Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (90)

39

Лайла бе започнала да очаква с нетърпение часовете, прекарвани с Марти. Отначало, когато вниманието му към нея на снимачната площадка стана очевидно, тя го бе възприела като дан на красотата си и като свой късмет. Но красотата е нещо абстрактно, а абстракцията не е човешка. Марти копнееше за блясък, а блясъкът бе относителен. Ако го заобичаше, щеше ли той да продължи да я боготвори в параклиса й? Никой в живота на Лайла не й бе посвещавал толкова щедро времето си. Никой не я беше изслушвал всъщност. Отначало тя бе като животно в клетка, внезапно пуснато на свобода в джунглата. Тя отблъскваше, критикуваше и тормозеше Марти по всевъзможни начини. Но Марти устоя. Докато тя започна да му вярва. Сега я слушаше през цялото време, а понякога дори и тя го изслушваше. Той разбираше нещата. И наистина беше умен.

Доверието бе нещо ново за нея. На кого би могла всъщност да се довери досега? Със сигурност не на Кукловодката. Не и на Кевин. Нито на леля Роби, както разбра с течение на времето. Не че преднамерено щеше да я нарани, но леля Роби бе твърде далеч от онова, което всеки би нарекъл надежден човек. Откакто Лайла му бе изложила условията си да получи прошка, тя не го беше виждала и знаеше защо — той се страхуваше да изгори мостовете си към Тереза, като донесе на Лайла двете й „сестри“. Добре, беше направил избора си.

Лайла прекарваше цялото си свободно време с Марти и откри, че няма нужда от никого другиго. Отначало й бе достатъчна награда да я видят с него на публично място. Човекът имаше в себе си нещо, беше личност, която като че ли еднакво се харесваше и на мъже, и на жени. Не беше сексуално привличане, нито мъжкарско позиране. Марти беше различен.

Преди всичко, когато бяха в ресторант или на някоя тузарска сбирка, Марти никога не я хващаше за лакътя да я развежда насам-натам. Лайла ценеше това. Мразеше да я докосват и да я развеждат като куче на каишка. Марти, изглежда, интуитивно го съзнаваше и уважаваше това нейно чувство. Когато влезеше с него в препълнена стая, усещаше, че влиза като равна, а не като негова скъпоценна собственост.

И колкото повече се разчуваше за вниманието на Марти към Лайла, толкова повече всички на снимачната площадка се отнасяха по-специално с нея, с подчертано усещане за присъствието й, за неизречените й желания. Знаеше, че от трите звезди тя е тази, от която се страхуват. И този страх караше Лайла да се чувства сигурна, защото знаеше, че трябва с нещо да държи хората в подчинение, а страхът бе основата на властта.

Само дето Марти не използваше страх, за да утвърди властта си. Това я озадачаваше.

Бе много целеустремен, когато работеше, но умееше и да прекарва добре свободното си време, малкото, с което разполагаше. Марти обичаше операта и те ходеха до Сан Франциско. И на симфонии, балети, художествени изложби. И на театър, макар че в Лос Анджелис имаше много по-малко театри, отколкото човек можеше да предположи. Марти като че ли изпитваше удоволствие да въвежда Лайла в неща, които въпреки привилегированото си потекло тя не познаваше. Марти знаеше всичко. И беше много търпелив. Бе превърнал остатъка от отпуската им в удоволствие за нея. А рекламата от срещите им едва ли щеше да навреди на шансовете й да получи наградата „Еми“.

Междувременно не се беше опитал и да я докосне. Прекараха една вечер в къщата на Лайла, седнали на верандата с изглед към Тихия океан. Марти говореше за откриването на новия сезон. Лайла се взираше във водата, прехласната от отражението на залеза. Той си приказваше, а тя кимаше.

— И ще вземем Тереза да играе майка ти — каза той небрежно.

За миг изразът на Лайла остана непроменен, като че ли не го чу. После внезапно лицето й пребледня като платно.

— Какво? — попита тя.

— Тереза се съгласи да играе майка ти.

Лайла не вярваше на ушите си.

— Не, Марти. Не моята майка — най-сетне прошепна дрезгаво тя.

Марти не бе много осведомен за отношенията на Лайла с Тереза, но знаеше, че не са много добри и че Лайла изобщо не ходи при нея. Въпреки това не предполагаше, че мрази майка си. Но изражението на лицето й бе недвусмислено. Лайла я мразеше. В този миг Марти разбра, че владее положението.

— Защо не? Това е съвсем естествено, Лайла. Помисли си само.

— Аз няма да работя с майка си — скръсти тя ръце на гърдите си.

