Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (52)

1

Нима всеки от нас не се е чудил понякога как ли ще се чувства, ако си извоюва място сред звездите? Не само като наблюдател подобно на мен, Лора Ричи, а като една от тях? Не само да го търпят като репортер или пък да проявяват снизхождение като към почитател, а да го приветстват като равен?

Как ли се чувства човек, когато седне да вечеря с дузина от най-прочутите, най-красивите и най-талантливите хора в света? Какво ли е усещането, когато Елизабет Тейлър — никога „Лиз“ — те нарича по име или пък Шер те моли да й подадеш маслото, когато Уорън Бийти ти се усмихва и те разпитва за работата ти, като че ли наистина го интересува? Досега Джийн живееше в периферията. Тази вечер се озова в епицентъра.

 

 

Джийн преживяваше за пръв път подобно нещо, но изобщо не можеше да се съсредоточи. Трябваше да мобилизира всичките си сили да не се излага като глупачка заради Сам Шийлдс. Не поглеждаше към него и извръщаше глава на другата страна, към Майкъл Маклейн, към Елизабет и Лари, към Ейприл Айрънс.

Ами ако Сам я познаеше? Разбира се, тя сега беше съвсем различна — не само по външност, но и по маниерите, които бе възприела, и по начина, по който се движеше. Беше сигурна, че играе добре ролята на Джийн Мур. Но никой не я познаваше така, както Сам. Положително би могъл да разкрие играта й и тогава какво щеше да стане? Щеше ли да я издаде? Щеше ли да я презре?

Сърцето й тупкаше толкова силно, толкова бързо, че сигурно Майкъл, който бе от лявата й страна, го чуваше. Тя самата чуваше само това — блъскането на сърцето в ушите си. Плътта й започна да лепне и тя почувства как се изпотява.

Опита се да вдигне кристалния бокал с вода за столчето, но ръцете й трепереха ужасно. Огледа се да види дали някой е забелязал и стисна двете си длани в скута. Само Ейприл я гледаше, но Ейприл се усмихна и й кимна.

— Къде живееш, Джийн? — попита тя.

— В Бърдланд — обясни Джийн. — Край Ориол.

— Купила ли си къщата? — попита Майкъл.

— Не. Живея под наем — успя да отговори тя.

— Добра ли е охраната? — попита Голди.

Заговориха за охраната и за относителните предимства на Малибу пред Бел Еър и пред Холмби Хилс. Джийн ги слушаше как се оплакват от разходите, чудеше се дали някои от тях имат телохранители.

— Е, аз винаги съм си бил добре в „Бевърли Уилшир“ — каза Майкъл. — Оставям тревогите за охраната на хотела. Най-добрата в света.

— Това не важи, когато има деца — каза някой сухо. — Хотелският апартамент не е дом.

— За мен е такъв вече десет години.

— Не можеш да живееш без въртяща се врата — пошегува се някой и всички се разсмяха.

Джийн за миг се почуди дали пък не се смееха и на нея — сигурно я вземаха за последното завоевание на Майкъл. Огледа се и видя, че Сам Шийлдс е приковал поглед в нея. Тя се извърна.

— Човек има нужда от ограден периметър — говореше Ейприл. — За да е в безопасност, особено ако има деца.

— О, не е ли това малко параноично? — попита Сам. Гласът му прозвуча по-прекрасен от когато и да било, музикален и плътен, с остротата на нюйоркския акцент. — Искам да кажа, че след Ню Йорк всичко тук ми прилича на детска игра. Аз живея в каньона и го обожавам.

— Не казваше ли същото и Шарън Тейт? — попита Майкъл.

— Не, не е параноично — отвърна Ейприл. — Бари Дилър например има денонощна охрана на паркинга си във Фокс. Ето това е параноично.

Разговорът около Джийн продължаваше. Тя едва вкуси от ордьовъра със скариди и почти не хапна от писията с аспержи. Поне не трябваше да се притеснява за диетата си — задави се с една троха. Блюдата бяха аранжирани изкусно, рибата бе във венец от аспержи, а златният ръб на чинията блестеше наред със златния ръб на кристалните бокали и позлатените свещници. Джийн гледаше в чинията си, опитвайки се да следи разговора, който ту замираше, ту се подемаше отново. Ще си помислят, че съм няма, каза си тя. Трябва да кажа нещо.

