Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (18)

Глава 16

Имаха право на известна лична свобода и инициатива, нечувана сред военните, особено в боя. За това, разбира се, заплащаха с живот в опасност и трябваше да вършат неща, които обикновените войници не можеха.

Марк Баудън, „Блекхоук в атака“

От нас се очакваше да мислим разчупено… да караме нещата да стават дори когато не би могло да станат.

Анонимен младши офицер-тюлен в Афганистан

Битка на командоси зад граница поразява и у дома.

Грег Зороя, „Ю Ес Ей Тудей“

— ФБР свършиха с Ласитър — каза ми Пол. — Измъкнали са само „Яхве това, Яхве онова“. Един сапьор от полицията в Портланд деактивира експлозива и компютърджията в момента разбива паролите. Ако има нещо полезно на диска, ще го получим всеки момент. Какво искаш да правим с оня задник?

Също като мен Пол носеше нова маскировъчна униформа. По колана и ремъците на гърдите му висяха пълнители с по тридесет патрона и високоексплозивни гранати за изстрелване от модулния му щурмови автомат „M4A1“, накичен с лазерен прицел, шумозаглушител, оптичен мерник за дневно и нощно време, дори и гъзарско малко фенерче. От мен висеше на тактически ремък „Тактикъл тейлър“, нов модулен щурмови автомат с наскоро въведената релсова адаптерна система. Този компактен автомат „Колт“ калибър 5,56 имаше подобрен приклад и гранатомет за гранати „M203“. Релсовата адаптерна система, или РАС, ми позволяваше бързо да разширя възможностите на автомата и да поставям оптичен мерник за дневно и нощно виждане, прицел за топлинни изображения и лазерен прицел. Заповядал бях всички щурмоваци да оставят автоматите „MP-5“ и пистолетите. Мунициите за пистолет не проникват през бронежилетките, а Бланчард и „Отмъщение“ несъмнено в момента обитаваха такива тоалети. От стрелби с хиляди патрони 5,56 мм по всички видове леки бронирани жилетки знаех, че когато влезем в контакт с „Отмъщение“, ще ни трябват автомати. Щяхме да използваме пистолетите си за изстрели в главите и краката, ако се удаде възможност или стане необходимо. Гранатометите щяха да са ни от полза, ако решим да си пробием път през каквото и да е. Не се притеснявах от възможността неволно да детонираме бомбата по време на стрелба. Със своята конструкция куфарчето нямаше да пострада. Но за онези, които го откраднаха, оръжието на деня беше високоскоростният автомат.

— Къде са Трейс и Дани? — запитах.

Косенс нагласи автомата на гърдите си така, че да сочи право нагоре. Дясната му длан стискаше здраво пластмасовата пистолетна дръжка на оръжието. Показалецът му докосваше затвора точно над предпазителя на спусъка. Всяко негово движение доказваше, че е добре обучен за боравене с оръжие.

— Чакат в новия оперативен център, който се намира при медиците. Бомбата, която уби Мур, е съсипала напълно стария оперативен център. Повредите са доста сериозни. Командирът на базата го изолира и премести хората си и всички пострадали от базата в сградата на медиците.

— Ласитър?

— Федералните го държат в самолетното хале. Разпитвали са го в пилотската стая. Дани казал на агентите да чакат, докато те намерим, за да разберем дали искаш среща с оня задник, преди да го разкарат към Вашингтон за още разпити.

Мамка му! Нуждаех се от всичко, което компютърджията можеше да извади от харддиска, а също исках и среща лице в лице с Ласитър, преди федералните да го закарат в някоя изолирана килия за разпит.

— Намери Трейс и Дани. Те ще са с нас в хеликоптера, когато тръгнем. Далгрен е прекалено натъртена, за да може да действа достатъчно бързо на земята, но с Дани искам да бъдат командване и контрол на хеликоптерите, след като излетим. Намери командира на взвода стрелци и го накарай да го раздели на две групи. Искам най-добрите му хора да влязат в боя. Искам екип от шестима в хеликоптера, за да може или да дойде на помощ, или да измъкне бомбата и нас след удара. Натовари и една лодка „Зодиак“. Този път без снайперисти. Ще се движим прекалено бързо, мамицата му, за да можем да имаме някаква полза от тях, освен това искам всички да са в нападателната група, включително и ти, заднико! Ясно ли е?

Пол се усмихна.

— Тъй вярно, скипере. А ти къде ще бъдеш?

