Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (4)

Глава 2

Ако изглеждам готов винаги да отговарям на всеки въпрос, то е, защото преди всяко начинание мисля дълго — предвиждам какво може да се случи. И не някой дух ми разкрива внезапно какво да кажа или как да постъпя в обстоятелства, неочаквани за другите, всичко е разсъждения, размисъл.

Наполеон (1796–1821)

Двадесет и три… двадесет и четири… двадесет и пет. Мамка му! В очите ми влизаше пот, а ръцете ми трепереха от умора, която сам си докарах, но по-скоро с усилие на волята, а не на ръката, вдигнах дебелата сто и петдесет килограмова щанга „Олимпик“ и я поставих на опорите на гладиатора. Едва си поемах дъх, но се извъртях и се изправих. Мамицата му минетчийска! С крайчеца на окото си забелязах, че съм прекарал малко над два часа в новообзаведената спортна зала на вила „Марчинко“. През тялото ми премина болка като удар от ток. Обичам болката. Напомня ми, че съм жив. Ако не можеш да овладееш болката в учението, ще умреш от нея в боя. Знам го. Виждал съм го.

Преди да вляза в залата, с Трейс Далгрен и Пол Косенс бяхме друсали задници цели три мили около моя имот. Когато пробягахме последните 200 метра, имах чувството, че ще си изповръщам шибаните черва. Джогингът е за лигави мамини педалчета. С джогинг нищо няма да постигнеш. Аз когато тичам, ТИЧАМ! Приведен напред и задавен от умора, опитах да фокусирам върху часовника си. Двадесет и четири шибани бързо изтекли минути през насечен терен! Адски добре за един по-стар, но не по-малко Свиреп воин и двамата души от новия му екип.

Да, уважаеми читателю, добре чу. Двамата души от новия ми екип. Вижте, аз бях направил онова, което Свирепия умее най-добре, и бях отгледал ново поколение плячкаджии и стрелци по свой образ и подобие. Но лайнарщини винаги се случват и оцелява онзи, който е най-гъвкав.

Малко история.

Едно време, много отдавна, искрено вашият аз създадох от нищо най-чистата, най-гъзоритащата антитерористична група в света — „Тюлен — група 6“. Имах възможността да си избера сам най-добрите от най-добрите и да ги подложа на най-напрегнатото и постоянно обучение, което успях да им уредя с просия, кандърми и кражба. Когато започнах да наемам хора за „Тюлен — група 6“, знаех точно какво търся. Хич не ми пукаше какво е постигнал някой си в кариерата си като тюлен, преди да дойде при мен. Вчерашните успехи са шибани мили спомени. Започнеш ли да почиваш на лаврите си, започваш да сечеш завоите и да търсиш леки пътища. Надебеляваш. Ставаш мързелив. Не ти се иска да рискуваш. В моя занаят — занаята да убиваш хора — онези, които си пестят кислорода, секат завои, минават по лекия път и експертите по безопасността са хората, по чиято вина ще загинеш. Ако си мъртъв, не можеш да изпълниш мисията си. А ако мисията ти не е изпълнена, значи си се провалил, мамицата му!

За „Шестицата“ избрах хора, които не се задоволяваха от вчерашните си постижения. Хора, които не се бояха да рискуват всичко за по-висши цели. Тюлени, които не се бояха да опитат, да не успеят, да опитат пак, да не успеят, да опитат отново и отново, докато се справят. Стрелци, които желаеха да загинат, ако е необходимо, но да не пристигнат втори на финала.

Трябваха ми лоялни мъже. Не лоялни към някоя абстрактна теория или философия или към някоя безлична и бездушна институция. Трябваха ми мъже, готови да скачат от самолет седем километра над земята, макар и уплашени до смърт, но по-уплашени, ако не скочат. Готови да се гмуркат до дълбочини, които според таблиците на Военноморските сили са verbotten^[1]. Готови да влязат с ритник през вратата или да се покатерят на кораб със съзнанието, че следващата им стъпка вероятно ще ги отведе под градушка от куршуми. Мъже като тези не следват теории, философии или натруфени командири. Те следват предводители. Аз съм предводител, Гневния Бог на Войната и Боя. Моите мъже знаеха, че никога няма да ме намерят зад себе си. Знаеха, че задачата им е да не изостават от мен. А да не изоставаш от някого е възможно само ако той е там, отпред, посред стрелбата, където рита задници и събира скалпове.

След като с много болки родих „Шестицата“, се захванах да изграждам и предвождам друга група, която се наричаше „Червената клетка“. Мисията ми в нея беше да проверявам сигурността на Военноморските сили по света и да откривам слабите места, които терористите биха използвали. За тази цел събрах възможно най-добрите и находчиви прескачачи на огради, отварачи на ключалки, вълшебници по електроника и стрелци. „Червената клетка“ откриваше проблемите в сигурността на Военноморските сили с такъв успех, че ВМС я убиха, след това вдигнаха мерника към мен. Изхарчиха 60 милиона от вашите данъчни долари, за да ме вкарат във федерална кошара за една година размисли, цветна телевизия и вдигане на тежести. Ако мислеха, че помпането на желязо в пандиза ще ме пречупи и ще ме превърне в мекушав, ревлив бивш офицер-тюлен от ВМС, който спазва линията, бяха прави като на прасето опашката.

