд бяха убити, той смяташе, че е в безопасност. Търнкуист не бе казал на никого, освен на съпругата си, но му беше ясно защо бяха убити точно тези политици. Не страдаше от тяхната смърт. Но Ерик Олсън бе съвсем друга история. Олсън бе добър приятел. Бяха преживели толкова битки заедно!

Търнкуист бе предупредил Олсън да не съдейства на президента за формирането на нова коалиция. Смяташе, че макар и трагедия, смъртта на Козловски, Даунс, Фицджералд и Басет може да доведе до нещо добро. Може би най-накрая щяха да успеят да прокарат реформите, за които бяха работили толкова усилено. Винаги принципният Олсън заяви на Търнкуист, че в една демокрация няма място за анархия.

Търнкуист сведе поглед към дневника си и се опита да сложи в ред мислите си. Опитваше се да съчини слово за погребението на Олсън, но не можеше да напише и дума. Съжаляваше, че съпругата му не си е у дома. Не виждаше полицая, който стоеше на пост в предния му двор, но знаеше, че е там. Вече повече от седмица го пазеха непрекъснато, ден и нощ, и той не беше убеден дали не го изнервяха, вместо да го карат да се чувства в безопасност.

Понастоящем къщата на Търнкуист се охраняваше от четирима полицаи. Бяха изминали два часа от дванайсетчасовото наблюдение, започнало в пет сутринта. Трима бяха навън: един до задната врата, един до верандата отпред, а третият седеше в лимузината в края на дългата алея за коли. Четвъртият пост бе вътре в къщата при стълбата, която водеше към втория етаж. Сега те бяха повече нащрек, отколкото предната седмица. Смъртта на четиримата агенти от Тайните служби им напомняше, че също са мишени.

Местността не се бе променила особено през последните петдесет години. Парцелите бяха обширни и гористи. Неговата земя бе разделена от съседния имот от малък поток. От другата страна на потока, на петдесетина метра от къщата, иззад едно дърво надничаше човек с очила за нощно виждане. Той ги насочи през потъналата в мрак горичка към полицая, охраняващ задната врата на Търнкуист. Наблюдателят бе облечен в черно от глава до пети, а лицето му бе покрито със защитен грим. Беше метнал през рамо лека картечница MP5 със заглушител, а в ръка стискаше 7-милиметров снайпер „Магнум“ също със заглушител. Той прошепна в микрофона, прикрепен пред устата му:

— „Омега“, тук „Алфа“. Заемам позиция. Край.

Притиснал пушката до гърдите си, той излезе иззад дървото и се придвижи странично до следващия ствол, който го прикри от поста при задната врата.

„Алфа“ продължи напред, като се промъкваше през храсталака с предпазливи, котешки движения. Щом достигна потока, нагази бавно във водата, като при всяка стъпка внимателно проверяваше дъното, преди да пренесе тежестта си. Когато стигна отсрещната страна, се огледа за увиснали клони и се издърпа нагоре по ронливия бряг. Спря зад едно дърво и провери положението на охраната, а после погледна часовника си. След това бавно и методично започна да се придвижва от дърво на дърво, като предпазливо избираше пътя си. На двайсетина метра от двора на Търнкуист залегна и продължи напред с пълзене. Часът бе 7:19 вечерта. Убиецът смъкна очилата за нощно виждане и зачака. Ако полицаите спазваха обичайното разписание, постовете щяха да се сменят след десет минути.

Партньорът му лежеше в канавката от другата страна на пътя, точно срещу края на алеята за коли. Беше скрил черния си тактически гащеризон под снайперистко покривало. Странното облекло представляваше мрежеста тъкан с прикрепени по него парчета маскировъчен плат. Бяха му необходими около четирийсет минути, за да заеме позиция, като бавно пълзеше през ниските храсти, придържайки своята MP5 между свитите си в лактите ръце и брадичката. Надигна леко глава и премести клона на един храст пред себе си. Лицето му беше боядисано с тъмни ивици зелен и черен грим. Присви очи и погледна към бялата лимузина в края на алеята, след което приклекна обратно в канавката, махна снайперисткото покривало от себе си, сви го на стегната топка и го прибра в раницата си.

Точно в 7:30 колата от другата страна на пътя потегли обратно по алеята към къщата. След като бързо провери дали е чисто, „Омега“ скочи на крака и се спусна към отсрещната страна. Когато се озова там, той се шмугна в най-близките храсти, намиращи се на не повече от десетина стъпки от предишното място на колата. Докато си поемаше дълбоко въздух, за да не допусне сърцебиене, той прошепна в микрофона:

— „Алфа“, тук „Омега“. На позиция съм. Край.

Колата се върна след по-малко от минута с друг шофьор зад волана. „Омега“ приклекна на коляно и премигна, за да отмахне капката пот, която се бе стекла по челото му. Дулото със заглушителя стигаше до другия край на храста и бе насочено право в главата на мъжа зад волана.

