Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (19)

Глава 17

Това беше първият ни шанс да се докажем. Ако не успеехме, друг може би нямаше да имаме.

Дани О’Колсън,

„Без герои — Тайните антитерористични сили на ФБР отвътре“

Проверих един по един пълнителите си с по тридесет патрона. Всеки от тях съдържаше по двадесет и седем патрона черепотрошачи със зелени върхове и калибър 5,56 мм, любезно предоставени от Чичо Сам. Първите два патрона бяха с червени връхчета, за да мога визуално да определя кога е време да сменям пълнителя. А последният патрон освен всичко беше трасиращ. Той ми трябваше, за да си отбележа посоката, в която да стрелям отново и да пръсна тиквата на всеки оттам, който се опитва да улучи мен. Никога не оставям на друг да проверява оръжието ми вместо мен, независимо дали сме на стрелбището, на учение или пък в истински бой като сега. Доверявам се на moi и насърчавам и другите да вършат същото. Един лошо зареден пълнител в неподходящ момент може да доведе до твоята смърт или тази на човека до теб. Виждал съм патроните на един човек да изпадат от дъното на пълнителя във възможно най-неподходящия момент, защото не си беше проверил шибаната дънна плочка преди мисията. Човек се научава от грешките на другите, ако е умен. От собствените си се учи, ако е късметлия. Взех четиринадесет пълнителя само за автомата си. Във Виетнам научих колко е важно да носиш възможно най-много муниции със себе си. Като тюлен, изправен срещу виетконгците и Северновиетнамската армия, носех куршуми, гранати, комуникационно оборудване и вода. Точно тези неща ми позволяваха да оцелея. В най-лошия случай изхвърлях малко храна от раницата си. Храната за мен не представляваше приоритет в джунглата. Ами там бъка от разни неща за ядене, стига да си гладен.

След като внимателно прегледах всеки пълнител от горе до долу, го напъхвах в джобче на свирепия си черен, специално скроен тактически елек. Моите тюлени бяха взели огромни количества от тях от наша, американска фирма в Такома, Вашингтон. Направо обрали склада по време на едно учение със 75-ти рейнджърски батальон по превземане на летището във Форт Люис, преди да ги извикам тук, в Портланд. Елекът се носеше високо горе, позволяваше напълно свободни движения и не пречеше в самолет или хеликоптер. Онези стрелци, които носеха бронирани жилетки, можеха лесно да нагласят елека върху тях. Закрепих две големи торби като джобове за четиридесетмилиметровите си патрони, за още тридесет пълнителя и още няколко смъртоносни нещица, без които просто не мога да живея. В предните джобове на жилетката си затъкнах пълнители за автомата. Още два допълнителни джоба ми позволяваха да нося аварийно радио с диапазон от пет мили и аптечка за закърпване на задника ми, ако той се озовеше на пътя на някое летящо към мен парче хевиметал.

Както казах, в моя занаят дойде ли време за ритане на задници и теглене на уши, ти трябват само патрони, бомби и комуникационно оборудване.

Закрепих новия си пистолет „Глок 17“ с нощен прицел и тактическо фенерче в специалния модулен кобур в стил SAS на дясното си бедро. Към неговия пълнител със 17+1 патрона прибавих още шест заредени пълнителя, до един закрепени приятно на лявото ми бедро в торбичка, която допълва кобура на пистолета. На лявото ми бедро имаше и торбичка с радиоапарат „Сейбър“ за комуникация с хеликоптерите, джоб за тактическия ми сгъваем нож „Уор тек“, малък джоб за специални клещи „Суичплайър“ и джоб със стробоскоп за насочване на спасителните ми екипи. Тръгнехме ли за бомбата, щяхме да действаме отблизо и на лична основа.