Което ни води до настоящия момент.

Аз продължавам да водя отпред. Времената (и екипите) се менят. Поемал съм удари и загуби. Да, имаше болка, но именно болката е моята движеща сила. Враговете ми — зад граница и тук — не се махнаха. Затова не се отказах и аз. Заплахата за вашата и моята страна е по-голяма и лукава от всякога. Няма време и не е мястото сега за лъскави парадни униформи и дебели борсови портфейли, нито за дърти ветерани, чиито военни учения са нагласени така, че предварително определените победители да носят белите шапки. Не, това е ерата на Свирепия воин. Време е момчетата и момичетата, които обичат да ритат задници, да запретнат ръкави. Аз и новият ми екип не идваме с букет рози. Идваме с черни торби за трупове. Универсален размер.

Кой е решението? Аз! Аз и хората, които формирах като свой огледален образ, сме лекарството срещу болестите на този воюващ свят. Докато бъдещето обещава природни бедствия, политически сривове, социални трусове и насилие без край, значи не ме е страх от шибаната безработица. Внимателно обмисляне, грижливо планиране, подготовка и точна стрелба — ето кое ще направи вашия и моя свят по-безопасно, по-нормално място за живот и отглеждане на деца.

Не мога да се проваля. Няма да се проваля. Няма да ме победят. Трябва да ме убият, за да ме спрат. Така казва оригиналният 24-каратов Свиреп воин. Но това вече го знаеш, добри и верни читателю. Така че, кои са тия Трейс Далгрен и Пол Косенс, мамицата им? Ами глей сега…

Трейс постъпва в армията след колежа в Ню Мексико. За първи път е убила човек на тринадесетгодишна възраст, когато открила един свой пиян чичо да изнасилва седемгодишната й сестра. Не е съдена. Разбира се, полицията в резервата погребала изнасилвача и сестра й тихомълком и много дълбоко, за да избегне общественото и правителственото внимание. Госпожа Далгрен е наследила коравия си дух от майка си, чистокръвна индианка от апахите чихуахуа. На петнадесетгодишна възраст Трейс убедила един от „старейшините“ в племето да я научи на нещата, които знае воинът апах. Научила се да се бие с нож, копие, револвер, пушка, въже и камъни. На края на обучението си минала по древните пътеки заедно със старейшината, за да научи мистичните тайни на апахите.

С два брака и два развода, веднъж в колежа и следващия път веднага след постъпването в армията, Далгрен станала аналитик на разузнавателни данни към „Делта“. През 1993 г., когато „Делта“ започна да обучава жени за стрелци, тя доброволно се записала в тяхната програма, където се захванала с вдигане на тежести, бягане и известното бойно изкуство на Брус Ли, джиткундо. Със своите метър и осемдесет и шестдесет и пет килограма чист мускул Трейс е и адски хубава жена. Красивото й тяло с дълга до раменете златисточервена коса и сиво-зелените й очи карат мъжете да извръщат глави. Но не й казвайте тези работи.

В моя екип дойде, след като чула по агенция „партенка“, че търся жена за групата си. Макар да е освободена от армията, си получава една сладка заплата от тях заедно с пенсионното осигуряване и така нататък.

Пол Косенс е американец от германски произход и това си му личи по атлетичното тяло и гъстата руса коса. Баща му е бил към военноморското разузнаване в Испания през Втората световна война. На края на войната дошъл в Щатите с немския майстор на шпионажа Райнхард Гелен, за да помага за изграждането на новата шпионска мрежа за Източна Европа на Централното разузнавателно управление. Срещнал майката на Пол, когато тя била на работа във Вашингтон като адютант на Бил Донован^[2]. Пол се появил късно в живота на родителите си и е отгледан с мъдростта и зрелостта на по-възрастните хора. От баща си е наследил обичта към потайните неща и специалните операции. От майка си е получил страстната воля да служи на кауза, по-висока от самия него, и затова постъпил във Военноморските сили — силите, в които е служил неговият vater^[3] по време на войната. Отначало Пол е бил моряк, а после тюлен. Служил в „Тюлен — група 1“ на Западния бряг и постепенно станал специалист по охраната на важни лица и имущество. Поради таланта и хладнокръвието си под обстрел бил избран да участва в екипа, който трябваше да издири и плени скапания дребен диктатор с лице като кокосов орех генерал „Мани“ Нориега от Панама. Пол е участвал в многобройни специални операции из Централна и Южна Америка, включително петдесет и четири часовата операция по минирането на пристанището в Коринто, Никарагуа, с любезното съдействие на ЦРУ.

Също като Трейс, Косенс дойде при мен, след като научил, че търся няколко добри тюлени, чиито интереси не спират до военните игри на взводния компютър. Как да откажеш на такъв наперен техник от отдел 8492 за специални операции, който има бакалавърска степен от университета в Сан Диего и владее три езика (руски като полезно допълнение към немския).