— Рано пиле рано пее. Ще бъда където трябва, гъз такъв! Сега тръгвай, мамицата ти. Аз трябва да си поговоря с втория заместник на Бланчард и определено не ми се слушат проповеди и лъжи!

След като Пол се махна, поех към пилотската стая. Трябваше да разбера какво има на компютъра, затова реших първо да спра в оперативния център и да видя какво ли е извадил компютърджия №2. Чудех се също кога ли ще чуем нещо от шибания Бланчард. Усещах се изолиран от останалия свят. Тук можеше да пристигнеш или заминеш само с хеликоптер или самолет, тъй като пътищата в момента бяха напълно задръстени от тълпите изплашени цивилни, които опитваха да бягат поради слуховете за взривената ядрена бомба в центъра на града, достигнали до радиото. Ако Бланчард имаше за цел да си осигури максимален брой хора на открито, точно това ставаше. Избухването на замърсяващата бомба предизвика огромен страх и паника и изкара хората навън, за да може вълната от истинската бомба да избие възможно най-много от тях. Към това се прибавяше и фактът, че тук нямаха стандартни мерки за ответни действия, нито пък специални сили, които да търсят Бланчард и екипа му. Полицаите от Националната гвардия също така бяха блокирани и не можеха да се движат ефективно, нито пък да започнат каквато и да е контраатака срещу „Отмъщение“.

Портланд заминаваше на майната си.

Много неща не знаех все още, но пък онова, което знаех, беше важно. Знаех, че Бланчард няма да се самоубие, когато унищожава Портланд. Той и оставащите хора от екипа му искаха да оцелеят също толкова, колкото аз и моите хора. Полковникът виждаше себе си жив и здрав, начело на расова война в Съединените щати. За тази цел трябваше да се махне преди избухването на ядрената бомба. Като знаех колко е осрано движението в града точно сега, се досещах, че явно той планира да пътува по въздух или по вода. За самолет не можеше да става дума, тъй като контролирахме всички възможни къси писти в близост до града. Влизането и изтеглянето с хеликоптер представляваше възможност и си напомних да заповядам на всички в контролната кула да внимават за неидентифицирани или неизвестни хеликоптери по екраните си. Мамка му, помислих си, че ако искат, тези копелета могат съвсем лесно да си гепят който си пожелаят хеликоптер на телевизионните екипи, които летяха над Портланд с миникамерите си и с небесните си репортери. Трябваше тези хеликоптери да се приземят веднага, хич не ме интересуваше шибаната свобода на информацията. Разбира се, Бланчард също би помислил за това и би избрал някаква по-малко очевидна маневра. Имах пред себе си една доста, доста хитра змия. Играехме смъртоносна партия ядрен шах и имах чувството, че всеки мой ход незабавно се парира.

Много щеше да ми е приятно да го убия, когато стигна при него.

Клетъчният телефон, който получих от Дани, се раззвъня като луд. Аз го измъкнах от джобчето, което висеше на бойния ми колан, и натиснах бутона.

— Какво?

Обаждаше се Барет.

— Дик? Къде си?

— По средата между кулата и новия оперативен център. Какво има?

— Сега ще дойда там. Не измъкнахме кой знае какво от компютъра. Заместникът на Мур казва, че системата е изтрита. Необходимо е дискът да иде в лаборатория, където ще могат да възстановят информацията, която е изтрита за такива като нас. За това трябва време, а време нямаме.

— Ах, чукай ме до сълзи, Дани!

Барет успя да се изсмее сухо.

— Чакай, Марчинко. Компютърджията намери нещо интересно. Доколкото разбирам, тези шибани триещи програми не са идеални. Намери частичен документ, който Ласитър е пропуснал да изтрие. Може и да използваме тази информация срещу Ласитър, като си поговорим с него. Ще те чакам в центъра.

— Разбрано!

Рязко затворих телефона и се спуснах в тръс към светлините на оперативния център. Дани се оказа прав. Нямахме време. Всеки момент небето можеше да светне от ядрен взрив и нещата щяха да приключат за всички в обсега на ударната вълна, включително Дик Марчинко и компания. Можеше да се окаже, че това на компютъра е ключът към предотвратяване на крайния терористичен акт. А ако Ласитър не искаше да говори на федералните, аз си обещавах, че ще говори на мен. Дължах му малка забава.

