Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (42)

16

Подобно на Дантевия „Ад“ Холивуд има различни кръгове. И обитателите им се срещат или рядко, или никак, освен по време на работа. Аз, Лора Ричи, съм присъствала на театрални постановки, на снимки в киностудиите, на снимки за телевизионни филми и на снимки на открито и може да ми вярвате, че това не се променя никога.

Техническият персонал, операторите, звукорежисьорите, специалистите по осветлението, кранистите, майсторите, сценичните работници — всички принадлежат към един от кръговете. Друг кръг обитават директорите на продукции, счетоводителите, администраторите, хората от рекламата, маркетинга и тъй нататък.

После следват актьорите с малките роли и статистите — те са част от актьорското съсловие, но не съвсем. Играят дребни роли, играят в масовките, придават колорит, съставляват фона на продукцията.

След това идват звездите. В телевизионните сериали всичко е изградено за тях, графикът се прави заради тях, снабдяват ги с каквото пожелаят. С една дума, всички им угаждат.

Най-накрая е кръгът на режисьорите. Дори и при филми, в които звездите просто властват, режисьорът е все пак последна инстанция. Но помнете: това е просто най-дълбокият кръг на ада.

Тяхната работа означава да се съберат триста души, да се закарат където трябва, да се облекат с каквито дрехи е необходимо, да се осигури подходящо време на деня, за да се получи желаното осветление, да се набавят необходимите сценарии, да се ръководи актьорска игра, така че всичко, което се записва, филмира и играе, да е съобразено с вижданията на режисьора. Поне теорията е такава. А Марти ди Дженаро бе решил да приложи цялата теория на практика. Той щеше да създаде сериал, великолепен сериал, който да превъзхожда всичко, показвано досега по телевизията. И за да постигне това, трябваше само да се съсредоточи върху постановката. Май че Ланфорд Уилсън бе казал, че стилът се състои в концентрацията върху едно-единствено нещо.

Марти имаше материала, необходим, за да направи хит. Вече разполагаше със сценарий за първите три серии, разполагаше с актьори и с екип. Единственото, което сякаш му липсваше донякъде, бе възможността да се съсредоточи.

Защото откакто бе срещнал Лайла Кайл, тя не излизаше от ума му.

 

 

Марти ди Дженаро огледа гъмжащата от хора сцена — неговата лаборатория за създаване на мечти. Дори и сега, след почти двайсетгодишен успех, му бе трудно да повярва, че всичките играчки са негови. Малко смешно италианче, израсло в нюйоркския квартал Куинс, той бе прекалено дребничък, за да си играе със съседските грубиянчета. Беше слаб ученик, не му вървеше с момичетата, никакъв го нямаше в спорта и отгоре на всичко беше несръчен. Винаги когато имаше възможност, бягаше в спасителния мрак на киносалоните. В „Рокси“, в „Корона“. Там беше неговият рай, неговият дом и все още не можеше да повярва, че киното му е създало и живота, този почти прекрасен живот, който водеше.

Успехът, парите, положението в обществото, възможността сам да създава филми. Всичко бе просто невероятно. Само в личния му живот нещо понакуцваше. Защото бе трудно, а може би и невъзможно да разбере кои всъщност са истинските му приятели. Дори и Джоуни, бившата му жена, с която разводът щеше скоро да приключи, го бе използвала. Изгради кариерата си благодарение на неговите връзки. Той нямаше нищо против това, но когато настоя да имат дете и тя да си стои в къщи с Макс, Джоуни реши да го напусне.

Сега жените, всички останали жени, почти без изключение, бяха достъпни за него. Дори му налитаха. Премного му налитаха. Защото въпреки успеха, въпреки огромното богатство и връзките си той знаеше, че все още си е Марти ди Дженаро, слабичкото, смешно италианче, което бе доста несръчно в леглото. Подозираше, че всички жени са разочаровани от него и симулират оргазъм. Твърде интензивният секс беше бреме. И минаващите като на парад анонимни хубавици, с които се срещаше, откакто бракът му се разпадна, не получаваха покана да го посетят втори път или да прекарат цялата нощ при него. Работа, работа и още работа — ето това бе неговата орис. Също като в детството му в Куинс — единственото място, където се чувстваше добре, беше киното, по време на снимки, само че вместо да наблюдава магията, сега той я създаваше.