Тримата леехме пот в гимнастическия салон, където двама млади жребци от „Тюлен — група 6“ ми нагласиха програма за упражнения преди осем месеца. Упражненията бяха уморителни, направо да му се пръснат топките на човек, но не ми пукаше. Както казах, животът никак не е лесен, мамицата му, и не е лесно да си поддържаш формата като за тюлен. Оставих си коремните преси за последно, защото знаех, че това е най-гадната част от програмата. Двадесет и пет преси с безмилостно 150-килограмово парче стомана, от които ставите пукат и мускулите се напрягат до скъсване — обичам такова предизвикателство! Истинска болка с тънка обвивка от животинска воля. Обичам невъзможните задачи по всяко време на деня. Докато аз правех упражненията, Трейс и Пол изпълняваха своята програма. Не си пречехме един на друг освен с по някоя закачка от време на време, за да се предизвикваме за още една лицева опора или за още десет килограма тежест на гладиатора.

Като свърших упражнението, грабнах една хавлия от черния сак на пода и спрях реките от пот по лицето и врата си. След това взех една баскетболна топка и вкарах прекрасен кош от средата на игрището. Да, Свирепия беше в адски добра физическа форма тези дни и да ви го начукам много.

Така и трябваше да бъда.

Аз съм 108 килограма мускули в рамка от неръждаема стомана. Пробягвам километър и половина за осем минути и през ден плувам 2000 метра в един басейн наблизо. Освен че ми помогнаха да си подредя новата гимнастическа зала с най-доброто оборудване и да си разработя фитнесупражнения като за XXI век, стрелците — МОИТЕ стрелци — от „Шестицата“ прекараха един уикенд във „Вилата“ и се постараха да обяснят на мен — и на хлапетата — всичко за храненето и шибаните зли страни на алкохола (сякаш аз не бих могъл да им кажа достатъчно по тази тема!). Когато се разделихме онзи понеделник и момчетата от „Шестицата“ си тръгнаха към Вирджиния, трябваше да призная едно: новите момчета, които сега се надбягваха с дявола в „Тюлен — група 6“, са окей.

Чакай малко, ще кажете. Как така Свирепия, бичът на Военноморските сили на САЩ и тормоз за елитния екип тюлени, е бил прекаран през две показни съдебни дела за сметка на американския данъкоплатец и въпреки това необезпокояван дружи с най-добрата антитерористична група, „Тюлен шест“?

Уместен въпрос, малкият. Седни и слушай обяснението на един стар и мъдър Свиреп воин. Може би си спомняш, че последния път правителството потърси моите уникални услуги при издирването на двама ирландски терористи, Уилям и Джери Кели. Те отидоха в мокрия си гроб с любезното съдействие на искрено вашия аз, докато бях с „Група Браво“ в добрата стара Англия.

След като представих грижливо хигиенизирания си доклад за операцията, се озовах под жестока атака от всички посоки. Едностранното ми решение да си играя на „плувай или се удави“ за възрастни със синовете-убийци на мисис Кели не се прие много добре от шубетата в Държавния ни департамент. Плачливите им стенания стигнаха до ушите на някои от все още влиятелните ми врагове в Пентагона и ВМС, които подеха кампания за побиване на главата ми на кол. Изглежда, има правила за грижите и изхранването на онези, които убиват невинните, но удавянето им не е включено в официалния наръчник на Държавния департамент. Аз бях играл по моите правила и двете ирландски копелета отплаваха към дъното — без плувка, въдица или дори шибана тежест. Не липсват на света, определено не липсват и на moi^[4]. Изпратиш ли ме да убивам танга, това и правя, мамицата му. Най-добре е да знаеш, че шибаните майкоизнасилвачи ще умрат, и то много болезнено, където ги намеря. Аз — чети много внимателно — не връщам живи терористи. Моята версия на афишите от стария Див запад с надпис „Търси се жив или мъртъв“ е следната: „Търси се мъртъв или още по-мъртъв, неговата мамица!“

Отбележи си тази шибана мисъл.

Ще я намериш в новия актуализиран и съкратен правилник на Свирепия воин за трепане на танга. Свирепия казва, че давенето на терористи е напълно нормално и добро. Изкормването и използването на вътрешностите им за храна на рибите също е окей. Макар че не ми е приятно да наказвам добрите акули с боклучава храна като братчетата Кели. Имам афинитет към акулите.

Не мина и седмица, откакто се върнах от Англия, и започнах да дочувам неприятни слухове за следствия в Конгреса и обвинения към мишена, в чийто център се намирах аз. През годините научих едно — знам кога да се боря срещу Глупостта с Огън. Благодарение на сладките пари, които направих от своите бестселъри, вече не се налага да разчитам на съдебно назначени адвокати от ВМС с увехнали пишки, дето кариерата им зависи от съдиите, които гледат делото. Обадих се на скандално скъпия си цивилен адвокат, който е мръсен като уличен помияр и е бивш приятел от тюлените, решил, че е по-приятно да изкарва големи пари и да се ебава с хората чрез закона, вместо да ги убива, и му обясних положението. След няколко дни ято крайно неприятни писма заминаха до всички заинтересовани. В тях се казваше в общи линии, че няма да говоря с никого и никой няма да говори с мен без адвоката ми. С други думи, да ми го духат!