Влетях през вратата на оперативния център и открих почти всички да гледат в набързо подредени телевизионни екрани. Незабавно познах лицето на полковник Макс Бланчард на тях. Мамка му и пак мамка му! Стомахът ми се сви от дрезгавия му глас. Слушахме дългоочакваното последно съобщение от самия автор на Божия съд. Затворих вратата след себе си и останах неподвижен, скръстил ръце на гърдите си. Ако имаше нещо да става, то щеше да стане сега и никой не можеше да направи каквото и да е. Кучият му син се намираше толкова близо и в същото време толкова далеч!

— … след пет часа ще убия онези, които се подиграха със заръките на Яхве, които се омърсиха, като живяха сред тъмните раси и се предадоха на омразните евреи, чийто план е да унищожат Белия Израел. Инструментът, който ми даде Единият истински Бог, е тактическо ядрено оръжие, взето от моите смели и лоялни последователи от безсилното и корумпирано правителство на така наречените Съединени щати. Не можете да избягате, не можете да спрете предсказаното от пророците. Бели мъже и жени, надигнете се! Надигнете се срещу мръсотията, която унищожава бъдещето ви! Унищожете това проклето гнездо на неверници, подгответе се за войната, която ще прочисти Америка! Няма да трябва да ни търсите! Ние ще ви намерим! И заедно ще постигнем крайната победа и ще създадем родината, която заслужаваме!

— Шибани откачалки — каза някой в далечния край на стаята.

На мястото на месианското лице на Бланчард се появи кокалестото лице на местна говорителка. Чух я да казва, че видеозаписът, който току-що бяхме видели, е намерен във фоайето на местна телевизионна станция от неизвестен човек петнадесет минути преди излъчването. Е, ако казваше истината, имахме цели пет шибани часа да намерим бомбата. Не успеехме ли, трябваше да се целуна по задните бузи за сбогом, и Портланд също трябваше да целуне многообразния си в културно и социално отношение задник за сбогом. Сега телевизорите показваха картина на живо от хеликоптер, който прелиташе над Портланд. Около района на първата бомба вилнееха крадци и имаше сведения, че все по-големи банди обикалят из града и околностите му и обират и пребиват всеки по пътя си. Докладваха и за откъслечни престрелки из целия град, тъй като полицията беше заповядала на снайперисти да трепят членове на банди и крадци. Всички аварийни служби се намираха в състояние на „временно задържане до определяне на нови приоритети за ответни действия“, а Националната гвардия се изтегляше от града, за да бъде „прегрупирана там, където ще е най-полезна“. Мислех си, че това ще е поне на сто километра оттук, за да може поне някой жив да отцепи кратера, който Портланд предстоеше да стане, ако аз не успеех да открия нещо съвсем скоро, мамицата му!

— По дяволите, Дик, какво беше това бе!

Дани си проби път през тълпата военни и цивилни и се втурна към мен. Виждал съм Дани ядосан, дори гневен, но никога побеснял докрай. Друсаше огромния си като джолан юмрук пред лицето ми и не се съмнявах, че в този момент би строшил черепа на Бланчард като диня.

— Дани — отвърнах. — Тоя гад обяви отброяването на секундите до края. Според мен имаме само три шибани часа да намерим бомбата и „Отмъщение“. След това ще трябва или да търсим бомбата, или да гоним Бланчард, защото той и „Отмъщение“ ще са по маршрута си за евакуация. Загубим ли бомбата, губим града. Загубим ли Бланчард, пак губим града и чакаме преиграване на срещата, когато той реши. Стиснал ни е за малките космати топки и го знае. Е, какво измъкна от проклетия компютър?

Барет веднага се успокои. Прокара ръка през косата си и поклати глава. Знам, че беше разочарован. Аз изпитвах същото. Но нямахме време и трябваше да се концентрираме и да се движим. Животът на стотици хиляди хора зависеше от способността ни да не се отклоним от курса и да преодолеем истински шибаната липса на предимство. Всички извън Центъра откачаха. Ние не можехме да откачим. Трябваше да отидем в града, докато всички опитваха да се измъкнат от него. И трябваше да намерим един-единствен лъскав куфар и ненормалните, които вероятно в момента го поставяха там, където да причини най-сериозни поражения. Как и къде ли щеше да го постави шибаният Бланчард? Изглежда, по лицето ми си личеше какво мисля, защото Дани ме удари силно по рамото.