Най-добрият близък бой е този, който почива на принципа на Целувката. Целта е Лекотата, Умнико Важен. Разхождах се сред стрелците от „Шестицата“, които си приказваха и проверяваха всичко по себе си, още един път и с удоволствие забелязах, че до един спазват формулата на Свирепия воин за близкия бой. Не носеха нищо, което не е гадно и здраво закрепено. Командирът на взвода беше едно младо кутре с много кураж и сини очи, които бляскаха като стомана. Гледах хората му, които приготвяха оръжието и оборудването си, и изпитах гордост. Изглеждаха във форма, уверени и целеустремени. Независимо от опитите на ВМС да „почистят“ екипа, командирите след мен не бяха успели да отслабят решимостта на всяко следващо поколение стрелци.

Бях разработил „Шестицата“ така, че да може да се придвижва от точка А до точка Б само с една раница, оръжие и възможно най-малкото количество оборудване, необходимо за изпълнение на мисията. Днес благодарение на документите и подписите, необходими дори да се изсере човек във ВМС, обикновено между повика за влизане в бой и момента, в който хората всъщност тръгват, изминава смешно много време. Но забелязвах също, че операторите, стрелците, единствените хора от значение, когато се стигне до бой, завидно добре импровизират, адаптират и преодоляват административните пречки по пътя си. Същото важеше и за тази група. Аз поддържах редовни контакти със стрелците от „Шестицата“ след „пенсионирането“ ми, независимо че ВМС не ме допускаха до поделението. Кръвта вода не става, а „Шестицата“ беше създадена с кръв.

Ако им бях дал зелена светлина, моите стрелци щяха да ме измъкнат от затвора, когато си поискат. Толкова предани сме един към друг дори и сега. Нямаше човек, способен да застане на пътя им. Можех да ида някъде по света и да си намеря нов дом. Но никога не съм бягал от нищо в живота си. И никога не съм карал хората си да извършат този жест на братска обич. Големите шефове имаха късмета, че се намирах тук за този малък цирк. Иначе трябваше да ми изпратят резултатите по шибаната поща!

Със сигурност знаех, че точно в този момент нямаше друго място на света, където ми се иска да се намирам. Пък и носех необходимия тоалет, оборудване, оръжия. За това се учих цял живот. На това учех и моите мъже и подчинените ми офицери. Древната воинска етика се събуди в мен през изминалата година и аз отново водех бойци, истински бойци, в боя.

Разбери, добри читателю, че ВМС така и не разбраха защо хората ми можеха и вършеха нещата, които изисквах от тях. Онова, което Чарли Бекуит постигна със стрелците си от „Делта“, аз постигнах с моите. Нарочно втълпявах в самите им души духовна посветеност и вяра в себе си и мисията. Те представляваха моите воини от нашето време и използваха оръжие и оборудване от нашето време, за да изпълняват извечната задача: да намират онези, посветили се на терора и хаоса.

Успях да накарам „Шестицата“ да разбере, че ние сме най-новата брънка в дългата верига на воини отпреди хиляди години. И че те дължат собственото си съществуване на тези храбри и честни воини, живели преди тях и жертвали се за достойни каузи. Моите стрелци знаеха, че не са просто сума от отделните си усилия. Те бяха живата следа на безчет смели мъже преди тях. Духовно, умствено, чувствено и физически свързана с такъв благороден идеал, „Тюлен — група 6“ се превърна в нещо, което не можеш да спреш. Най-ефективната контратерористична група, съществувала някога. Такъв беше тюленът от двадесет и първи век, който подготвях за боя с Бланчард и духовно мутиралата негова група „Отмъщение“.

Със себе си щяхме да вземем четири средно големи картечници „M240B“, три за щурмоваците и една за спасителния екип. Тази картечница е с газов възвратен механизъм и въздушно охлаждане, като патроните се подават от лента. Тя дойде като заместник на проверената и доказана „M60“. Новата картечница изстрелваше куршуми 7,62 мм и максималният й ефективен диапазон достигаше 1100 метра. Харесвах новата пластмасова дръжка и подобреният мерник „M145“. За тази мисия махнахме сгъващите се двукраки опори и всеки от картечарите носеше през рамо ремък „Сафариленд“ за максимална опора и гъвкавост от всяка стрелкова позиция. Изисквах по 1000 патрона за всяка картечница, като допълнителните ленти картечарите носеха в раниците си. Исках максимална огнева сила срещу „Отмъщение“, а с тези оръжия смятах, че стрелбата ще е адски сериозна, но с предимство на наша страна.