После се обадих не съвсем дискретно до няколко места във Вашингтон, което в превод значи ВАШИя Нещастен Гъз Трескам ОтНово. Едно време като млад офицер с нюх към разузнавателната дейност бях открил, че да знаеш мръсотии — готини мръсотии — за разни хора, места и неща е задължително, ако искаш да водиш свирепа война със света. Някои от гласовете, които най-силно викаха за обезглавяването ми, бяха и предмет на притежаваните от дълго време и доста информативни записки в личната ми база-данни. След като с трясък проникнах през различните защитни стени, които мъчителите ми си бяха изградили в службата и у дома, се насладих на няколко кратки, но характеризиращи се с огромна продуктивност разговори с тях. Разговори с хора, чието съмнително поведение и особени навици бях отбелязал грижливо по пътя си през кариерата. Ето какво казах по телефона на всеки от тези внезапно започнали да се гънат и извиняват червеи: „Ебаваш ли се с мен, аз ще се наебавам с теб с по-голям, по-кофти и по-бързо!“ Един по един схванаха мисълта ми и — няма да повярваш! — тупането по гърдите горе на Капитолийския хълм и долу в Пентагона отслабна.

Шантаж, казваш. Не, просто силова политика по вашингтонски в най-изчистена форма.

След като приключих с този първоначален рунд приятелски разговори, започнах срещи лице в лице с някои стари и недотам любими приятели, които бяха надушили кръвта ми и искаха да се присъединят към кампанията „Да прецакаме Дики“. Един от тези фенове, бивш тюлен, когото наричах Малкия мичман, допусна тактическа грешка и прие поканата ми за обяд в лъскавия офицерски клуб във Форт Майърс до националното гробище в Арлингтън.

Не бяхме се сприятелили още от най-ранните си дни в групите и взаимната ни неприязън нарастваше с израстването в кариерите ни. Личната ми разузнавателна мрежа ме информира, че старият отмъстител отново трака мъничката си сабя. Старите съперничества не умират. През годините си спечелих доста врагове и те не се уморяват да опитват по някой и друг изстрел, когато се удаде възможност. Аз бях предложил на един такъв „офицер и джентълмен“ възможността да се бие с мен честно и справедливо, мъж срещу мъж, мамицата му, на един плаж по време на среща на тюлените в Литъл Крийк, Вирджиния. Той отказа. След това се оплака на всеки, който желаеше да го слуша, че съм откачен, дето го предизвиквам. Шибаният му путьо беше мокър и шубелив като онова, дето излиза от гущера ми след половин каса хубава немска бира. В страната на Свирепия има стрелци, които стрелят отпред, и стрелци, които стрелят в гърба. Забелязал съм, че повечето ми врагове предпочитат последната роля.

Както и да е, Малкия мичман дойде за безплатния обяд с ужасно самодоволно изражение: несъмнено мислеше, че съм изпаднал в затруднение и ще искам някаква услуга. Бавният му южняшки говор се беше засилил през годините и големият пръстен от военноморската академия „Цитадела“^[5] на ръката му бляскаше при всяко движение. По време на обяда си говорихме глупости, като всеки от нас търсеше у другия възможност да забие шибания нож и да прободе нещо жизненоважно. За първи път учих изкуството на дипломацията като съветник по военноморските въпроси в посолството в Камбоджа по време на малката и неприятна война с Виетнам. Като се върнах във Вашингтон, по-висшите нива на боравенето с фурнаджийска лопата и компетентно държавничество научих от най-добрите в занаята. Мога да кажа, че с годините станах по-добър. И шибаното копеле с очи на плъх срещу мен щеше да установи това по неприятния начин.

След като приключихме с вечерята и сложих новеничката стодоларова банкнота от портфейла си върху любезно представената сметка, дойде време да сваля предпазителя от оръжието. Споменах на Малкия мичман, че напоследък чувам някои обезпокоителни новини. И че те носеха неговото име. И че засягат мен.

— А, не знам за какво говориш, Дик! — провлече той с вдигнати нагоре длани и с мазна маска на невинност върху грозната си като на булдог мутра.

— Говоря за онова, което чу да казвам бе, куродъх педал такъв! — отговорих. — Ти нямаше дупе, за да влезеш в „Шестицата“, и още ти е адски криво, че не те допуснах до нея.

От очите му разбрах, че съм ударил гвоздея точно по главата. Да, копелето помнеше разговора с мен, когато си мислеше, че ще ме шашне с произхода си и с останалите лайнарщини, дето натрупа през кариерата си, но накрая излезе смачкан от кабинета ми със странично наврян в задника си златен тризъбец. Така и не разбра, че за да влезеш в „Шестицата“, трябва да минеш през изпитанието — моето изпитание — и да излезеш от него окървавен, но все още на крака. „Шестицата“ беше под мое командване, моя отговорност, моя работа и моя шибан живот. Малкия мичман може и да беше добър тюлен другаде, но не ставаше за „Група 6“ и никога нямаше да става за нея.

