Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (84)

33

Шарлийн вече две седмици въртеше номера, който й беше дал Доуб, но не можеше да се свърже с него. Беше доста разтревожена — кашоните все още бяха струпани в къщата й и тя не знаеше какво да прави с тях. Дали не трябваше да ги остави някъде на склад? Шарлийн отново вдигна слушалката. Този път обаче след две позвънявания чу гласа на Доуб от другия край.

— Ало — каза той бодро.

— Доуб Самюълс, ще трябва да ми обясниш някои неща! Търся те всеки ден. Къде беше? И какво, мътните те взели, ще правиш със сто дузини леви дамски обувки? — попита тя.

— Шарлийн, сладурче. Значи си ги взела! Колко струваха? — попита той.

— Шейсет долара. Сега ще отговориш ли на въпросите ми?

Гласът на Доуб стана сериозен.

— Съжалявам, Шарлийн. Бях извън града по бизнес. Трябваше да ти се обадя преди това.

— Какъв бизнес? Доуб, защо са ти тези кецове? — Опита се гласът й да прозвучи строго, но Шарлийн не можеше да се сърди на Доуб. Толкова се радваше да го чуе отново.

— Не са кецове, сладурано. А най-добрите обувки за аеробика, които можеш да си купиш. Знаеш ли, аз сега се занимавам с внос-износ, Шарлийн. И трябваше да внеса тия „кецове“ за един клиент. Но митото за внос на един чифт се оказа толкова високо, че изобщо нямаше да спечеля, затова ги внесох на две отделни пратки, едната, от леви обувки, в Лос Анджелис, а другата, от десни, в Портланд. А когато никой не идва да си ги вземе и да си плати митото, знам, че ще ги пуснат на търг и че на никого няма да трябват само леви обувки или само десни. Така получих цялата пратка, без да плащам мито, и си спестих десетки хиляди долара. Хитро, нали?

Шарлийн мълча цяла минута. Беше по-хлъзгав от гъша мас.

— Доуб, а сега ми кажи, имаше ли нещо в токовете на тези обувки? Нали знаеш, наркотици или нещо подобно? Кажи ми истината, Доуб Самюълс.

Гласът на Доуб стана много сериозен.

— Шарлийн, вече ти казах веднъж, че никога няма да ти причиня нищо лошо. Няма… няма да направя нищо, което да навреди на теб или на Дийн по какъвто и да било начин. Все едно… все едно че сте ми деца, Шарлийн. Ясно ли е? Трябва да ми вярваш.

— Доуб, вярвам ти. Честно, вярвам ти. Просто онзи ден четох как един тип слязъл от самолета в Маями и го арестували за контрабанда на наркотици. Пренасял ги в токовете на обущата си! Затова се изплаших малко. — Сега тя се разсмя. — Още ли правиш ония заместители на бензина?

Смехът на Доуб долетя до нея от мили разстояние.

— Ще ти разкажа всичко за тях, когато се видим довечера.

— Довечера ли? — попита Шарлийн. — Ти ще бъдеш тук довечера? — Господи, майка й също щеше да идва довечера! Но Доуб е добре дошъл. Може би дори ще я посъветва нещо. — Колко време ще останеш с нас? Нали ще ни погостуваш малко? Доуб, имаме голяма къща. Почакай само да я видиш. А сега, като кажа на Дийн…

Тя му обясни как да намери къщата, предупреди го и за охраната отвън.

— Изглежда, си в безопасен квартал, моето момиче. Така съм по-спокоен за вас.

— Доуб, прилича на затвор. — Не му обясни нищо повече. Искаше час по-скоро да съобщи новината на Дийн. — Ще те чакаме, Доуб.

Шарлийн не се беше чувствала толкова щастлива, откакто… Странно, изобщо не можеше да си спомни някога да е била толкова щастлива.

Изпълнена с нова енергия, тя тръгна да търси Дийн. Мина през всекидневната, трапезарията и килера, после през огромната кухня — обикновено бе твърде уморена, за да я ползва.