Аз бях проверил автомата и пистолета си в закритото стрелбище на базата заедно с останалите от взвода. Трейс и Дани бяха подготвили своето оборудване по-рано. И сега помагаха на командира на хеликоптера да монтира двете електронни миниоръдия, каквито обикновено носят големите черни хеликоптери „Чинук“ от 160-ти авиационен полк за специални операции. Нашият хеликоптер щеше да ни служи за стрелкова платформа, както и за издирване и спасяване, когато слезем долу. Миниоръдията можеха да покриват определена територия с порой от стоманени патрони 7,62 мм с изключителна точност. Трейс щеше да придружава помощния екип на хеликоптера, а Дани — да контролира всичко от хеликоптер „Пейв хоук“ №2. Аз тях да закарам първия „Пейв“ право в мелето с първата група стрелци, а вторият с другата група щеше да ни следва по петите. Трябваше да ударим целта си здраво, бързо и перфектно от първия път. Планът ми беше дързък, адски рискован и много, много извън рамката, дори като за специални операции.

— Дик?

Вдигнах поглед и видях до себе си лейтенант Флечър, командирът на взвода тюлени. Лейтенантът беше випускник от академията. След срещата с него останах впечатлен от приятните му маниери и отсъствието на лайнарщини, когато ми отстъпи хората си. Старшината на взвода ми каза насаме, когато подготвяхме оръжието си, че Флечър доказал себе си като способен и гъвкав водач. Взводът имаше няколко секретни далечни мисии и младият лейтенант убил първия си човек на една от тях. Той беше хладнокръвен, спокоен и умен. Харесвах това в младите офицери.

— Какво има, Фил?

— Взводът е готов за последни инструкции. Къде искаш да се съберем?

Флечър носеше почти същите неща като мен, само дето автоматът му висеше на гърдите като някаква електрическа китара от ада. Имаше черен парцал на главата, вързан плътно около черепа, и чифт очила високо на челото си. На ръцете си носеше плътно прилягащи ръкавици от „Номекс“ с отрязани до средата показалци, за да усеща максимално спусъка. Щурмовите му обувки „Найки“ бяха като онези, дето поръчах от Германия при създаването на „Шестицата“ преди толкова много години. „Найки“ правеха тези обувки леки, добре ушити, а уникалната им подметка позволяваше надеждно движение по мокри или хлъзгави повърхности. Отбелязах си, че лейтенантът предпочита пистолет „SIG 226“ от неръждаема стомана, калибър 9 мм. Добър избор.

— Кажи им да си домъкнат задниците тук и да седнат където намерят. Далгрен и Барет си получиха заповедите. Ще се съберем с тях на птиците. Ти готов ли си, лейтенант?

— Да, сър. Всички сме готови. Няма да те подведем, полковник. Моите момчета са най-добрите в екипа. Само ни закарай до целта, ние можем да свършим останалото. Разчитай на това.

— Абсолютно яко — отвърнах. — Действай.

Пет минути по-късно около мен седяха най-добрите хора, които Специалните сили на ВМС можеха да ми предложат. Чаках, докато се настанят удобно на студения циментов под на хангара. Накрая почувствах, че ще мога да се справя с религиозните психоубийци на Бланчард. Имах шестнадесет готови за война копелета в пълен боен екип, които напъваха да тръгват. Времето течеше, но поне в моя тефтер шансовете ни сега бяха най-малкото равни. Знаех къде се намира Бланчард, какво прави и къде е тръгнал. Знаех какво е „Вятърна буря“ и знаех, че мога да я нападна с всичко, което успяхме да измъкнем, изпросим, заемем и откраднем през последните двадесет и четири часа. Знаех също, че от мен зависеше дали ще можем да отнемем бомбата от Бланчард, а после да я махнем оттам, ако изобщо това е възможно. Имах план, но за момента не го знаеше никой.