— Да го духаш, Дик.

Той се облегна в стола, скръсти ръце на гърдите си, а коремчето му се изтърколи над сребърната катарама с надпис „Тюлен“.

— Не става — отговорих. — На тази маса ти си единственият духач. Оттук ще си тръгнеш лапнал моя и ще го извадиш само колкото да се обадиш на хората си и да им кажеш колко добре прекарваш със стария си приятел Марчинко. Ще им кажеш колко умно си постъпил да се сближиш с мен след толкова много години. Ще им кажеш как съм ти доверил, че мисля да заведа дело срещу някои силни и влиятелни лица — все още неизвестно кои. Обвиненията ще включват уронване на авторитета, клевета и дори опетняване, след като доказателствата, с които разполагам, попаднат в лакомите челюсти на адвоката ми. След това ще постъпиш по обичайния си начин, когато целуваше задници. Ще тупаш опашка по пода и ще лаеш силно за това колко важна е тази информация и как ще култивираш новите ни отношения. Ще кажеш, че ти и твоите приятели ще можете наистина да ме изтаковате, защото ще им предаваш малките и гадни стари тайни, за който ще ти говоря. Но на практика, гъз такъв, ти ще ме информираш какво ми готвят. Така постъпват добрите доносници. Доносничат срещу всеки, който има глупостта да им се довери.

Спрях и изчаках, за да му дам време да попие и осъзнае какво става.

— Да ти го начукам, Марчинко!

Юмруците му се свиха и за момент си помислих, че дребният лапач на пишки ще замахне да ме удари. Хвърлил беше заровете и му се падна единица. Време беше да хвърля бомба.

През годините научих, че ключът към ефективната дипломация е да пуснеш театралните и емоционални изпълнения на опонента край ушите си без коментар. Реагираш само на действията му с факти. Затова оставих обедния си гост да излива гнева си, без да отвръщам със същото.

— Ценя мнението ти — отвърнах учтиво. — Но нека сме искрени. Знам за оня федерален съдия, дето го караше да ме погне преди години, и за напълно незаконното наблюдение на къщата ми.

Лицето му пребледня. Отбелязах със задоволство, че ръцете му затрепериха леко. Хванал го бях за косматите топки и възнамерявах да ги стисна много, много силно. А силно стиснатите cojones^[6] са много болезнени. Знам го, защото собствените ми орехчета са били стискани силно няколко пъти… и то не от някое сексапилно маце в увертюра към главното полово меню.

— Знам също, че си постъпил малко неправилно при освобождаването от армията. — Това откровение го удари като деветмилиметров куршум, излетял от неприятния край на любимия ми „Глок“. — Тези антиправителствени дивотии няма да се приемат добре от приятелчетата ти от републиканската партия, нито пък от чистниците от демократичната. Те мразят всичко, свързано с твоя тип патриотичен — или може би расистки — плам. Малко са нещата, които не знам за теб и малките ти игри — завърших с най-небрежния тон, на който бях способен. — Но нека не си губим времето с тази тема.

Облегнах се на стола и сложих длани на масата, като смених гримасата си на дипломат с воинската, която носех като убиец от кариерата във ВМС на САЩ.

— Дик — промълви той така тихо, че се наложи да се наведа през масата, за да го чуя, — това приключи. Сега съм добре. Добра работа, добри връзки. Знаеш как е…

Знам, разбира се. Държах го в ръцете си.

— Ти се опита да ме прецакаш, синко — изръмжах. — Дойде тук, като мислеше, че ще ми пръснеш задника, и то докато аз плащам. Не позна.

Погледна ме право в очите, но виждах, че разбира колко лоша карта му се падна. Можеше само да се надява, че няма да си тръгне оттук съвсем смачкан. Не бива да съсипваш човека, ако ти е необходим. Време беше да приключа сделката и да изпратя Малкия мичман, стиснал моряшкото си кепе скромно в ръка.

— Какво трябва да правя? — промърмори той.

— Ще ми докладваш за всичко, което е насочено към мен. В същото време ще спреш всичко, което си започнал сам. Ако някой от другите ни колеги от лошото старо време в групите ти позвъни и иска да играете на наеби Марчинко, ще го коткаш и след това ще ми докладваш незабавно. Ако това не стане, ще поставя мина под кораба ти и ще те потопя на място. Въпроси? Добре, свободен си.

Гледах го как излиза от ресторанта и си напомних, че ми предстоят още няколко такива срещи с други като него. Срещи за погасяване на огъня, който близки хора раздухваха срещу мен. Не очаквах много от Малкия мичман. Не го биваше за информатор. Предполагах, че копелдакът просто ще се разкара от политическата игра, което за мен беше достатъчно. Един враг по-малко по фланговете означаваше, че мога да се съсредоточа върху фронта, където се води истинската битка.

Лице в лице и на лична основа.