Иди, че разбери!

Това бе нещо като професионално мото на Марти. Всъщност беше поантата на стар еврейски виц. Някакъв човек отива на лекар, за да му направят пълни медицински изследвания. След като преглежда резултатите, докторът, стар евреин, който говори лошо английски, му казва: „Мистър, вие в много форма за човек на ваша възраст. И дроб, и сърце всичко е голяма форма. Щастлив човек, много здрав човек. Ще живее още сто години.“ Пациентът благодари на лекаря, облича се, излиза от кабинета и пада мъртъв на прага заради някакъв тромб. Докторът поглежда трупа, вдига рамене и казва: „Иди, че разбери!“

Холивуд не преставаше да се чуди на неизменния успех на филмите на Марти. Питаха се каква ли е тайната на магическата формула. Само Марти я знаеше. Знаеше, че няма никаква магическа формула.

Ако банкерите си въобразяваха, че правенето на филми не е най-големият хазарт на този свят, той нямаше да седне да ги разубеждава. Но Марти знаеше колко голям е рискът. И въпреки възбудата от опасността вече бе започнало да му дотяга. Винаги бе търсил силни усещания, но сега малко по малко правенето на нов филм и получаването на нов „Оскар“ вече го отегчаваше.

Тогава се сети за телевизията. Това бе огромна територия. Онова нещо, което наричаха „медия“, види се, защото всичко в него беше на средно равнище, ако не и по-лошо. Все пак той започна да гледа. Гледаше, гледаше. Ами ако той сам се залови да помогне на една от западащите телевизионни мрежи, един от динозаврите, чийто живот гаснеше, поради Ем Ти Ви, поради кабелната телевизия, поради домашното видео? Той можеше да бъде герой за Лес Мърчант и нещо, което беше по-важно, щеше да разполага с автономия, с творение, което да не трябва да се самоутвърждава всеки път, когато тръгне по широкия свят. Щеше да разполага с часове, през които да изгражда характерите на действащите си лица, сезон след сезон, вместо да трябва да се вмести в скъпоценните сто и двайсет минути. Ами ако направи нещо, каквото досега не е правено и което не са виждали?

Идеята го заинтригува и когато прегледа захвърления сценарий на „Три момичета на път“ от онази никому неизвестна жена Грейс Уебър от Ню Джърси, той разбра, че има отправна точка. Беше купил сценария почти без пари, случайно, и сега за пръв път от години насам бе отново въодушевен от някаква идея. Въодушевен и уплашен.

Напомняше си, че е необходимо само да се концентрира. Имаше сценарий, актриси, снимачен екип. Но все пак се боеше. Защото ако се провалеше и паднеше по корем, всички завистливи копелета в града (а в този град всички копелета бяха завистливи) щяха да злорадстват.

 

 

Джийн и Пийт дойдоха в студиото поотделно. Той й бе благодарен за работата и прие нейното обяснение, че е добре да запазят дискретност пред Марти и екипа.

Но дали само това бе основанието й, питаше се тя самата. Превъзбудена, със свит на топка стомах, Джийн знаеше, че присъствието на Пийт на снимачната площадка е още едно усложнение, нещо, което не й се иска да има. Отношенията им вървяха под девиза „По-добре това, отколкото нищо“. Той бе топло тяло в тъмното, щедро на ласки мило момче, но никога нямаше да я разбере.

В известен смисъл връзката им я караше да се чувства още по-самотна. Защото как би могла да сподели с него какво я вълнува? Как можеше едно младо момче като Пийт, почтено, чистичко и простодушно, да разбере какво преживява тя? Нямаше как да му обясни. Честно казано, тя и пред себе си не можеше да обясни много неща. Толкова различни чувства се въртяха като вихър в душата й, че едва смогваше да се справи с тях.

