Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (96)

45

— Не мога да повярвам, че е изчезнала просто така! — каза Шарлийн на Доуб. — Искам да кажа, не вярвам.

Шарлийн седеше до масата от палисандрово дърво в задния си двор. Пред нея беше писмото на Флора Лий! Вдигна поглед. Доуб се готвеше да пече ребра на скара. Шарлийн го наблюдаваше как потопява ребрата в маринатата. После седна до масата срещу Шарлийн.

— Така е най-добре, Шарлийн — каза й сериозно и тихо. — Имахме дълъг разговор. Тя се срамува от себе си и от това, че ви е в тежест.

Шарлийн поклати глава, давайки му знак да не говори пред брат й.

Дийн седеше на тревата и подхвърляше топки на кучетата, които ги гонеха по поляната. Опра седеше неподвижно до него.

— Ще ни липсва, Доуб — каза Шарлийн.

— Не и на мен — обади се Дийн, без да поглежда към тях. — Не и Флора Лий. Тя не ми е майка. Щях веднага да позная мама от Тексас, а тази не беше тя.

— Защо мислиш така, Дийн? — попита Доуб.

— Заради миризмата. Миришеше както едно време татко. Но мама тогава миришеше различно от него. Хубаво, като чисто пране.

Шарлийн знаеше, че в известен смисъл Дийн е прав. Тяхната майка винаги миришеше на хубаво. И тя си го спомняше. Мама винаги се миеше, переше дрехите си, миеше косата си. Шарлийн си спомни как разресваше косата й, след като я беше измила, както й се струваше с часове, и майка й задремваше, докато Шарлийн продължаваше да я реши.

— Не — каза Дийн. — Аз се радвам, че Флора Лий си отиде. Сега мога отново да си спомням за мама. Така е по-добре, отколкото Флора Лий да е тук. — Той стана и четирите кучета скочиха да го последват. — След колко време ще станат ребрата, Доуб? — ухили се Дийн. — Мога да изям теле и половина.

— Имаш достатъчно време да поиграеш с кучетата.

Гледаха подир Дийн, който се отдалечаваше, а кучетата скачаха край него.

— Сигурно много хора ще кажат, че Дийн е прост, но ми се струва, че повечето неща ги разбира правилно — рече Шарлийн. — Все пак ме е страх за Флора Лий. Трябва ли да направим нещо?

— Шарлийн, аз съм тук, за да ти кажа някои основни истини, освен ако не искаш да ги чуеш.

Шарлийн го погледна, без да продума.

— Шарлийн — продължи Доуб — майка ти, която тъй и тъй не ти е майка, е… извини ме за израза… лека жена.

Шарлийн трепна, но остана безмълвна и неподвижна. Само една сълза бавно потече по страната й.

— Не казвам това, за да ти причиня болка, момиче. Казвам ти го, за да изчистя загноилата рана. Знам, че те боли, но трябва да си наясно.

— Мислиш ли, че не съм? — попита Шарлийн тихо.

Доуб погледна засрамено встрани. Беше я подценил.

— Трябваше да съм сигурен, че знаеш. Защото си е отишла и няма да се върне. Ще се погрижат за нея… поне доколкото може, докато някой не й види сметката или тя самата не види сметката на някого. И нищо не можеш да направиш, Шарлийн. Нищичко.

— И това знам — каза Шарлийн. — Наблюдавах с години как баща ми умираше. Но мама… Флора Лий, де… може да не ми е кръвна роднина. Но е била добра с мен. И е моето семейство.

— Семейството не е онова, което наследиш, момиче, а онова, което създадеш с хората, които обичаш и които обичат теб.

Шарлийн се замисли над думите му, докато ребрата цвърчаха на скарата.

— Исках да бъда добра дъщеря — каза тя. — Може би, ако се бях справила по-успешно, тя щеше…

— Не можеш да бъдеш добра дъщеря на лоша майка — прекъсна я Доуб. Дълго време мълчаха.

— Знаеш ли кое е странно — каза Шарлийн. — Рано изгубих истинската си майка, но намерих Флора Лий. Тя беше добра мащеха, Доуб. Честна дума. Държеше се с мен като със собствено дете. Никога не правеше разлика между мен и Дийн. Никога не съм я обвинявала, че ни напусна. Баща ми щеше да я убие. Но страшно ми липсваше през всичките тия години. После я намерихме. И тук е най-странното… майка ми липсваше най-много тук, когато дойде при нас. Като че ли бях изгубила не само нея, но и добрите си спомени за нея.

— Знам как се чувстваш, Шарлийн — каза Доуб. — И аз някога бях женен. — Отстъпи встрани, примижавайки от дима. — Шарлийн, искам да ти дам това. — И той извади един ключ.

— Откъде е?

— От един сейф в Калифорнийската централна банка. В него има важни документи. Документи от майка ти. Искам да ти дам ключа да го пазиш. Някой ден иди и ги прочети.

Телефонът вътре иззвъня.

— Аз ще вдигна — каза Дийн и скочи. Върна се с преносимия телефон и го връчи на Шарлийн. — Мистър Ортис е — каза. Дийн се бе нагърбил със задачата да вдига слушалката, за да е сигурен, че на Шарлийн няма да й говорят разни мръсотии.

— Охо, мистър Ортис! Защо работите в неделя следобед? — Но Шарлийн знаеше, че той работи непрестанно и винаги се обажда да я натовари с още работа. Заслуша се във възбудения му глас.

— Вече няма да го правя — отсече тя. — Повече никакви албуми. Не е хубаво. Не пея аз, каквото и да разправяте. Не. Не. Съвсем сериозно. — И затвори слушалката.

Когато тя повиши глас, Доуб повдигна вежди.

— Пак ли проблеми, Шарлийн? Май имаш доста неприятности. Защото си толкова важна личност.

— Добре, че ме познаваш, Доуб. Защото понякога и аз започвам да се чудя. Но после, като погледна теб или Дийн, се сещам. Аз съм си най-обикновен човек.

— Е, май си човек, който може да пее.

— Доуб, не се шегувам. Не мога да пея.

— Може би щях да ти повярвам, ако не бях чул тази плоча. Свирят я по радиото от сутрин до вечер и знаеш ли, Шарлийн, ти можеш да пееш, момиче.

— Точно там е работата, Доуб. Изобщо не съм аз. Сай твърди, че можели да ти подправят гласа с цялата им там техника. Искам да кажа, че можеш да си пееш постарому, а те да правят разни неща и да накарат гласът ти да звучи различно. Ама аз си мисля, че просто са извикали друго момиче. Някое, което може да пее, но не е толкова известно като мен. Някак си не е честно, нали?

Доуб се ухили, после погледна разстроеното й лице и поклати глава, докато сваляше ребрата от скарата.

— Да си чувала някога за мошенически игри, Шарлийн? Почти всеки може да ги играе.