— Дийн — извика тя, минавайки покрай лъскавата печка към задната врата, откъдето надзърна през прозореца в градината, заградена с тухлена ограда и жив плет. Знаеше, че ще намери Дийн там. Той бе превърнал обраслия заден двор в градина, каквато имаше само в списанията за градинарство, които той непрекъснато прелистваше. Тук, на четирите акра най-скъпа недвижима собственост в Америка, както бяха обяснили на Шарлийн, Дийн беше създал идеален мъничък чифлик.

Знаеше името на всяко едно растение, което отглеждаше. Имаше няколко овощни дръвчета — две праскови, четири ябълки и три круши. И зеленчукова градина, пълна с разни видове домати, три вида маруля, арпаджик и лук, зеле, брюкселско зеле, карфиол, зелен и жълт фасул, моркови и бамя. След зеленчуковата градина имаше малко езерце с шарани и Дийн ги хранеше от дървеното мостче, което сам бе построил.

Освен многогодишните цветя из моравата имаше насадени и едногодишни — маргаритки, цинии във всички цветове на дъгата, ухайни невени и латинки. Тревата бе идеално поддържана, той я косеше сам. А в средата бяха лехите с рози — неговата гордост и радост. Въпреки градината си обаче Дийн беше мрачен. Шарлийн го познаваше.

Е, знаеше какво да направи, за да го ободри. Ще направят барбекю за Доуб и мама. Видя го да тича с трите кучета по изумрудената морава.

— Какво правиш? Учиш момичетата на нови номера ли?

— Да, гледай, Шарлийн.

Беше като малко момченце. Щом научеше трите кучета на нещо ново, винаги й показваше номера, като че ли й поднасяше букет цветя.

Сега извика трите кучета и ги накара да седнат в редичка. После извади от джоба си една топка.

— Кара, иди да я донесеш, моето момиче. — Кара изтича, подскочи във въздуха и хвана топката със зъби. — Сега я дай на Кловър. — Кара отиде до Кловър и остави топката пред нея.

— Кловър, подай на Кримзън — нареди той и Кловър взе топката в уста, остави я пред Кримзън, а после се върна на мястото си. Грейнал, раздаде на всяко кутре по някакво лакомство от джоба си.

— Това наистина е нещо, Дийн. За колко време ги научи?

— Само за няколко дни. — Дийн галеше кучетата. — Сега знаят осем номера. Умничета сте — каза им той, после се изправи и погледна към Шарлийн. — Изморена ли си? Хайде да влезем вътре, ще ти донеса нещо безалкохолно.

Шарлийн седна до кухненската маса, отпивайки студения сок от кутийката. Виждаше, че нещо притеснява Дийн, и реши да му каже за изненадата, която ги очакваше. Но първо искаше да разбере какво е станало.

— Мама беше тук вчера, когато тебе те нямаше — каза той, като че ли в отговор на незададения въпрос.

— Забравих да ти кажа, че ще идва. Оставих за нея един плик на масата. Беше си изхарчила парите — обясни Шарлийн. — Добре ли беше?

— Да, беше, но не за дълго, искам да ти кажа. Бързаше само да вземе плика и да си върви. И ми зададе куп въпроси за… — Той замълча. — Ами… за разни неща. Като например как спим заедно. — Дийн отново помълча, а после погледна Шарлийн право в очите. — Шарлийн, не стана така, както си мислех, че ще бъде, ако мама си е в къщи. Като семейство. Тя е вече друг човек. Не я помня такава. Стара е и все вони на уиски. Като че ли не е нашата майка, знаеш ли?

Шарлийн знаеше. Не беше онази майка, която познаваше едно време. Беше се пропила и мислеше само за себе си. Напусна курсовете по козметика и май правеше сметка да живее на техен гръб. Шарлийн помнеше какво й беше казала Джийн — да не се доверява на никого. Дали майка й нямаше да разкаже на вестниците за нея и за Дийн? Каква ужасна мисъл! Е, Шарлийн не знаеше защо, но не се доверяваше на майка си. Вярваше на Дийн. И на Доуб.

— Дийн, сладурче, имам хубави новини за теб — скръсти ръце със закачлива усмивка Шарлийн. После стана и тръгна да излиза от кухнята. — Не, промених решението си. Мисля, че няма да ти кажа изненадата. За това кой ще ни дойде на гости тази вечер.

