Винс Флин
Крайни мерки (15)

15.

От 10:30 почти до 11:30 сутринта сенатор Олсън бе подложен на обсада — всички, от неговата секретарка до президента, полагаха огромни усилия да го разубедят да участва в шествието. Но той отказа да промени решението си. Президентът се обади отново непосредствено преди да започне шествието и след като не успя да го убеди, беше взето решение да го оставят да постъпи както иска.

В 11:55 четири погребални коли, всяка теглена от три двойки бели коне, спряха в подножието на стъпалата пред Капитолия. Сенатор Олсън стоеше отстрани и се любуваше на прецизността на младите военнослужещи, докато поемаха всеки ковчег от колата и тръгваха с маршова стъпка към вратата. Когато Олсън понечи да влезе в сградата, една топла ръка докосна рамото му. Слабият нисичък сенатор се обърна, за да види усмихнатото лице на Майкъл О’Рурк, на което бе изписана молба за прошка.

— Съжалявам за снощи, Ерик.

Олсън потупа ръката на О’Рурк.

— Благодаря ти, че дойде, Майкъл. Това означава много за мен.

Двамата мъже се обърнаха, излязоха през вратата и се спуснаха по стъпалата пред сградата на Конгреса. Един по един ковчезите бяха пренесени и поставени върху черни двуколки. Когато и четирите бяха изнесени, прозвуча заповед и барабанчик заотмерва ритъма. Всяка кола бе следвана от кон и крачещ редом войник. О’Рурк, Олсън и четиримата телохранители на сенатора заеха местата си зад последния кон без ездач. Бе дадена команда и шествието потегли, като следваше ритъма на барабана.

Докато колоната се придвижваше по Пенсилвания авеню към Белия дом с печална, достолепна крачка, от двете страни на улицата се събра голяма тълпа зрители и репортери. Коментаторите, предаващи събитието в ефир, надълго и нашироко обясняваха, че сенатор Олсън е единственият сред останалите вече 531 конгресмени и сенатори, решил да съпровожда шествието. Никой не забеляза О’Рурк, взеха го за един от телохранителите на Олсън.

* * *

Голямата, изградена от червени тухли къща в колониален стил се намираше сред хълмистия Мериленд и от нея се откриваше гледка към залива Чесапийк. И в двете посоки по брега имаше имоти, подобни на този — някои по-малки, други по-големи. Но никой не бе така охраняван. Преди няколко години собственикът беше платил почти един милион долара, за да превърне в крепост тази къща от началото на века. По-голямата част от системата за сигурност на участъка се състоеше от камери за нощно снимане, подземни сензори за движение и оптични проводници. Следващото ниво на сигурност представляваше самата конструкция на къщата. Всички прозорци бяха двойни, от непробиваем плексиглас, а външните врати бяха с по три панти от дебела пет сантиметра стомана, покрити с дървен фурнир и закрепени за подсилени стоманени каси. Четирима телохранители подсигуряваха денонощна охрана.

Неин собственик бе Артър Хигинс. Артър беше работил неофициално за ЦРУ още от основаването му и през последните четирийсет и няколко години беше вършил по-голямата част от мръсната работа на Управлението. Когато директор Стансфийлд пое ръководството, Артър получи нареждане да преустанови всички връзки с Централното разузнавателно управление и с останалите щатски правителствени служби. Но Артър пренебрегна заповедта.

В момента Артър Хигинс седеше на бюрото си в просторната библиотека и гледаше телевизионния репортаж от погребалното шествие. Той познаваше много добре убитите, не изпитваше и капчица тъга заради смъртта им, но това не го изненадваше. Артър се гордееше, че не изпитва чувства. Според него емоциите бяха нещо, което замъглява здравия разум. Но когато на екрана се появи лицето на сенатор Олсън, у него се надигна гняв. Не бяха много хората по света, способни да провокират реакция у Артър. Сенатор Олсън беше сред тях.

* * *

Точно преди шествието да стигне до Белия дом, един коментатор от Си Би Ес забеляза, че човекът, застанал до сенатор Олсън, не носи шлифер и слънчеви очила като другите четирима от охраната. Той беше облечен със скъпо черно официално палто и носеше красива копринена вратовръзка. След като уведоми продуцента за този очевиден факт, режисьорът накара помощника си незабавно да разбере кой е непознатият мъж. След минути, когато шествието пристигаше пред портите на Белия дом, Си Би Ес съобщи, че сенатор Олсън върви заедно с конгресмен Майкъл О’Рурк, също от Минесота. Камерите веднага бяха привлечени от елегантния външен вид на О’Рурк, а режисьорите се засуетиха да открият нещо повече за младия конгресмен.

Шествието спря пред Белия дом. Четирите черни ковчега бяха положени върху платформи в Източната зала. Тя бе пълна с държавни глави, посланици, съдии от Върховния съд и отбрана група щатски сенатори и конгресмени. На първите седем реда седяха близките на загиналите. Когато Олсън и О’Рурк влязоха в залата, вече нямаше свободни места, затова те застанаха отзад заедно с другите правостоящи. Свещеникът на Конгреса прочете дълга заупокойна молитва. След него стана президентът Стивънс и произнесе учудващо кратка, скръбна и лишена от политически нюанси възхвала. Говори само за трагедията, за това, че молитвите облекчават скръбта, и колко е необходимо да се помогне на осиротелите близки да понесат по-леко загубата. Последваха го няколко сенатори и конгресмени, които припомниха моменти от живота на покойниците, но избягваха всичко, което би противоречало на общия печален тон. Последен говори сенатор Олсън.

Още веднъж покритите със знамена ковчези бяха изнесени един по един от Източната зала и бяха натоварени в черни катафалки, които щяха да ги закарат до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам всеки щеше да бъде качен на „C 141B Старлифтър“ и щеше да поеме към родните щати на загиналите.

Тълпата беше започнала да се измъква навън. Олсън се обърна към О’Рурк:

— Майкъл, трябва да поговоря с президента за малко. Би ли искал да се срещнеш с него?

— Не, ще почакам тук.

Както много пъти по-рано, Олсън се запита защо Майкъл бе избрал за свое поприще политиката.

— Запознавал ли си се с него лично?

— Не.

— Е, тогава хайде.

— Нямам желание да се срещам с него. Ще те чакам в коридора.

По упорството в очите на О’Рурк Олсън разбра, че е безсмислено да го подканя трети път. Сенаторът поклати глава, обърна се и започна да си проправя път към президента.