— Добре, космат минетчия такъв! Но гледай да стигнеш до полковника преди мен. Ако не успееш, ще ти оставя достатъчно, да се наквасиш, но само толкова. Компютърджията намери частично изтрит файл, дето останал заради пукнатина в операционната система. Можеш да питаш Бил Гейтс какво означава това. Аз само предавам каквото ми казаха. С една дума, информацията, дето я възстанови, трябвало да е изтрита от Ласитър, но някак си останала и той я намери. Информацията е парче от съобщение по електронната поща от Бланчард до Ласитър вероятно за разполагането на бомбата. Не се чете, но думите „Вятърна буря“ се срещат три пъти в него. Няма друго. Само „Вятърна буря“. Видяхме го само защото се среща много пъти. Какво мислиш?

Посочих вратата с глава и излязохме тромаво в тъмната нощ.

— Мисля, че трябва да се видя с Ласитър и да му кажа за това. Той е в ръцете на ФБР и аз обещах на Карен да го оставя цял независимо от цената. Но пък има много начини да одереш един терорист. Намери Пол и си вземи оръжието. Двамата с Трейс ще сте на хеликоптерите за охрана. Взводът трябва вече да пристигне и да е готов за действие. Обади се на шибания Клей и му кажи какво става. Кажи му да разпореди всички цивилни самолети около Портланд да се приземят. Въздушните сили на Националната гвардия трябва да имат позволение да свалят всеки, който лети, освен нас до ново разпореждане, включително и новинарските хеликоптери. Аз ще си поговоря с оня задник и ще го питам за „Вятърна буря“.

Барет кимна. Стиснахме си бързо ръцете и той изчезна. Останах на място за момент и се огледах. Виждах светлините на международното летище Портланд от другата страна на лабиринта от магистрали. От терминала и паркинга на летището към шосе 205 се проточваше плътна линия от неподвижни автомобили. Тези копелета не можеха да мръднат оттам освен с личен ковчег.

Шибаният Бланчард се оказа много умен.

Сега целият свят ни гледаше. Гладните за новини майкотаковачи по целия свят можеха да наблюдават как Портланд изчезва от картата, а после как избухват коментари, обещания за мъст и заповеди от Белия дом за обявяване на военно положение в цялата страна. Известните или подозираните политически и религиозни екстремисти ще бъдат намерени и арестувани от стотици дула, докато търсят Бланчард и оставащите „свещеници“. Всеки идиот със силен глас щеше да излезе на улицата да крещи за правосъдие и да обявява Америка за най-жестоката расистка страна на земята. Най-силно ме тревожеше обещанието на Бланчард, че ще намери онези, на които разчиташе. Полковникът беше специалист и опитен практик в тероризма и партизанската война. Дали пък по цялата страна нямаше оперативни групи, въоръжени, готови и чакащи сигнал? Дали пък „Отмъщение“ и подземната армия на полковника не бяха определили и подготвили за разрушение и други цели, след като изпекат Портланд като наденичка.

Изведнъж разбрах защо имахме на разположение тези странни пет часа време! В края на краищата на Бланчард му стигаха и пет минути да сложи и активира бомбата. Но му трябваха поне два часа да се махне оттук, което означаваше, че иска да е най-малко на сто и двадесет километра от епицентъра и да е скрит по време на взрива. Но това можеше да означава също, че дава заповед и на далеч по-голяма армия от религиозни фанатици. Пригответе се, времето настъпи, действайте както сме планирали, готвили и репетирали отдавна. След като полковникът и „Отмъщение“ се махнеха от района на взрива, щяха да се свържат с много по-голяма армия — армия, за която никой не знаеше нищо.

Отворих клетъчния си телефон и набрах номера на Карен. Когато тя отговори, й обясних идеите си, за да може да обясни на Клей и на президента. След това се отправих към килията на Ласитър — моята единствена връзка с Бланчард и „Вятърна буря“. Не знаех къде трябваше да идем оттук, но определено смятах да разбера. Обаче трябваше да го давам спокойно. Много професионално. Не можех да позволя на свирепата си личност да надвие. Трябваше да галя Ласитър като бебе. Можех го. Да, новият и подобрен модел на Свирепия воин може и това.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине? — запита агентът на ФБР, който стоеше пред стаята с Ласитър.

Отвърнах му с най-приятелската си усмивка, а после го праснах като с чук от ада. Юмрукът ми влезе в контакт със ставата на челюстта му и той падна като торба обезкостено месо. Отворих вратата към пилотската стая и видях рус мъж в далечния край на стаята, сложил ръце в скута си. Среден на ръст, той съвсем не изглеждаше зле. Вдигна поглед към мен, усмихна се и стана.