— Слушайте! — излаях. — Ще кажа това само веднъж. Ако имате въпроси, питайте. Имаме само една възможност да свършим работата както трябва. Една! Осерем ли се, сума ти невинни копелета ще се опържат, преди слънцето да изгрее утре сутринта. Знам какво можете, шибаняци, и всички вие ме познавате. Отиваме заедно и ще се върнем заедно.

Отговорът им последва мигновено и оглушително. С мрачна усмивка кимнах доволно, когато всеки от тях прие предизвикателството. На това пътуване отивахме с еднопосочни билети. Литнехме ли и стигнехме ли над целта, нямаше връщане назад или отказване. Всеки от хората пред мен знаеше за „Отмъщение“. Да, те бяха изменници. Но също така бяха и първокласни оператори, които познаваха нашата тактика и методи толкова добре, колкото и ние техните. Никога американски контратерористи не бяха воювали срещу собствените си хора на своя земя. Наградата ни не се ограничаваше само с възвърнатата тактическа ядрена бомба, а и е безопасност и сигурност за нацията.

Мамицата му, помислих си. Ето за това съм се учил цял живот. Време е да видим дали Дики наистина става за нещо, или всичките тези години просто се е барал по пишката.

— Целта ни е „Вятърна буря“, седемдесет и шест метра дълга мореходна яхта. Миналата година е била наета от полковник Макс Бланчард под фалшиво име за пътуване от пристанището й в Сиатъл по крайбрежието на щат Вашингтон и нагоре по река Колумбия до Портланд. В този момент плава нагоре по реката. Бомбата е на нея и под прякото командване на полковника. Според моята информация полковник Бланчард е разделил „Отмъщение“, след като са му доставили бомбата. Шибаняците, с които се занимавахме досега, са отишли в Портланд по-рано и са заели позиции, откъдето да насочват и следят подготовката за избухването на бомбата. Това означава, че Екипът за спасяване на заложници и моят екип — преди вие да пристигнете — проливаха кръв срещу една част от хората на Бланчард. Останалите от „Отмъщение“ чакат в готовност да отплават към Портланд от пристанището в Астория.

Замълчах, огледах напрегнатите лица на мъжете пред себе си и продължих:

— „Вятърна буря“ е яхтата, която ще докара бомбата до Портланд. Бланчард планира да отиде до мястото, където река Уиламет разделя града на две, да закотви яхтата, след това да включи часовника и да се чупи с две лодки „Зодиак“. Нужни са му само шестдесет мили разстояние от бомбата, за да е на чисто. „Отмъщение“ е тренирала в тази отсечка няколко пъти през изминалата година под прикритието на учение в подкрепа на Бреговата охрана.

— Как ще го ударим, скипере?

Ръката на Косенс падна, след като той зададе въпроса, който със сигурност се въртеше в мислите на всички останали.

— Като шибан товарен влак — отговорих. — Щурмовата група се разделя на два елемента. Аз съм на първата птица; лейтенантът тук — на втората. Шестима стрелци заминават с Далгрен на нейния хеликоптер. Те ще ни прикриват задниците, докато действаме. Задачата им е да нападнат „Отмъщение“, когато опитат да се чупят с лодките, след като „Вятърна буря“ попадне под обстрел. Ние се спускаме по въже на предната палуба. Това е шибана луксозна яхта, така че точката на кацане ще е доста малка! Аз ще ритна първото въже и ще осигуря палубата с моята група. Хеликоптер номер две ще лети след задниците ни и лейтенант Флечър ще трябва да свали хората си на палубата много бързо, за да я изчистим от танга. От този момент ще бъдем само ние и те. Според сведенията на борда няма цивилни, така че за случайни жертви не може да се говори. Каквото видиш, го стреляш. А и за яхтата не ми пука. Ще трябва да движим бързо, а това означава да чупим всичко по пътя си. Целта е да вземем бомбата. Знаете как изглежда тя. Направете всичко необходимо, за да я завладеете. След като някой от нас я вземе, да не е посмял да я връща! Въпроси?