Вземи си шибана бележка. Най-добрата отбрана е яко нападение. Аз никога не се бия честно. Аз отвръщам на боя. И когато ида на война, се бия вабанк. Във войната или в бизнеса често пъти побеждаваш просто защото си по-решен да победиш. Аз никога не съм се съмнявал в решението си за нищо. Враговете ми го разбират по неприятния начин. Приятелите ми — съвсем малко на брой — няма за какво да се притесняват, ако аз съм зад тях. С годините станах по-мъдър и много, много по-гаден. Аз съм една посивяла мечка гризли, с която не бива да се таковаш, освен ако искаш ритници в гъза и да лижеш прах. Правилото на Свирепия за вземането на пленници е „Не го прави!“. Истината е, че не е необходимо да те мразя, за да те убия.

След като запечатах херметичната врата зад себе си и оставих съобщение за адвоката си, че не искам да ме притеснява никой, тръгнах на път. С малко пари от банковата сметка с хонорарите от книгите за Свирепия си бях купил пикап „Додж“ и каравана и боядисах и двете в златно и синьо, както са цветовете на тюленските екипи. Обзаведох Звяра, както нарекох новия си всъдеходен боен автомобил, с удобствата на дома и потеглих с карта в скута и пълна бутилка джин „Бомбай“ до себе си (без лед, разбира се!). Заедно с любимия си пистолет „Глок 26“ и половин дузина резервни пълнители с патрони калибър 9 мм, както и нова пушка „Стонер“ с прикачен към нея оптичен мерник марка „Леополд“ с четворно увеличение. От известно време Америка вече не е безопасно място за мъжа или жената на път. Да бъдеш подходящо въоръжен и да желаеш да си опасен е стара американска традиция, а като стане въпрос да опазя водолазкия си задник, аз се застъпвам за традициите.

Имаше и друга причина да заключа „Вила Свирепия“ и да се чупя от Додж сити^[7]. Прекарах най-хубавите години от младостта си и повечето от живота си на зрял мъж в бой да спечеля войните на моята страна без въпроси и оплаквания. В резултат тялото ми, както и съзнанието, бяха очукани, изчукани, оплескани и изобщо изтормозени до степен, в която всичко наболява, пробожда или притеснява всяка сутрин, щом се събудя. Екипите идваха и си отиваха. Приятели нямах много. Любовния ми живот го издуха вятърът — а и инструментът ми не беше духан от месеци. Юридическите схватки, първо с Военноморските сили, а после с паразитите в цивилния свят, бяха намалили до опасни нива финансовата независимост, която бях успял да изградя, след като се изпразних от Федералния пандиз с отлична диплома. Освен всичко това стотиците мисии, в които ме млатеха до посиране, докато издирвах враговете на родината си, за да им отрежа шибаните глави, също си казваха своето.

Мамка му. Вие също бихте си купили пикап, за да се чупите, нали?

Знаех, че трябва да ида някъде, да се прегрупирам и възстановя, преди да събера нов екип. След това щях да се върна в боя още по-голям, по-лош и по-опасен от всеки път. Не възнамерявах да седя и да търся себе си като някоя добродетелна дрисла с чаша чай в ръката. Не, господине, аз бях едно старо, пребито до посиране бойно псе, тръгнало на път, за да си лекува раните и да научи колкото може повече нови номера.

 

 

Цяла седмица карах по осемнадесет часа на ден на запад. Спирах само за бензин и бързо ястие в някой кенеф по шосето или за да поплувам бързо в някоя река, ако намерех такава на картата. Ако някой ме познаеше от книгите или от появите ми по телевизията, кимвах мълчаливо, след което палех пикапа и се връщах на пътя. Животът беше прост. Ядене, каране, пиене и спане където и когато ми хареса.

Когато стигнах Юта, свих от главния път и се отправих нагоре в планината. След два дни по начупените канари и върхове над равната пустиня, която мормоните считат за рай на своя пророк, открих каквото търсех. Една седмица лежах неподвижен като труп върху припичан от слънцето скален праг с пушка в ръка. Взрян през оптичния мерник, определих мислена зона за убиване, дълбока 700 и широка 500 метра. През първите два дни наблюдавах и си записвах всяко живо същество, което се прибираше към дома си през моето стрелбище. По-големите животни оставях на спокойствие. По-малките обаче смятах за добри пособия за обучение и следователно дивеч.

На Третия ден започнах да убивам от разстояние. Острият лаещ звук от пушката отскачаше по деретата и скалите всеки път, когато забележех някой галопиращ заек или любопитна катерица. Койотите станаха любимата ми и най-трудна цел. Предпазливи и усещащи, че в района има нов хищник, тези диви кучета полагаха всички усилия да ме надхитрят. Бавно лазеха по корем през пелина и пясъка, за да се доберат до гниещите трупове на жертвите ми от по-рано. Естествено маскирани и удивително лукави, те правеха играта много по-интересна.

На Четвъртия ден започнах да убивам крилатите същества, които идваха да ядат мъртвите. Особена радост ми доставяше да им таковам майката с пушката. Винаги съм мразел лешоядите, в човешка или друга форма. Оставях всеки от тях да се наплюска, преди да изпратя скоростен куршум в тялото му. Желанието за бърза разплата невинаги дава резултат. А да контролираш пушката значи да улучиш целта.