В задния двор „Алфа“, скрит под един бор, отново погледна часовника си, а после се пресегна и свали капачето на оптическия мерник. Притисна приклада на пушката до лицето си и внимателно се взря с дясното си око през окуляра. Прицели се. Главата на мъжа, застанал на пост при задната врата, попадна в средата на мерника. По план трябваше да изчака още няколко минути, за да даде възможност на полицаите да сменят постовете и да се успокоят, че всичко е наред. Мъжът при задната врата поднесе радиопредавателя към устата си и каза нещо. Снайперистът бе твърде далеч, за да чуе, но знаеше какво е съобщението. Когато охраната смъкна радиопредавателя и го окачи отстрани на колана си, снайперистът прошепна в собствения си микрофон:

— „Омега“, тук „Алфа“. Готов съм да започна играта. Край.

„Алфа“ освободи предпазителя и леко придърпа спусъка. Прицелът спря върху слепоочието на полицая. Убиецът натисна спусъка и от края на черния дебел заглушител се разнесе тих, пукащ звук. Скочи на крака и се втурна към дясната страна на къщата, като прошепна в микрофона:

— Един е готов, остават трима.

Като се пресегна през глава, той смъкна от гърба си MP5 и махна предпазителя. Щом доближи къщата, забави крачка и зави покрай верандата. Отпусна се на коляно и задвижи оръжието ветрилообразно от ляво на дясно в търсене на следващата мишена.

Движението привлече вниманието на полицая, който стоеше на пост при стъпалата към верандата, и той инстинктивно посегна към пистолета си. Преди ръката му да достигне бедрото, убиецът отправи три бързи изстрела, два от които уцелиха постовия в лицето, а третият се заби в шията му. С оръжие, насочено към входната врата, убиецът се втурна към жертвата си и прошепна в микрофона си:

— Готови двама, остават двама.

Когато стигна до трупа на полицая, той разкопча якето му и дръпна радиостанцията от колана му. Сви се под ръба на верандата и изчака, като слушаше внимателно предаваните съобщения.

В края на алеята за коли мъжът в храсталака се хвърли напред и отправи четири бързи изстрела към мястото на шофьора на лимузината. Стъклото се пръсна, а куршумите се забиха странично в главата на полицая. Без да спира, наемният убиец стигна до колата, тикна дулото в счупения прозорец и стреля в главата на шофьора. После се извъртя на пети и се втурна нагоре по алеята към къщата. Чувствайки как адреналинът струи в кръвта му, той излая в микрофона:

— Готови трима, остава един.

Пет секунди по-късно той се присъедини към партньора си в началото на верандата. Дишането му бе овладяно, но тежко. „Алфа“ слушаше радиото на полицая, за да провери дали мъжът в къщата е усетил опасността. Изпрати с жест „Омега“ да провери прозорците вдясно от входната врата, а сам тръгна вляво.

„Омега“ го забеляза първи — седеше в долния край на стълбата и четеше списание.

— Видях номер четири — прошепна той в микрофона.

Срещнаха се при стълбите на верандата и „Омега“ посочи към прозореца:

— Добър прицел от първи прозорец вдясно.

— Ще пропълзя под прозореца и ще заема позиция от другата страна — кимна „Алфа“. — Когато ти дам сигнал, пусни два изстрела в стъклото, а аз ще го довърша.

„Омега“ кимна и двамата тръгнаха нагоре по стълбите. „Алфа“ залегна и допълзя до отдалечения край на прозореца. Премести оръжието отляво и надникна вътре, за да се увери, че мишената му не се е преместила. После отстъпи и даде знак на партньора си, след което притисна приклада на своята MP5 до лицето си. „Омега“ отстъпи, насочи оръжието към средата на високия прозорец и пусна в него два изстрела. Миг по-късно „Алфа“ застана срещу отвора и дръпна спусъка. Три куршума улучиха главата на полицая. С прецизността на роботи двамата заредиха отново и прекрачиха през счупения прозорец. Докато се придвижваха към стъпалата, от горния етаж се чуха стъпки.

— Всичко наред ли е долу? — попита дълбок глас.

— Съжалявам, сър, изпуснах една чаша — отвърна „Алфа“. — Да ви донеса ли нещо?

— Не. Аз ще сляза. Нещо започнах да огладнявам.

Търнкуист тръгна по стълбите и „Алфа“ блъсна своя партньор назад, за да се скрият.

Когато конгресменът стигна средната площадка, се обърна и замръзна, втренчен в мъжа в черно. „Алфа“ натисна спусъка. Поток куршуми излетяха от цевта. Конгресмен Търнкуист политна назад и се блъсна в стената, където се задържа за миг, прикован от куршумите, които се забиваха в гърдите му. Убиецът отдръпна пръст от спусъка и тялото на Търнкуист се свлече на пода, като остави яркочервена диря върху бялата стена.