— Ричард Марчинко, предполагам? Полковникът очакваше да изпратят именно вас.

Преодолях разстоянието между нас с две огромни крачки. Хванах Ласитър за ризата с двете си ръце и го вдигнах от пода, след което го праснах с глава в носа. Почувствах как меките хрущяли се трошат, след което кръвта му плисна по лицето ми. Завъртях тялото му рязко наляво. Когато то застана хоризонтално във въздуха, го пуснах. Той отлетя през стаята, размахал диво ръце, и отскочи като топка за тенис от стената. Гледах как опитва да се изправи с двете си ръце, докато кръвта течеше от строшения му нос. Виждах, че от моята игра на „хвърли лошия в стената“ му се вие свят и сигурно едно-две ребра са счупени. Но не бях свършил.

Разкрачих се над него, след което го стиснах с две ръце за косата, а после бавно задърпах нагоре и назад. От прекаления натиск прешлените на врата му изпукаха. От гърлото му излезе тих вой. Прекъснах го с рязък удар на бойната си обувка между широко разкрачените му крака право в торбичката за орехи. Държах го така, че не можеше да направи нищо, освен да поеме пълната болка от опита да му откъсна главата, докато топките му експлодират като новогодишна заря.

Когато усетих, че се отпуска, го захвърлих на пода. Главата му изтрака с мокър звук. Претърколих го и установих, че е почти в безсъзнание. Сигурно вече можехме да си говорим. Отстъпих до масата, която ФБР бяха използвали по-рано по време на непродуктивния си опит за въпроси и отговори. На нея стоеше кана с леденостудена вода и три празни чаши. Взех каната, обърнах я и изсипах съдържанието й — заедно с леда — върху окървавеното и подуто лице на Ласитър.

Леле, как се събуди само!

Започна да плюе и ругае и се изправи с усилие, след което се метна към мен, като ръмжеше като псе. Когато стигна до мен, аз го ритнах в темето. Отново се стовари на пода, сякаш ударен от паднал стълб. Вдигнах дясната си обувка над лявата му длан и го фраснах с всичката си сила. Пукането на костите на пет строшени пръста бързо бе заглушено от острия му писък. Наблюдавах как тялото му се сви като ластик и как счупената и безполезна ръка се скри между също така смазаните и безполезни топки.

— Не мърдай! ФБР!

Мамка му! Пак ли тоя тъпанар?

Когато сериозно ядосаният федерален агент влезе тромаво в стаята, насочил с двете си ръце своя „Глок“ право в черното ми сърце, се подхлъзна в локвата вода и лед. Той опита да запази равновесие, при което пистолетът изгърмя, но в този момент аз пристъпих напред и наляво, като скъсих разстоянието между нас. Хванах пистолета с две ръце и ловко го извих навън и срещу пръста и китката на агента. Той изскочи от ръцете му по най-баламския начин. Видях как очите му се отвориха широко, като разбра какво става. Изгледах го с поглед, в който се надявах да се чете молба за прошка, и го праснах с плоската страна на неговия пистолет по черепа, а после захвърлих оръжието в другия край на стаята. Бедното копеле отстъпи две крачки назад, а после падна настрани върху мокрия под.

Е, не мога да кажа, че не направи опит. Като излезе от болницата, може да му дадат медал. Мамка му, дори аз бих го препоръчал за медал.

Насочих вниманието си отново към Ласитър. Посегнах надолу и рязко го изправих на крака. Метнах го на един стол… и за свой срам, не уцелих. Много се засрамих. Ласитър падна на страната си, след като отскочи от стола, и протегна счупената си ръка, за да омекоти удара.

Е, това трябва да боли адски!

— Ооооооооох!

Ласитър започна да стене и диша като разгонена ученичка, докато напразно опитваше да се ориентира. До този момент не бях казал и дума. Той определено смяташе, че съм дошъл, за да го убия от бой. И имаше право. Затова дойдох. Освен, разбира се, ако той не реши да спре глупостите и да си поговори с мен за Бланчард, ядрената бомба и „Вятърна буря“.

— Спри! Моля те! Спри! Стига… стига! Спри, дявол да те вземе!