Вдигна глава, разговорът се прехвърли от охраната към недвижимата собственост, а после отново към охраната.

— Откакто напуснах „Бевърли Уилшир“, се ползвам от услугите на Ла Брек — каза Майкъл.

— Скъпичък е — промърмори някой от останалите.

— Да, но е най-добрият. А в случая говорим за опазване на живота ми — каза Майкъл.

— Не е ли малко мелодраматично? — чу Джийн гласа на Сам. Още не смееше да го погледне, само хвърляше крадешком по някой поглед в неговата посока.

— Искате да говорим за мелодрама ли? — попита Майкъл. — Някакъв затворник ме заплашва със смърт в писмата си от седем години. Обвинява ме, че съм бил разрушил първия му брак… жена му била моя почитателка. След като я убил, получил двайсет години затвор, кълне се, че ще ме докопа. Не трябва ли да съм нервен?

Всички около масата замърмориха съчувствено. Сам се изкашля.

— Мисля, че докато е в затвора, всичко е наред.

— Е, едва не го помилваха миналата година. Ла Брек не оставя такива неща. Изпрати писмата на комисията по помилванията. Има и други признания. Той неутрализира нещата. Доколкото може. Във всеки случай писателите и режисьорите не познават това… само ние актьорите на предната линия го знаем. — Майкъл се обърна към Джийн: — Твоята къща безопасна ли е?

— Не зная — призна тя. — Никой никога не ме е безпокоил.

— Дано да е все така, но не бих разчитал на това. Кога е премиерата на твоя телевизионен сериал?

— Идната неделя.

— Колко ли се вълнуваш — каза Елизабет любезно.

— Как върви? — попита Ейприл.

— Е, не знам с какво бих могла да го сравня — призна Джийн — но мисля, че върви добре.

Господи, не можеше ли да каже нещо умно? Не можеше ли да бъде поне духовита, ако не очарователна? Затова пък наистина звучеше като двайсетгодишна наивница, осъзна тя.

— Сигурен съм, че ще имате голям успех — усмихна се Кърт, а Голди кимна.

— В крайна сметка всички основни показатели са налице — Майкъл ви ухажва — добави Ейприл.

Отново се разсмяха и Джийн пак се почувства объркана. Анет сръга Уорън и двамата се изкискаха. Но Джийн не видя по лицата им злоба. Въпреки че се шегуваха, не беше за нейна сметка. Правеха й комплимент, включваха я в групата. Тя се усмихна.

За десерт имаше лимоново — ментов крем. Разговорът се прехвърли върху последния благотворителен концерт за жертвите на СПИН и после гостите станаха да пият кафе в дневната. Джийн обаче имаше нужда да остане за миг насаме със себе си. Насочи се към терасата. Докато прекосяваше дневната към отворените арки, усети, че краката й треперят. Диплите на роклята й шумоляха нежно.

— Майсторска работа — прошепна гласът на Сам до рамото й.

Джийн усети как пребледнява. Обърна се да го погледне. Дали пък не говореше за новото й превъплъщение? Може би вече я бе разгадал?

— Майсторска работа — повтори той. — И роклята, и косата ви. Съвършено съчетание. Толкова семпло и изящно.

Беше близо до нея. Усещаше ухание на карамфил от неговия лосион за след бръснене и сладкия аромат на дъха му. Беше й трудно да повярва, че тук, в топлия нощен въздух до нея стои мъжът, когото бе видяла за последен път преди повече от три години във влажната сива нюйоркска зима. Ето го мъжа, за когото мислеше и копнееше и когото се опитваше да забрави. Ето го тук, беше тръгнал подире й и сега стоеше до нея. Почувства, че се разтреперва. От гняв, от желание или от страх? На верандата беше тъмно и той стоеше съвсем наблизо. Виждаше ли я добре?

— Значи живеете в Бърдланд — каза той.

Тя не отговори.

— Винаги съм си падал малко отшелник.

— В живота или в каньона? — направи опит да пококетничи тя.

От дневната долетя смях и протестиращият глас на Майкъл.

— По-добре да отидем при тях — каза Джийн и пристъпи към светлината.

— Мислили ли сте да играете в киното? — попита я Сам.

Тя се спря и се обърна към него. Как можеше да му каже, че едно време бе мислила, преди да пропилее цялото си време по него? Извърна поглед през терасата към стройно подредените овощни дръвчета в градината.

— Някой ден може би — отвърна.