— Хайде, хайде, не прибързвай с решенията. Не разбираш ли какво ще означава това за кариерата ти? Ще бъде невероятна точка в твоя полза и ще повиши рейтинга на сериала. Не забравяй, че този рейтинг ще ти е необходим, когато дойде време за определяне на носителката на „Еми“, а и когато подписваш следващия си договор.

— Майната му на рейтинга. Казах не!

Марти ненапразно бе италианец. Макиавели в сравнение с него можеше пасти да яде. Най-сетне! Този път нещата се обърнаха. Марти й се усмихна.

— Нямаш думата по този въпрос, Лайла. Казвам ти го само в знак на любезност, като режисьор на актриса. Не искам разрешението ти.

— Кой, по дяволите, си ти? Господ ли? Ти не си господ, Марти, ти си само един режисьор.

— А ти си просто една актриса, Лайла. Спомни си, че аз те направих звезда. — Марти стана, усещайки, че владее положението за пръв път, откакто я бе срещнал. Тонът му бе по-безразличен от чувствата. Сега можеше да подходи по-дипломатично и да осигури и на двамата онова, което искаха. — Във всеки случай — каза той, отивайки до края на верандата — все още не съм взел окончателно решение.

— Дали да дадеш ролята на майка ми ли? — попита тя. Марти видя как в очите й проблесна надежда.

Марти се обърна към залеза за миг, а после погледна Лайла право в очите.

— Виж какво, обвързал съм се с нея, но можем да направим промяна.

— Да я махнеш ли?

— Не. Можем да пуснем Шарлийн. И Тереза да играе нейната майка.

Лайла се свлече на шезлонга, като че ли тази загатната заплаха й подейства физически:

— Но ти каза, че аз ще играя главната роля. — Вопълът на измамените й надежди прозвуча почти по детски.

Марти се изправи и сви рамене.

— Такъв беше моят сценарий. Но ти като че ли не го харесваш. А ние сме подписали договор с Тереза и ще й платим, независимо дали я използваме, или не.

Виждаше, че Лайла е на път да се разплаче.

— Съжалявам, Лайла. Не знаех, че имаш такива чувства. Никога не си ми казвала.

Най-сетне бе получил своето предимство и щеше да извлече всичко възможно от него. Тя го въртеше на пръста си, откакто се бяха срещнали. Сега беше неин ред. Май че искаше нещо от него. Този път, този път на Лайла щеше да й се наложи да преговаря.

Лайла остана седнала.

— Моля те, Марти, не можем ли да обсъдим това? Защо точно майка ми? Искам да кажа, че идеята за едно богато момиче, което напуска дома си, е идеална. Шарлийн не може да изиграе това. А ти искаш стара чанта като Тереза в твоя сериал? Сигурно има милион други, които веднага ще се съгласят. Да помислим за някоя друга. Какво ще кажеш за Деби Рейнолдс? Или за Дайна Мерил? — Лицето на Лайла се разтегна в насилена усмивка.

Марти едва ли не изпита неудобство от отчаянието й — почти, но не съвсем. Споменът за собственото му отчаяние беше още пресен. Снощи например той си мечтаеше за нея, фантазираше си как се съблича пред очите му, ляга си до него с изпънато дълго стройно тяло, в очакване да дойде той.

— Ти си много красива, Лайла — рече той.

Лайла вдигна поглед към него, после сведе очи.

— Зная, че те привличам, Марти. Но… — Тя млъкна.

Марти не каза нищо. Знаеше, че е ударил неговият час. Тя заговори отново.

— Работата не е в теб. — Тя помълча. — Аз… сексът не ми е приятен, Марти. Искам да кажа, че никога не съм имала секс. Още съм девствена.

Марти не принадлежеше към онези мъже, които се молеха пред олтара на девствеността.

— Не ми дължиш нищо, Лайла. Не искам да се чувстваш, сякаш трябва да направиш нещо. Моите решения се базират върху художествени съображения.

Лайла протегна длан, хвана ръката на Марти и го притегли леко да седне на шезлонга.

— Но няма ли нещо, което мога да направя? Искам да кажа, Марти, не мога да работя с майка си. Нямаш представа какво ми е сторила тя. Какви чувства изпитваме една към друга. Аз я мразя, презирам я. Моля те, не я използвай, Марти. Моля те, моля те.

Той усети как свободната й ръка се докосна до ципа на панталона му и веднага получи ерекция. Усмихна се.

— Недей, Лайла. Нали си спомняш, че си девственица?

Но тя не го слушаше. Или не го чуваше. Беше смъкнала ципа му и членът му се намери между съвършените й устни, преди той да се опомни. Направо тук, на верандата, в гаснещото розово сияние на залеза. О, господи, помисли си той, когато топлината на устните й го погълна. Погледна надолу и видя как красивата й глава се полюшва до слабините му. Набъбна в устата й. Не точно това беше имал наум, не точно за това си бе мечтал, но беше едно добро начало.