Ах, сладки думи на разкаяние! Сега вече имахме някакъв напредък. Ласитър, свит на топка в ъгъла, най-далеч от мене, гледаше изпадналия в несвяст агент на ФБР. Когато вдигна очи към мен, видях, че е убеден сто и десет процента, че съм напълно ненормален. Щом съм пребил агент на ФБР, за да стигна до него…

— Ти си ненормален, Марчинко! Луд! Остави ме на мира, мамицата ти!

Отидох при него и го сграбчих за десния глезен. Изтеглих го от ъгъла, след което протегнах ръка и го стиснах за колана. С мощен тласък го вдигнах от пода и го треснах в един от все още изправените столове. Хванах лицето му с ръка и го стиснах, докато очите му се наляха със сълзи. Приближих лицето си на сантиметър до неговото и изревах с пълна сила. След това пуснах вече напълно изплашения оператор от „Отмъщение“, направих две крачки назад и изчаках.

— Какво… искаш… от… мен? — задави се той.

— „Вятърна буря“.

Имах чувството, че го удари ток.

— Как…? Мамицата му, Бланчард ще ме убие.

— Тъпо копеле! — изревах. — Аз ще те убия, ако не ми кажеш каквото искам точно сега и тука, мамицата ти! Коя от думите не ти е ясна? „Вятърна буря“, шибаняк. Какво е това? Къде е? Колко време имам, мамицата ти? Говори, минетчия такъв. Говори, или ще ти изтръгна шибаното сърце и ще го изям пред лъжливите ти очи, докато умираш!

Помниш ли какво ти казах преди за маниерите си? Много са лоши. Но дават резултати.

Първата реакция на Ласитър беше да се напикае. Сигурен знак, че напредваме. След това взе да подсмърча и да хлипа. А, това не ми хареса. Мразя ревльовците. Хлипането премина в говорене. Е, така стана по-добре, много по-добре. Изправих един стол от пода и седнах до него. През следващите пет минути Ласитър бръщолеви за мръсните раси, за финейските свещеници, за ролята на Бланчард като човека, дал началото на втората американска революция, и най-важното, какво беше и къде се намираше „Вятърна буря“. Битият, охлузен и прекършен мъж тъкмо свършваше, когато дочух звуци от много тичащи насам крака в коридора. Изправих се и посрещнах тълпа агенти на ФБР и полицията на ВВС. Бяха извадили пистолетите си и опитваха да се набутат в понастоящем съсипаната стая.

— Пленникът опита да избяга! — извиках над тълпата офицери, агенти и задници. — Слава богу, че се оказах тук навреме! За малко не уби вашия агент. Ако не го бях спрял…

Тълпата свирепо се нахвърли върху бедния стар Ласитър като акули на месо. Аз се изхлузих от стаята, в която кънтяха шамари, и се отправих по коридора навън.

— Кофти е да си на твое място — промърморих тихо на себе си, като дочух писъците и рева на Ласитър. Мамицата му. Измъкнах, каквото ми трябва, и сега беше време да тръгвам на лов за атомни бомби.

Забелязах един току-що пристигнал транспортен хеликоптер на пистата — взводът от „Шестицата“ бе тук. Преди да кацнат, се разпоредих за един хангар за тях и веднага се втурнах натам. Нямах търпение да стигна при взвода печени тюлени-убийци, който чакаше своето куче-водач. Когато наближих хангара, забелязах Трейс. Носеше зелен летателен костюм от материал „Номекс“ и автомат „Д4А1“. Тя махна с ръка и посочи към хангара. Вдигнах ръка в отговор и продължих да тичам. Барет стоеше пред хангара и разговаряше с капитана на хеликоптера. Той и неговият екипаж щяха да бъдат кавалерията, която да откара бомбата, след като я заловим, или която щеше да измъкне задниците ни от огъня, ако не стигнехме там навреме. Щом влетях в ярко осветения хангар, видях момчетата си. Пол стоеше сред тях и ентусиазирано вдигна палец към мен.

Стоях пред най-красивата група смъртоносни копелета, каквито съм виждал.

И щях да ги поведа към града за най-страшното пътуване.

Рязко спрях и кимнах. Те виждаха в очите ми и от стойката ми като на шибан Бог на войната, какъвто винаги съм бил, че съм готов да ги поведа в най-важната мисия (ако е рекъл Бог) в живота им. Като един се развикаха и размахаха оръжията високо над главите си. Тюленският боен вик проехтя в хангара.

Настръхнах от върха на дебелия си славянски череп до пръстите на краката си.

— По конете, майкотаковачи! — изревах. — Отиваме в града!