— Мама ли? — попита Дийн с мрачно лице.

— Мама и още някой — изтананика Шарлийн, дразнейки го. — Аз си ги знам, а ти ще трябва да отгатнеш. Кои две същества искаш най-много да видиш?

Дийн примижа, напрягайки се да се сети.

— Опра и Доуб ли? — попита най-сетне съвсем тихо.

— Точно така, сладурче. Опра и Доуб ни идват на гости. Тази вечер!

— Юпиии! — изкрещя Дийн.

 

 

Тази вечер и четиримата седяха около масата в трапезарията. За пръв път след онази вечеря с майка им бяха устроили такова пиршество. По масата имаше остатъци от пържено пиле, говежди ребра и други неща, които бе приготвила Шарлийн, заедно с пресни зеленчуци от градината на Дийн. Доуб се беше облегнал назад и бършеше пръсти с мократа кърпа, която му подаде Шарлийн. Мама зяпаше Доуб с широка усмивка на лицето. Шарлийн се чудеше колко ли е изпила.

— Страхотен мъж си, Доуб Самюълс. Бас държа, че си ощастливил много жени — подметна Флора Лий. По време на вечерята тя все се смееше на вицовете му и повтаряше колко е умен.

Дийн стана и започна да събира кокалите. Опра затанцува около него и трите кутрета се присъединиха към нея.

— Хайде, момичета — подкани ги той. — Хайде да излезем. Като се върна, след като ги разходя, вие всички ще искате да гледате с мен шоуто на Анди Грифит, нали, Доуб?

— Разбира се. Обичам това шоу. Обичам го онзи… как му беше името… бръснаря? Флойд.

Дийн направо бе избутан през вратата от кучетата, които знаеха, че ще се забавляват.

— Той е такова сладко момче — каза Доуб. — И май си живеете много добре, съдейки по онова, което виждам и чувам.

Шарлийн погледна Доуб.

— Доуб, не е каквото го виждаш.

Трябваше да му каже, трябваше да каже на някого какво е наистина. Не искаше да се оплаква. Но Доуб беше единственият човек, който щеше да я разбере. Шарлийн му разказа цялата история. Как бе получила работата си и какво представляваше животът й от този миг нататък. Не само хубавите неща — това той вече го знаеше — но и онова, което бе изгубила, след като бе получила толкова много.

— Не мога да излизам самичка. Не мога да ида на кино като другите хора. Не мога да ида в супермаркета, макар че мога да си позволя да купя целия магазин. Трябва навсякъде да ходя с кола с шофьор и човек от охраната. С телохранител, за бога, Доуб! И нямам с кого да си поговоря.

— Ами майка ти, Шарлийн? Сега, след като си я намерила. Не можеш ли да си говориш с нея?

Шарлийн избърса сълзите от очите си с ленената салфетка и като че ли се засмя.

— Ние не сме я намерили. Тя ни намери. Мислех, че вече никога няма да я видим, въпреки че искахме. После един ден цъфна в студиото. Отначало бях наистина щастлива. Сега? Сега никога не е достатъчно трезва, за дълго, та да поговоря с нея. Само идва да си вземе парите, а после се връща в баровете, където ги пилее наляво и надясно. Дийн не я обича. Знам, че е грях, Доуб, но не мога да го виня. Давам й много пари. Но като че ли никога не й стигат. Отново се връща за още и още. И започна да задава въпроси. Нахални едни. А това разстройва Дийн. Той все още си спомняше за нея като за нашата майка, но сега… сега не я обича. Мама вече не е мама. — По бузата на Шарлийн се търкулна сълза. — Изобщо да не беше ни намирала.

Доуб стана и се приближи до Шарлийн. Вдигна я от стола, сложи главата й на рамото си и я прегърна. Шарлийн усети как се размеква в ръцете му и си поплака така, както не бе плакала от дете. Оттогава все трябваше да бъде силна, да се грижи за себе си и за Дийн.

— Майка ти е пийнала повечко, отколкото трябва. Най-добре да я заведа у тях, за да съм сигурен, че нищо няма да й се случи — каза той.

Шарлийн кимна мълчаливо. Не знаеше защо, но вече се чувстваше по-добре.