Прекарах Петия ден в чистене на пушката и оптичния й мерник от носа до кърмата. Ако някой беше чул гърмежите, не дойде да види какво става. Пушката и мерникът бяха нагласени отлично и не ми създаваха проблеми. И което е още по-хубаво, естествените ми умения да стрелям с дългоцевна пушка отново се възстановиха до моя стандарт. Можех да улуча всичко, което се движи, с размерите на койот или по-малко. Калил се бях, за да посрещна трудностите на снайперския занаят и устоях на горещите до бяло дни и адски студените нощи на пустинята в Юта. Когато отново натоварих пикапа и тръгнах назад по шосето, се чувствах много, много по-добре. Стрелбата по живи същества винаги ми се отразяваше по този начин. А пък и никак не обичам космати животинки.

 

 

Свих към Северна Дакота, за да ида на едно ежегодно събиране на тюлени в град Мино. В продължение на три дни шестдесет тюлени ядохме, пихме и си разменяхме военни истории. Запознах се със съпругите и децата на хора от екипите, или поне с тези, които все още имаха щастието да са женени (макар и не непременно за същата жена, с която бяха започнали). Първата вечер в града се запознах с една сервитьорка на име Роксан и през останалата част на уикенда се чукахме до оглупяване. Тя беше дългокрака бивша стюардеса, на която й омръзнало да лети в небето и да отбива атаките на летци на средна възраст, чиито жени ги смятаха за пилоти-командоси след 11 септември 2001 г. Роксан беше дошла в Мино на гости на роднини преди години и останала просто ей така. Лесно се виждаше, че е отегчена до смърт от местните ухажори. Всяка вечер й позволявах да се бори в свободен стил с едроразмерния двадесет и пет сантиметров свиреп Дик и да реализира и най-бурните си мечти. Всеки ден се наслаждавахме на компанията на добри приятели и добра пиячка.

Когато си тръгнах от Мино, Роксан псуваше като тюлен и знаеше как да чука, духа и да пие с почти всеки жребец в града. Аз ли? Аз отново се чувствах фокусиран, след като прекарах време със свои хора, а и което е по-добре, не се налагаше да лъскам бастуна всеки път, когато видя видеоклип на Бритни Спиърс по бордния телевизор на пикапа!

Четири дни по-късно бях в Такома, Вашингтон. От тюлени бях слушал за един майкотакован уличен побойник на име Кели Уордън. Казаха ми, че той може да ти причини болка само като ти се усмихне. След като се загубих с колата в шибания град, накрая спрях един полицай и питах дали знае къде, мамицата му, мога да намеря Уордън. Оказа се, че знае. От мен се искаше само да му дам автограф. Свързах се с мистър Уордън и следващите два месеца живях в пикапа на един малък плаж от другата страна на моста „Нероуз“. През тези два месеца тренирах с Уордън в дома му пет дни, пет часа дневно. Срещу петстотин долара седмично научих ръкопашния боен стил на Уордън, който той наричаше „естествен дух“. Но слуховете за него се оказаха истина — тоя гад наистина можеше да ти причини болка само с поглед. А след това, като те докоснеше, болката ставаше много лоша. Отначало се опитвах да се бия с всичко, което знаех от улицата като млад побойник, пердашил се с всеки срещнат. След това опитах мръснишките лайнарщини, които научих като тюлен и които бях внедрил в „Шестицата“ и в „Червената клетка“.

Копелето само се смееше и ме биеше до посиране с юмруци, крака, с шибаната си глава и с всичко, което се случеше наблизо.

Помниш ли какво ти казвах за болката? Тези два месеца живях в постоянно състояние на болка. Имах белези върху пресни белези. Ставите ми сякаш бяха трошени с пневматичен чук. Мускулите ми бяха бити, мачкани и направени на каша. Но с времето научих нов начин да се бия. И ми харесваше. Болката също ме поучаваше.

Знаех как да се бия и убивам правилно с нож. Ножът марка „Емерсън“ за близък бой, който си бях купил от едно изложение, допълваше новото ми умение. Освен че можех да накълцам човек на филийки и да го надробя на парченца със студена стомана, можех да го бия до смърт с навито на руло списание „Нюзуик“; да го удуша с тройно усилен конец за почистване на зъби и да счупя почти всяка кост в тялото му с лекотата, с която си бърша задника. Скоростта и силата на удара ми се увеличиха десетократно. Усъвършенствах изкуството на заблудата и можех да нападам като кобра, без да издавам намерението си с неволен поглед или потрепване. В началото на втория месец вече бях спаринг-партньор на Уордън. Той имаше договор да преподава уникалните си умения на побойник на зелените барети от Първа група на специалните сили във Форт Люис и аз бях достатъчно добър, за да му помагам в инструктажа.