В дърветата зашумоля вятър. Джийн усети как кожата й настръхна, а чудесната рокля на Май зашептя.

— Струвате ми се подходяща за една роля в мой филм.

Джийн се изсмя високо. Не можа да се удържи. С тази ли реплика излизаше на Бетани и всички останали? Всъщност нима не даде роля на Мери Джейн, преди да си легне с нея?

— В момента съм много заета с Марти ди Дженаро — каза Джийн.

— И с Майкъл Маклейн ли? — попита той.

Господи, какво ставаше? Той флиртуваше с нея. Какво да прави? Докога ще оставя този мъж да й причинява болка? Тази идея в никакъв случай не беше добра. Отново чу смях от ярко осветената стая, където се бяха събрали другите. Виждаше как блясъкът на кристала и светлината на полилея се отразяват в басейна. Сам стоеше до нея с лице, скрито в мрака.

Сега се махни, сгълча се тя строго. Махни се и стой настрани. Не позволявай отново да започне нещо.

— Това всъщност изобщо не ви засяга — отвърна тя и го остави сам в мрака.

 

 

Майкъл Маклейн й помогна да седне в колата му, като умело прибра шлейфа й в лимузината, преди да затръшне вратата. Очевидно имаше богата практика. После мина от другата страна и седна.

Сега, след като мъките на вечерта бяха свършили, Джийн се почувства като че ли излиза от филм, най-хубавия филм в живота си. Но красотата, постиженията и бъдещето й нямаше да изчезнат, щом се пробудеше. Беше желана, беше успяла и можеше да контролира съдбата си. Какво по-добро от това — да отхвърлиш мъжа, който ти е причинил болка, и сега да седиш до този идол и да се возиш в ролс-ройс с подвижен покрив през Холивуд Хилс? Джийн си пое дълбоко дъх. Не само че бе оцеляла. Тя тържествуваше. Успехът я опияняваше по-силно от всякакво вино или марихуана.

— Благодаря, че ми кавалерства — каза тя на Майкъл. — Беше мило от твоя страна.

Той се разсмя.

— Удоволствието беше мое — каза. — Само че явно току-що си пристигнала в този град, щом благодариш.

— Е, знам, че Сай те е помолил да го направиш и аз…

— Задължен съм му. Което между другото е точно онова, което Сай обича.

Тя се усмихна.

— Как се чувстваш, изтощена ли си?

— Да!

— Типично. Марти ще те товари до смърт, той е такъв перфекционист. А Сай непрекъснато ще те кара да откриваш супермаркети, стига да се навиеш.

Джийн се разсмя.

— Е, точно сега никак не ми се ще да отказвам. Мисълта ми е, че преди година по това време нямаше кой да ме напсува.

— О, да. Доброто старо време. — Той отмести поглед от пътя и й се усмихна. Имаше приятна усмивка.

— Всъщност мразя да се снимам за „Фландърс Козметикс“ — призна тя. — Аз съм актриса, а не модел или продавачка. Но нямаше да получа ролята, ако не се бях съгласила на това. Снимките продължават с часове. Позирам, докато всичко ме заболи.

— Сигурен съм, че не те боли от парите — каза Майкъл. — Не бъди жестока към себе си. Всички се борим да оцелеем. Дори и Елизабет продава парфюми.

Когато стигнаха до дома й, тя се чу, че го кани да влезе. Той сви рамене, кимна и я хвана под ръка, докато стигнаха до вратата. Усещането за ръката му в нейната почти я замая. Джийн отвори вратата и светна лампите.

— Седни. Ще донеса нещо за пиене.

— Не се бави. Приятно ми е да те гледам — отвърна й той.

Не можеше да отрече, че я привличаше. Симпатичните бръчки около очите, когато се усмихваше, двете дълги бразди, затварящи в скоби пълните му чувствени устни. Да, беше зрял мъж, не момче като Пийт. И с положителност във възрастовата група на Сам. Може би дори я бе попрехвърлил. Подхождаше й по възраст. Въпреки префасонирания си външен вид, тя в крайна сметка наближаваше четирийсетте. А той трябва да бе над петдесет. Беше една от филмовите звезди, в които тя открай време бе малко влюбена, а ето че сега седеше на дивана й и я желаеше. Беше сред царуващите в Холивуд — приет от всички в най-висшите кръгове.

— Харесвам те — каза й Майкъл простичко. — Ти си мила. Бас държа, че можеш да бъдеш много мила.