 

 

Телефонът до Тереза иззвъня. Тя се обърна към Кевин.

— Бъди добричък и отговори вместо мен, а? Прегракнала съм.

Кевин го стори с неохота, а после постави телефона до Тереза, знаейки, че тя ще иска да говори с този човек.

— Пол Грасо е.

Тереза се усмихна лъчезарно, като че ли говореше пред камера, а не по телефона.

— Пол, скъпи. Как си?

— След минутка ви свързвам с мистър Грасо, моля — каза секретарката. Господи, как мразеше това! Някаква си секретарка да я кара да чака.

— Аз ли съм старомодна, или в този град вече никой не се обажда лично по телефона? — изрече тя на висок глас, докато чакаше да се включи Пол. После той вдигна слушалката. — Да, Пол. Радвам се да те чуя. Къде е сценарият?

Докато го слушаше, и кръвта, и усмивката се изцедиха от лицето й. Не. Не беше възможно. Нямаше начин. Тереза се опита да не показва чувствата си, но усилието бе твърде голямо.

— Какво искаш да кажеш с това, че са взели някоя друга? Кой кого е взел? Имаш предвид, че ти си взел друга. Ти определяш състава, за бога, нали? Защо? Държа да разбера. Аз исках тази роля. Това е моята роля. Имам право да знам.

Тереза вече седеше на ръба на стола си. Грасо, този проклет италианец. Номерът беше негово дело. Негово и на Лайла.

— Лайла те накара да го направиш, нали?

Тереза вече разбираше. Той изломоти нещо.

— Не е в твоите ръце! — изкрещя тя. — Не е в твоите ръце, а е направо в задника ти. Ти и Лайла! Вие двамката! Тя ми завижда. Не може да изтърпи да играя в един и същ сериал с нея. Страхува се, че аз ще обера лаврите. И така, тя се налага, а аз не получавам нищо.

Грасо ломотеше нещо от другия край на телефона. Кевин се хилеше.

— Майната им на парите. Не ме е грижа за парите!

Тереза млъкна за миг, опитвайки да си поеме дъх. Чувстваше, че губи контрол — пред Кевин и което бе по-лошо, пред Пол Грасо. Един никаквец. Едно нищо. Отвращаваше я, гаден италиански жабок. Не трябва да го оставя да разбере колко иска да играе тази роля. Колко отчаяно иска да докаже на всички… на Лайла… че все още е на върха. Колко жадува да излезе отново пред публика.

Насили се да говори с овладян хладен тон. С ледено спокойствие.

— Е, мистър Пол Грасо, виждам, че нямаме повече какво да си кажем. Вие, разбира се, съзнавате, че ще имате работа с адвоката ми. — Помълча малко. — Във всеки случай не ме интересува дали ми плащат. Искам тази роля! — Тресна слушалката и запрати телефона през басейна, където той се удари в каменната градинска стена.

Погледна към Кевин, който до момента не беше казал нищо, дори не се беше помръднал.

— Всичко чу, предполагам — каза Тереза на стария си приятел.

Кевин се облегна назад и кръстоса крака.

— Гласът ти се чуваше чак до Капистрано. Уби цяло ято лястовички с виковете си. — Ала тя не беше в настроение за неговия хумор. — Тереза, съжалявам. Но може би е за добро.

Тереза вдигна рязко глава, с очи, изхвръкнали от нескриван гняв. Пред Грасо може би трябваше да се контролира в известна степен, но не и пред този изнудвач.

— За чие добро? На Лайла ли? В никакъв случай не и за моето, Кевин.

— Просто искам да кажа, че ти и Лайла не бива да сте наблизо, особено като става дума за работа. Нека нещата се поуспокоят. И двете имате нужда да си починете една от друга. А после можеш отново да ни събереш. Да дадеш на Лайла онова, от което има нужда.

— Откъде, по дяволите, знаеш от какво има нужда? Какво ти каза тя? — изкрещя Тереза на Кевин, вече изправена до него, с ръце, свити в юмруци.

Кевин я погледна в лицето, примижавайки от слънчевите лъчи, които светеха иззад Тереза.

— Нищо. Обичайното пубертетско непокорство. Знаеш това.

— Слушай ме, ти, малък уличник. Знам, че се наслаждаваш. И че се надяваш някой ден да изтеглиш каре аса с Лайла. Но забрави за това! Не бих те пожелала за компания на Саддам Хюсеин, камо ли на дъщеря си.

Кевин сви очи, обърна се рязко и тръгна.

— Наслушах се достатъчно за един ден, Тереза. Ще се върна, когато се успокоиш.