Но точно сега, през първия снимачен ден, Джийн много добре знаеше какво й е. Бе обхваната от едно-единствено чувство, силно и дълбоко, примесено с вкус на метал под езика. Страх.

 

 

Шарлийн излезе от караваната, която бяха определили за нейна гримьорна, и сложи ръка върху облегалката на креслото, върху чийто гръб бе изписано нейното име. В другата си ръка държеше Библията на майка си. До този момент всичко й се струваше нереално: договорът, рекламните снимки, срещите с тези важни хора. Но тук това беше истинско. Помъчи се да си спомни, не, сигурна беше, че никога не е виждала изписано името си, освен от самата нея. Искаше й се Дийн да дойде тук, за да види надписа на стола, но нямаше право да го води на снимачната площадка. Толкова много имаше да му разправя довечера!

— Мис Смит — обърна се към нея човек със слушалки върху главата — мистър Ди Дженаро ви моли да присъствате на съвещанието.

Шарлийн тръгна предпазливо, като избягваше кабелите и жиците — просто се страхуваше да стъпи, за да не развали нещо. Голяма суетня беше — едни носеха някакви надписи, други бяха със слушалки, но особени слушалки, не уокмени.

— Шарлийн — каза мистър Ди Дженаро, който се приближаваше към нея. — Съжалявам, че те оставихме да чакаш. Искам да те представя на всички.

— А! Няма нищо, просто си седях и си гледах наоколо. Прилича на цирк, какъвто съм виждала в родния си град. Всичко става едновременно. Само че в цирка имаше един, който ръководеше нещата. — Тя се обърна към хаоса; през който току-що бе преминала. — Всички ли знаят какво трябва да правят?

Марти се засмя.

— Ами да. Аз им казвам какво да правят. Аз съм режисьорът — нещо като онзи от цирка, и е хубаво да знам кой какво трябва да прави, иначе ще ме изхвърлят. Това е Тед Сингълтън, той отговаря за звуковите ефекти, този е Дино — дясната ми ръка, а оня там е Боб Бъртън, той е по костюмите, Джим Спърман, осветител, ей оня ниския шишко е моят асистент Бари Тилдън, ето и Чарли Брадфорд, технически консултант от „Харли и Дейвидсън“.

— Чакайте, чакайте, мистър Ди Дженаро, стига толкова! Ами оставете ме да си поема дъх. Не ги разбирам тия длъжности и ако сте съгласен, ще се опитам да им запомня само имената. Ууф! — възкликна тя и се засмя. — Аз дори не зная каква е моята работа, но нали съм тук, за да науча. Казвам се Шарлийн — обърна се тя към екипа и седна на мястото си около масата за съвещания. Защо Лайла и Джийн още ги нямаше? Вече се бе срещала с тях, но те малко я плашеха. Те наистина бяха красиви. Шарлийн се огледа и се усмихна. Зарадва се, че всички отговориха на усмивката й. Толкова са мили тук, в Холивуд. Много по-мили, отколкото бяха хората в Бейкърсфийлд.

 

 

Джийн нямаше нужда да й се напомня за днешното първо съвещание. Знаеше, че впечатлението, което ще направи, е изключително важно. Сега ще се формират взаимоотношенията с Марти и с останалите две изпълнителки, сега трябва да се постави както трябва пред снимачния екип. Марти вече беше дошъл и Джийн бе сигурна, че там са вече всички от екипа. Обикновено звездите идват последни. Съзвездието в този случай, поправи се Джийн. Питаше се кога ли ще дойдат Шарлийн Смит и Лайла Кайл. Не беше ги виждала от коктейла по случай подписването на договорите. Шарлийн й хареса и инстинктивно усети, че тя с нищо не я застрашава. Боеше се, че с Лайла нещата можеха да се развият другояче. По-добре да изчаквам и да наблюдавам, преди да си съставя мнение, реши тя.