Джийн усети комплимента. Майкъл Маклейн бе имал всички хубави жени в Холивуд през последните двайсет години. Нима не се бяха шегували с това по време на вечерята? А сега желаеше нея. В известен смисъл това бе като покана в много отбрано общество — клуба на красивите жени.

Тя извади охладената бутилка бяло вино, което пазеше за гости, грабна две чаши и седна при Майкъл на дивана. Егото й ликуваше, но чувстваше и сексуална възбуда и любопитство. Ръката му беше толкова топла, а кожата му изглеждаше така, сякаш под нея тече повече кръв, отколкото у обикновените хора. Какво ли е усещането да се любиш с Майкъл Маклейн? Няма ли той да е съвършената противоотрова срещу Сам? Защото тя възнамеряваше твърдо да не попада отново под магията на Сам. Беше прекарала повече от три години в усилия да пъди мислите си за него, да не си позволява да мечтае за Сам. Сега нямаше да се предаде. Погледна Майкъл и си представи устните му върху своите.

Но после се намесиха разумът, моралът или страхът. Да не си откачила? — попита се тя. Дори не го познаваше. Ами СПИНа? Понятието случаен секс вече не съществуваше. Това бяха деветдесетте години на века. И Майкъл съвсем не бе проявявал дискретност в миналото. Да не би да искаше личният й живот да лъсне из всички булевардни вестници? Ами най-лошото — белезите й? Да се любиш с Пийт в абсолютен мрак бе едно, но Майкъл нямаше да склони на това. Какво си въобразяваше тя?

— За какво си мислиш? — попита Майкъл и тя откри, че се изчервява.

— Мислех си колко ми е уютно да седя тук с теб — излъга тя, защото чувстваше много неща: бе възбудена, разколебана, поласкана, изгубила чувство за реалност… Но нито едно от тях не се покриваше с думата „уютно“.

— Жените непрекъснато ми повтарят това — разсмя се той. — Сигурно защото са ме виждали на екрана и са свикнали да ме гледат.

— Сериозно ли? — разсмя се и тя.

— Не се шегувам — отвърна й той през смях. — Ще видиш. Веднъж да излъчат твоя телевизионен сериал, и хората ще смятат, че те познават лично. Ще се приближават до теб на улицата и ще те назовават по име. Ще открият домашния ти телефонен номер. Ще ти пишат. Ще те сънуват.

— Тази мисъл ме плаши — съгласи се тя. Усети как космите на ръката й настръхнаха. — Но винаги съм смятала, че въпреки недостатъците, славата е ценна стока — нещо, което можеш да заложиш. Да го продадеш за власт и контрол над живота си. Измъкна ли се веднъж от неизвестността, надявам се да я използвам, за да се снимам в игрални филми. Да получа наистина добри роли.

— Вече си имаш такива — каза той, ухилен шеговито.

Тя се разсмя и усети, че отново настръхва. Това положително прозвуча като покана. О, боже! Чувстваше се като ученичка.

Изправи се и отиде до прозореца, поглеждайки към блесналите светлини.

— Не е ли красива тази гледка? — попита, наблюдавайки светлините на града как блещукат като килим от гигантски светулки.

Майкъл застана зад нея, но не я докосна, не бързаше.

— Щом я харесваш, твоя е — пошегува се той.

— Не, на никого не е — каза Джийн, все още взирайки се в светлините. — Този град е като вода. Не можеш да го задържиш, все изтича през пръстите ти.

Майкъл я обърна нежно към себе си.

— Малко цинично за толкова младо и толкова ново момиче в Холивуд. Някога старлетките тръпнеха от тази гледка. Като от сбъдната мечта. — Отпи от виното и направи гримаса — не беше много хубаво. — Цинична ли си, Джийн? Или си много мъдра?

Джийн се замисли за малко. Въздухът помежду им бе като наелектризиран, но говореха като в лош филмов сценарий.

— От двете по малко — отвърна. — Ами ти? Още ли се вълнуваш? Или си помъдрял?

Той сложи ръка върху нейната. Беше топла, толкова топла и усети как той потръпва. Господи, Майкъл Маклейн тръпнеше заради нея! Заради нея. Сигурно не се преструваше. Тя не се отдръпна.

— Хубостите на това, че съм звезда, вече не ме вълнуват. Възбужда ме талантът. Нешлифованият спонтанен талант. Като твоя.

