Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (82)

31

Девет седмици щяха да снимат „Роди се звезда“ в Северна Калифорния. Джийн отлетя с „Боинг 727“ на „Интърнешънъл Студиос“ и на аерогара Оукланд я чакаше лимузина, която да я закара в хотел „Кюпъртино“. Там бяха настанени артистите и екипа. На другата сутрин я отведоха на снимачната площадка и й показаха нейната гримьорна, където вече я чакаше Май.

Джийн се огледа в огледалото на луксозната каравана. Много по-луксозна от функционалната тенекиена кутия, която й бе предоставена за „Три момичета на път“. Всичко в продукциите на Ейприл Айрънс беше първокласно. Караваната имаше кристално, добре осветено огледало с вградена махагонова тоалетна маса под него, облицована с плочки баня, диван и кресла в елегантен пъстър кретон, с лампи от кристал и месинг и отделна спалня — с легло с балдахин! Разбира се, не за да спи в него през нощта. Само в случай че реши да дремне! Джийн се чувстваше като звезда. Кристалната ваза бе пълна с цветя — от Ейприл Айрънс.

Но приличаше ли тя самата на звезда? За кой ли път Джийн заоглежда безупречното си лице в огледалото. Дори завръщането на Май, която влачеше поредния огромен сак за дрехи, не наруши съсредоточеността й.

Предишната нощ бе сънувала ужасен сън — беше на сцената, където играеше гола пред пълен салон. Внезапно тя почувства как първо едното й бедро, после другото изведнъж провиснаха. Сред публиката премина кикот. После набъбна стомахът й. След това едната й гърда стана огромна и увисна до кръста й. Публиката започна да се смее. Тя вдигна ръце към лицето си само за да напипа стария си нос и старата си двойна брадичка. Публиката се тресеше от смях. Джийн се събуди обляна в пот.

Потеше се и сега, когато се обърна отново към огромното огледало, улавяйки в него погледа на Май.

— Винаги ли си смятала, че си красива?

— Никога.

— Никога? — Джийн се обърна рязко. — Никога ли? Май, ти си била една от най-красивите жени на своето време. И никога не си се смятала за красива?

— Сега знам, че била. Сега го виждам… в стари филми и фотографии от онова време. Но тогава… не. Тревожех, че нещо там, някакво несъвършенство ще прояви се. Устата ми — голяма. Очите ми — твърде кръгли. Все се сравнявах… първо с другите момичета, после с други жени. А когато дошла тук! Холивуд! Теда Бара! Не може да си представиш! И Надя Негрон. И, разбира се, Гарбо. Лицето на всички лица. Аз все не била достатъчно хубава. Нито за себе си, нито за камера. Или за мъже. Всичкото време, докато била красива, го пропилявах.

Джийн наблюдаваше Май в огледалото. Все още запазило деликатната си костна структура, лицето й бе развалина от бръчки, торбички и старчески петна. Лицето на Джийн беше младо и свежо. Колко ли още ще се запази така? И беше ли достатъчно красиво? Достатъчно красиво, за да запълни един филмов екран девет на пет метра в „Триплекс Одеон“? Тя положително не беше толкова хубава, колкото е била Май. И все си намираше несъвършенства заради миналото си — заради лицето, което бе имала някога. Но и Май беше правила същото. И Шарлийн й беше казала, че не се смята за толкова красива, колкото Лайла или самата Джийн. А Лайла… е, Лайла не беше нормална. Не позволяваше на никого да я фотографира, без тя да одобри после снимките.

Сега, изправена пред ужаса на големия екран, Джийн откри, че се страхува и почти маниакално се интересува от външния си вид. И не само тя — гримьорът Джери, главният оператор Ласло и асистент — операторът Боб — очевидно всички се интересуваха само от това как ще изглежда. Джийн прехапа устни и погледна към Май, която много отдавна бе преживяла същото.

— О, миличка, да не се притесняваш от камера? Ще изглежда чудесно. Слушай, ще направим няколко теста и ще открием най-добър ъгъл. Ще направим тебе съвършена.

— А аз се надявах, че вече съм съвършена.

Май се разсмя.

— Миличката ми, толкова глупава! Ами Джийн Артър… тя имала само една страна. Винаги отляво. Преустройвали павилиони, да може да влезе отдясно и да не обърне дясна си страна никога. Всички го знаели. На Капра не пукало му. И Клодет Колбер също. Много френска, много шик, но лице й като… как му викате… тиква. Специално осветление, да направят й скули. Дори Елизабет Тейлър. Сянка на горната устна. Винаги трябваше да се прикрие. Та, какъв, миличка, е твой проблем? — засмя се Май.

Джийн реши, че проблемът й е в три плана. Първо, страхуваше се как ще изглежда на екрана. Второ, притесняваше се какво ще излезе от отношенията й със Сам и трето, осъзна с изненада, че се ядосва.

— Защо са всичките тези номера? — попита тя Май, въпреки че не очакваше да й отговори. — Хубавата страна, осветлението, ретушът. Защо не им стигаме такива, каквито сме?

— Защото, миличка, не сме такива, какви мечтаят за нас мъже. Нали знаеш историята на Джон Ръскин?

Джийн знаеше историята за изкуствоведа на викторианска Англия, но когато Май произнесе името му, то й прозвуча като на руски граф. Тя поклати глава.