Съвещанието се провеждаше в звуконепроницаемото студио №14. Марти ди Дженаро я посрещна на половината от пътя й през огромното, подобно на хангар помещение, взе я под ръка и я придружи до масата.

— Шарлийн, нали вече познаваш Джийн Мур, една от твоите партньорки?

После представи на Джийн всички присъстващи, а Джийн гледаше да не пропусне да се ръкува с някого. Знаеше, че всяка постановка зависи от усилията на целия екип. И знаеше, че тя самата зависи от тях. Може и да беше изпълнителка на главна роля и звезда, но ако всички от екипа не си вършеха работата както трябва, нищо нямаше да излезе. Пийт също беше там, седеше зад Джин Бърд, главния оператор. Той й се усмихна, но прояви достатъчно дискретност, за да не направи нищо повече.

Джийн се присъедини към групата.

— Здравей, Шарлийн — поздрави тя и седна до момичето. — Как си?

— Джийн! — Шарлийн се наведе към ухото й и зашепна. — Работата не е в това как съм, а в това какво правя тук. Не казвай на никого, но ми се струва, че спя и сънувам.

Джийн се засмя и погали Шарлийн по ръката. Да, момичето й харесваше. Стига да беше искрена. Но искрена или не, тя бе главозамайващо красива. Щеше да изпълнява ролята на Кловър, момиче от Тексас, а Джийн щеше да играе Кара, нюйоркчанката. Джийн слушаше как Шарлийн си бъбри с осветителите, като да ги познава от години. А може и да ги познава, мислеше си Джийн. Може и те да са от Тексас. Само дано да запази невинността си, каза си Джийн и после се изсмя на мисълта си. Нямаше много шансове. Тук беше Холивуд! Момичето се нуждаеше от много по-сигурна закрила, отколкото можеше да й даде малката книжка, която стискаше. Особено след като имаше такова тяло.

Джийн забеляза единствения празен стол на масата и разбра кого очакват. Лайла Кайл. Тя все още не бе излязла от гримьорната си. Но къде се губеше сега? Днес костюми и грим изобщо не бяха нужни. Това бе само предварителна среща, за запознаване. Тя видя, че Марти се наклони към секретарката си и прошепна нещо в ухото й. Клер кимна, стана от масата и се запъти към гримьорната. Боже господи, помисли си Джийн, нима Лайла вече се прави на „звезда“? Много бърза! И то пред Марти ди Дженаро?

Джийн преди всичко беше професионалистка. В миналото понякога бяха критикували нейния начин на интерпретация, външния й вид, но никога не бяха поставяли под съмнение нейната всеотдайност. Тя се гордееше, че никога не закъснява, че винаги си знае ролите наизуст и освен това бе убедена, че последната дума принадлежи на режисьора.

В даден момент тихият шум от разговорите замря и Джийн вдигна очи към приближаващата се Лайла. Тя се движеше бавно, преминаваше през кабели и заобикаляше апарати със заучена хореография. — Джийн можеше да се обзаложи, че е така. Носеше тесни панталони от черна кожа, черни ботуши с висок ток и черно кожено яке с много ципове и огромни рамене. Ботушите и подплънките на раменете стояха добре на високата й фигура. А ролята бе напълно подходяща за нея: Кримзън, богато момиче от Сан Франциско, избягало от родителите си. Лайла спря, когато стигна до масата, а Марти стана, за да я поздрави. Преди Марти да успее да я представи, тя го целуна по бузата и сама се обърна към всички присъстващи със звучен глас:

— Здравейте, аз съм Лайла Кайл. — И седна.

Джийн се огледа. Всички мъже бяха станали на крака. Дяволско момиче! Как успя да ги накара да направят това?

Докато сядаше, Лайла чуваше в ушите й да отеква любимата реплика на майка й: „Не се будалкайте с мен, момчета!“ Е, добре, те хубавичко схванаха това, мислеше си тя, докато мъжете отново сядаха по местата си. Едно от нещата, които бе научила от Тереза, когато като малка я придружаваше на снимки, бе как да се появиш. Трябва да дойдеш последна. И после да им дадеш да разберат, че си истинска дама. Тогава свалят гарда. И остават със зяпнала уста.