— Знаеш ли — каза Джийн, надничайки в очите му — иска ми се да вярвам, че Майкъл Маклейн ме смята за талантлива. Че съм тук, сред толкова много момичета в града, и Майкъл Маклейн казва точно на мен, че съм талантлива. И че това го възбужда. — Сви рамене и отстъпи, прекъсвайки контакта помежду им. — Хубаво е да го чуеш и така нататък, но да си кажем право, едва ли съм първото момиче с грейнали очи, току-що дошло в града, на което казваш това. А и изобщо не си ме виждал как работя. Откъде можеш да знаеш?

— Никога не лъжа за таланта — каза Майкъл. — Защо да го правя? За да накарам някоя жена да легне с мен ли? Нямам нужда от такива лъжи.

Джийн се сети за Сам и за репликата му, че може да й даде роля във филма си. Потръпна.

Майкъл продължаваше да я гледа в очите.

— Ти си една от трите истински талантливи жени, които съм срещал в продължение на дванайсет години. Няма да споменавам другите две… кавалерството не ми позволява… но, повярвай ми, Джийн, ти имаш талант. Гледах те в театър „Мелроуз“. — Наведе се напред и прошепна в ухото й: — Изключителен талант. И много странна душа.

— Майкъл — изсмя се Джийн — след малко ще ми кажеш, че се познаваме от някой предишен живот.

Но остана трогната, че наистина я е видял как играе.

Майкъл избухна в чаровния си дълбок баритонов смях.

— Просто искам да кажа, че си много зряла. Особена.

За миг помежду им увисна тишина, после Майкъл се наведе и я целуна. Джийн не отвърна, само прокара език по устните си, които запазиха усещането за целувката му, след като вече се бе отдръпнал. Беше приятно. Може би опасно, но приятно! От колко време не беше си говорила, ама истински, с някой мъж? Откакто се раздели със Сам, осъзна тя. Твърде дълго.

Тогава Джийн разбра, че вече е решила да спи с Майкъл. Изглеждаше й грижлив, нежен и интересен. И се целуваше хубаво. Ами белезите й? Дали ще го отблъснат? Беше ли достатъчно сложен като личност?

Джийн вдигна ръка и я плъзна зад главата на Майкъл, привличайки го по-близо. Този път тя го целуна, първо нежно, после по-настойчиво. Той отвърна, притискайки я силно до гърдите си. Ръката му бавно се плъзна по гърба й, промушвайки се под роклята.

Тя го отблъсна, много нежно.

— Майкъл, почакай. Претърпях катастрофа. Имам… ммм, белези.

Той се разсмя.

— Че кой няма белези в този град? — попита и я притегли обратно на дивана. — Ти си много красива. Никакъв белег не може да загрози тази красота — започна да я съблича той.

Роклята — това прекрасно творение на Май — се свлече на пода в мастиленочерен облак. Джийн си пое дълбоко въздух и после в меката, но плашеща светлина на всекидневната започна да смъква от себе си трикото. Знаеше, че не го прави елегантно, но и Майкъл се помайваше със своите дрехи. Едва после се обърна към нея. Какво ли щеше да каже?

Не каза нищо. Просто се пресегна през пропастта, която ги делеше, и прокара лекичко пръст по белега на слабините й, после по двата, които минаваха през средата на гърдите й. Докосването му бе леко като полъх. Тя се почуди дали вече е видял белезите под ръцете й и какво ли щеше да каже за другите, от вътрешната страна на бедрата. Никой не би могъл да ги сбърка с белези от катастрофа — бяха твърде симетрични, твърде съвършени. Потръпна в очакване на реакцията му.

Но той просто взе ръката й и я притегли на дивана. Поспря, извади презерватив и си го сложи, след това я положи да легне и я покри с топлото си тяло.

Докато лежеше под него, тя се разтрепери.

— Моля те, за пръв път някой ме вижда след… — прошепна му и замълча. Как можеше изобщо да му обясни? Отново пое дълбоко дъх, който прозвуча като ридание. — Страхувам се от това как изглеждам.

Майкъл се повдигна на лакти и погледна надолу, обгръщайки гърдите й с поглед, прокарвайки върха на пръста си по тънките белези от зърното до гръдния й кош. Най-сетне, след като я разгледа, се взря в очите й.

— Прелестна си — каза той. — Изглеждаш прекрасно.