Един по-възрастен тюлен от задните редици се обади:

— Ами ако оня шибаняк е задействал часовника, Дик? Какъв е планът ни тогава?

— Добър въпрос, моряко — отвърнах. — Няма да си губим времето за проверки на шибания куфар. След като го завземем, хеликоптерът „Чинук“ ще дойде и ще се изравни с палубата. Аз ще взема куфара и ще го прехвърля в него. Вие, копелетата на екипа за издирване и спасяване, оставате на палубата и ще действате като охрана, в случай че нещо стане с хеликоптера, и паднем някъде между яхтата и устието на река Колумбия. На хеликоптера има надуваема лодка. Птицата ще ни закара поне на двадесет и пет мили в океана и там ще ме спусне заедно с лодката. Двадесет и четири часа по-късно, ако бомбата не е гръмнала и не е заличила шибания ми задник от лицето на планетата, Бреговата охрана ще чуе сигнала от моя „Сейбър“ и всички ние ще изживеем щастлив и шибан хепиенд.

— Кой ще е с тебе в лодката, скипере? — запита Флечър.

— Аз, заедно с мен и себе си, сър. За ядрена бомба, задействана или не, е достатъчна една бавачка. Ако гръмне, ще гръмне силно, но пък ще загинат минимален брой хора. Ясно?

— Ясно, полковник — отвърна Флечър. — Но ако искаш компания…

— Няма нужда да говориш, млади човече. Разбрах. Сега да тръгваме, а?

Някой отвори масивните врати на хангара и като един моите шестнадесет ловци на глави и аз се отправихме към хеликоптерите, чиито перки се въртяха в нощта, а турбинните им двигатели ни обливаха с топъл вятър. Приведох се и затичах към водещата птица. Зад мен петима тюлени сториха същото. Докато моят екип бързо товареше нашия хеликоптер, наблюдавах как хората на Флечър скачат във втория. Спасителният екип от шестима зави надясно зад моя хеликоптер. Изтичаха по спуснатата му рампа един по един, като оръжието и екипировката им затрудняваше краткото изкачване. Дани ми махна от мястото си до пилота във втория хеликоптер. Аз махнах в отговор и вдигнах палец нагоре. След това видях стройната фигура на Трейс. Дори в летателния костюм, допълнен от автомата, се различаваше от останалите. Наблюдавах как тя коленичи до хеликоптера и вдигна ръце към небето в древна молитва към своите богове. Когато свали ръце и понечи да се качи в машината, усетих странна сила в себе си. В един миг тя се изгуби в тялото на двумоторния щурмови хеликоптер и задната му рампа се вдигна и заключи грациозно.

Мамка му, тя вдъхваше страх!

Двама от стрелците ми изтичаха край мен, докато се качвах в основния отсек на моя „Пейв“. Взех слушалката, която командирът на екипа ми подаде, и я сложих на главата си.

— Готово ли е, господин Марчинко? — запита пилотът.

— Да — отвърнах. — Да тръгваме!

— Кула, водачът на „Червен полет“ иска разрешение за излитане.

Когато тръгнахме бавно напред, намърдах задника си върху алуминиевия под. Пилотът издигна птицата право нагоре и аз почувствах силен прилив на адреналин. Облегнах се и затворих очи за момент, за да поема цялата ситуация. Вече не можехме да се върнем, да отстъпим или да се предадем.

— Сър? Установихме местоположението на целта. В момента ги следят от километър и двеста метра надморска височина. „Вятърна буря“ се намира на десет морски мили от града. Ще се спуснем над палубата. Дръжте се. Оттук нататък ездата ще е груба.