— Той бил театрален критик в Лондон. Не, повече дори. Бил журналист, кой определя вкуса в онова време. Казвал на хора какво да харесва, какво красиво, какво грозно. Много важен човек на изкуство в Лондон. Може би най-важният.

— Да — каза Джийн, — сега си спомням името му.

— Е, оженил се. За красиво младо момиче. Обожавал го. Докато не минала церемония. Когато тя се съблякла на сватбена нощ, той бил отвратен. И знаеш защо?

Джийн поклати глава.

— Видял й окосмяването на срамните части! Това го отвратило. Все гледал статуи на жени. Те все били без косми. Истинската му красива жена отвращавала го! — разсмя се Май. — С жени винаги така. Така се пошегували с нас боговете. Ние сме от звездите, но и от земята. Близки сме до съвършенство, но никога не достатъчно сме съвършени. — Помълча малко и добави: — Тиранията на красотата!

— Толкова е тъжно. Вярно ли е всичко това?

— За Ръскин или за живота?

— И за двете.

— И за двете вярно е. Мерилин Монро, аз поправях нейни костюми за „Неудачници“… оттам научила за джинси. Тя повръщала преди всеки кадър, защото страх, че не достатъчно красива. И още, Гарбо е съвършената жена. На трийсет и пет години вижда няколко бръчици на лице си на екрана и плачела цели три дни, трябва да спрат да снимат. А хора казват, че не интересувала как изглежда! Толкова много интересувала, че прекара остатък от неин живот да крие се! Можеш ли да си представиш? Ако сме несъвършени, презират ни и ние се мразим. Ако сме съвършени, остаряваме, презират ни и ние пак се мразим.

 

 

Май помогна на Джийн да се подготви за всички проби, за да видят и те, и тя как ще изглежда на екрана. Обикновено тези проби се правеха, преди да започнат основните снимки, но в този филм като че ли всичко закъсняваше и пробите едва бяха започнали. Сам беше хладен и разсеян, а Майкъл — слава богу — нямаше да го има още три дни.

Беше късно, след седем часа, когато Май й помогна да се преоблече и да си свали грима. Джийн беше капнала.

— Ще дойда с теб до хотела, ако искаш — предложи Май.

— Да. Хайде да вечеряме, макар и късно — предложи Джийн.

— Една бира. Искам само една бира — въздъхна Май.

Дори шофьорът Дани беше изморен. А в тъмнината на задната седалка Джийн се чудеше в какво се е превърнала и какво прави тук. До нея беше последната редакция с новите добавки, фотокопирани на розова хартия. Всяко ново копие беше на различна по цвят хартия, за да не станат обърквания. Колко цвята вече имаше? Бледожълто, яркожълто, зелено, лилаво, синьо. Имаше ли и бял вариант? Ами сив? Вече не помнеше. Отново се почуди дали не е сгрешила. При избора, с който разполагаше, защо се спря именно на този филм?

Заради Сам, разбира се. Като пеперуда на свещ. Тя въздъхна. Дали щеше да изгори също като пеперуда? Нима не се бе подложила на преобразяването си, за да бъде пламък, център на привличане? Е, плътта й бе променена, но същността й си оставаше.

И изведнъж тук, на задната седалка на луксозната лимузина, я заля вълна на ужасна самота и отчаяние. Чувстваше се сломена, на хиляди мили от Май, която седеше до нея в мрака. Ако умра сега, кой ще разбере? Кой наистина ще разбере? Какво правя тук? Потръпна, въпреки че не беше студено.

Толкова беше уморена, че когато влязоха в хотела, предложи да им донесат вечерята в стаята, на което Май бодро се съгласи.

Когато Джийн излезе от препълнената с пара баня, Май вече отпращаше сервитьора и вечерята беше сервирана на една масичка на колела, придърпана до прозореца. Седнаха, разделени от белите ленени салфетки и лъсналото сребро на приборите. Джийн отпи от горещия бульон консоме, а след това се заеха с пилето, изпечено на мескитови дърва.

— Май, искам да споделя нещо.

Май остави чашата си с пилзенска бира и я погледна в очакване.

— Имам нужда да разкажа всичко на някого или ще умра — рече Джийн и започна.

 

 

Май беше търпелива слушателка. Оставяше я да си поплаче и изчакваше мълчаливо през дългите паузи, когато Джийн с мъка събираше думи и кураж да продължи разказа си. Не я прекъсваше и зададе само един въпрос — как точно се е свързала с Брустър Мур. Най-сетне Джийн свърши, Май въздъхна и отмести стола си от масата. Стана и отиде до прозореца.

— Какво ли не правим със себе си! Какво ли не правят с нас! — прошепна тя. Сетне се обърна и погледна Джийн. По лицето й не се четеше нито шок, нито отвращение, а само любов и съчувствие. — Миличка, толкова съжалявам.

 

 

Всъщност тази нощ Джийн спа по-добре, отколкото от дълго време насам. На другата сутрин Май вече я очакваше във всекидневната на апартамента й.

— Миличка, много искам да поговоря с теб — каза тя. Джийн кимна. — Не спала цяла нощ и мислила за твоя история. И трябва да ти кажа, че ти в голяма опасност.

Джийн седна на дивана с разтуптяно сърце.

— Какво имаш предвид? — попита.

— Когато бог дари голяма красота, той дава и време да научим за какво е полезна. Защото красота е власт в този свят. Мъжете така го направили. А ти имаш нужда от твоя власт. Трябва да я използваш. Ако ли не, оръжие ще насочи се срещу тебе.