Освен бойното изкуство научих и допълнителното изкуство на лечител. Уордън ме представи на двама истински майстори, дошли от Китай и Филипините, за да се заселят в северозападните щати. Те ме научиха да използвам билки и силите на тялото си да лекува рани и болести. Уордън, който също беше майстор лечител, се грижеше за разбитото ми тяло, като използваше вътрешните си сили. Старите болки се загубиха, а новите изчезваха бързо. Скоро можех да се лекувам. Сега не само бях майстор разрушител, но и способен лечител. Това ми допадна повече, отколкото предполагах.

Когато си тръгнах от школата за съвременни воини на мистър Уордън, се чувствах физически, духовно и емоционално във форма. Освен това уменията ми да водя ръкопашен бой сега бяха на ниво, далече над ужасяващото. Вече не бях побойник с дебел череп и бързи юмруци. Овладял бях майсторската способност да съсипвам враговете си с отличен ритъм и ефективни методи.

През следващите няколко месеца скитах където ме водеше пътят или мисълта ми. До Сан Диего на гости и за да уча разни неща от братята си от „Тюлен — група 1“ и „Тюлен — група 5“ в Коронадо. До Мексико, където в продължение на един месец обучавах мексикански военноморски командоси как да превземат кораби, за да спрат контрабандистите на дрога по тихоокеанския бряг между Мексико и Щатите. От Мексико се върнах в Щатите, където обиколих най-добрите школи по стрелба, като започнах от „Клинт Смит“ в Тексас. По пътя се срещнах със стария си приятел и колега в лова на танга Дани О’Колсън, основателя и първи командир на известния Екип на ФБР за спасяване на заложници. Колсън ми разказа как стоят нещата в момента със задграничния и домашния тероризъм. Дани е единственият копелдак, заради когото мога да си сложа каубойска шапка в бар и да ми е приятно.

Да ти го начукам много, Дани!

 

 

Точно по средата на тези занимания, когато вършех една дребна работа в Ел Салвадор, се натъкнах на двама огнедишащи и гъвкави като бич военни боклуци на име Трейс Далгрен и Пол Косенс. След нещата, които ни се случиха там, установих, че те са основата на новата ми група и че са достатъчно откачени да се присъединят към мен.

Няколко обаждания до адвоката ми разкриха, че жегата във Вашингтон е отслабнала. Сега добрият терорист беше мъртвият терорист. И нямаше значение как са станали мъртви. Хората по петите ми бяха обуздани с намордници и отсъствието ми бе помогнало да отслаби егоистичното им желание да ме видят в глуха линия. Аз бях във форма, прекарал доста време в чукане и готов за нова война. От пепелта на стария Свиреп воин се роди нов и още по-смъртоносен вариант на самия мен. Време беше да се върна и да премина в оперативен режим. В смисъл? Нов Дик Разрушителя, нов екип и ново кофти отношение към всеки, който е достатъчно глупав да се изпречи на пътя ми.

Синият ми клетъчен телефон се раззвъня до пръсване на задника, когато подсушавах косата си. Чувствах се освежен след уморителната гимнастика.

— Марчинко е на телефона — излаях.

Пет минути по-късно прекъснах разговора, като мозъкът ми работеше на пета скорост. Обаждането не беше от благотворителна дамска организация.

Искаха присъствието ни във Вашингтон. Разбирай настояваха. Карен Феърфийлд в Службата за вътрешна сигурност, или СВС, се потеше в хубавите си гащички над доклади от Вашингтонската полиция за един убит адвокат, терористична заплаха и — а, да — липсващо ядрено оръжие. В Овалния кабинет ставаше горещо и Карен искаше да сме на път към нея още вчера.

Забравих ли да спомена? След като се върнах във „Вила Свирепия“, получих покана — покана, я — да присъствам на среща в самия Държавен департамент. Изглежда, отново имаше нужда от Свирепия воин и неговия специален стил на антитероризъм. Като консултанти по сигурността си осигурихме доста добра сделка с правителството по един нарочно неясен договор. Издадоха ни документи и значки (да бе, значки) от Бюрото за дипломатическа охрана към Държавния департамент от самия негов ръководител в Центъра за координация и специални проекти/Служба за задгранични операции, или ЦКСП/СЗО. След това ни назначиха към нов екип на име СВС, който е на пряко подчинение на президента на Съединените щати.

Аз отново имам разрешение да убивам враговете си където ги намеря.

Инструктирах Пол и Трейс и почнах да си опаковам сака. Новината за липсващата бомба ме караше да настръхвам. Ако някое танго или танга са сложили гадните си лапи върху нещо такова, то в Щатите не съществуваше град или гражданин, който да е в безопасност. СВС изпрати хеликоптер за нас, за да може новият Свиреп воин и екипът му да заминат спешно за сцената на убийството, където намериха касета.

Ставаше дума за нещо голямо. Тактическо ядрено оръжие. Кой, мамицата му, знаеше как да сложи ръце на подобно горещо лайно освен мен и още шепа оператори от „Червената клетка“? Предполагах, че точно по тази причина викат нас. Мръсна работа, но мръсните работи, изпълнени по мръсен начин, са моя специалност открай време. Затворих ципа на сака и напъхах един пълнител в дръжката на пистолета си. Трейс беше долу и крещеше, че е време да местим задници. Хеликоптерът идваше.