В това време Марти представяше всекиго по име. Лайла не се оглеждаше наоколо. Само беше леко усмихната. Вече се бе срещала с Шарлийн и Джийн, но не бе ги виждала в дневно облекло. Лайла погледна Джийн, която седеше от едната й страна и слушаше какво разправя Марти, като да бе господ. Знаеше, че Джийн има актьорски опит в Ню Йорк, но всъщност, освен с външния си вид не можеше да се похвали с нещо особено. Русата пък изобщо нямаше никакъв опит като актриса. Келнерка! Господи! Но беше хубавица.

Няма от какво да се безпокоя, заключи Лайла. Защото въпреки че Марти настояваше звездите да бъдат три, Лайла бе решила звезда да бъде само тя, каквото и да си разправяше той.

Лайла усети ръката на Шарлийн върху рамото си, обърна се и я изгледа хладно.

— Толкова са красиви тия панталони! Къде ги купи? — попита Шарлийн.

— Шити са по поръчка. От Флоренция са — отговори Лайла. Е, нищо нямаше да й стане, ако прояви малко любезност.

— Би ли ми дала телефонния номер на Флоренция? — попита Шарлийн. — Бих искала и на мен да ушие такива панталони.

Лайла запримига, после се насили да се усмихне. Погледът й попадна върху Библията, която Шарлийн бе поставила на масата пред себе си. Мама миа!

— Флоренция е град в Италия — каза тя, а Шарлийн се изчерви. Лайла огледа всички около масата. — Как се наричат три блондинки, седнали в кръг? — попита тя. Лицата на всички очаквателно се обърнаха към нея. — Кръг от идиотки! — отговори тя и бе възнаградена със залп от смях.

Само Джийн не се включи в смеха. Обърна се към Шарлийн:

— Флоренция е град в Италия и е известен с хубавите си неща от кожа — разясни тя на изчервеното момиче. — Но повечето хора произнасят името на града на италиански: Фиренце.

Мръсна кучка — мислено изруга Лайла.

Марти ди Дженаро се облегна назад в стола си и се огледа. Срещата вървеше много добре, наистина чудесно. Тайничко се усмихна. Всеки професионалист, с когото се заприказваше, се опитваше да му даде някакъв съвет. Казваха, че най-големият му проблем ще бъде да ръководи три страхотни мадами, които никога не са работили за телевизията. Разправяха му, че не е възможно да се поддържа такова равновесие, че и трите да са доволни. Марти тайничко се кикотеше. Питаше се дали и на Джордж Кюкор бяха приказвали същото, докато бе снимал „Жените“ през трийсетте години. След като той се е справил с Джоан Крофорд, Полет Годар, Розалинд Ръсел и Марджъри Мейн в един филм, Марти бе сигурен, че ще се справи със своята троица.

И трите бяха блестящи и изглеждаха страхотно на екрана. Знаеше, че една от тях е просто родена за камерата не само защото беше красива, но някак си заради начина, по който гледаше към нея. Мерлин Монро притежаваше това качество. Тя съумяваше да гледа в камерата и в очите, вперени в нея. Тя прозираше бъдещето и мъжките души. И не съзнаваше, че притежава такава дарба.

Марти отново погледна Лайла. И тя притежава същата дарба, но за разлика от Монро го съзнава. Това я прави опасна и сигурно трудно управляема. Но, господи, колко бе възбуждаща!

Кюкор бе съумял да укроти своите расови кобили. Успял бе да ги накара да играят като екип, без да се нарушава индивидуалността на всяка от тях. И бе създал шедьовъра на живота си. Филм само с женски роли.

Марти щеше да докаже, че може да направи същото. В края на краищата той е Марти ди Дженаро, а и ставаше въпрос само за телевизионен сериал.