Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (31)

5

Джийн се изнесе от мотела „Звезден прашец“ с помощта на Пийт. Но не отиде да живее при него. Беше наела апартамент с още две съквартирантки. Местенето бе изморително и когато намери новото си легло на мястото му и оправено, тя с чувство на благодарност се пъхна в него. Спа сама, защото Пийт имаше работа рано сутринта, спа като човек, който си е заслужил почивката.

Джийн отвори очи, заби поглед в осветения от слънцето понапукан син таван и се усмихна. Ами да, това беше Калифорния. Новото й жилище се намираше на пресечка на Мелроуз авеню. Нейната стая в апартамента, който делеше с две други актриси от трупата.

Толкова лесно бе станало всичко, но същевременно беше и странно. Откак свят светува правото на място под слънцето зависеше от лицето, от тялото, от името. Тя бе променила и трите. По начин, немислим в миналото. Беше смело, болезнено, рисковано. Но резултатите вече бяха налице.

Усмихна се и се протегна. Сега всичко беше различно. Не само името й, лицето, тялото, но абсолютно всичко. Всяка сутрин се събуждаше с усмивка. Скочи от леглото. Обличането бе цяло удоволствие. Всичко, каквото и да е, й стоеше чудесно. Джинсите се плъзгаха по дългите й стройни бедра. Тениските прилепваха върху съвършено изваяните гърди. Да се гледа в огледалото бе хубаво, но още по-хубаво бе, че другите я гледаха.

Мъжете се вторачваха в нея. Като че всяко нейно движение ги омайваше и очароваше. Научила се бе да отмята главата си назад, да извива гърба си, да прави всичко, което по-рано презираше у хубавите жени.

Но сега просто не можеше да се сдържа да не го прави. Такъв ефект имаше! Та можеше ли да не кръстоса крака с елегантно наклонен връх на обувката? Или да не овлажнява красиво издадените си устни?

Знаеше, че и жените я заглеждат. Скрито, но, така или иначе, я заглеждаха. Сега тя наистина участваше в състезанието. Не беше само наблюдател. Всъщност ако се съдеше от начина, по който я измерваха с присвити очи, тя бе една от сериозните претендентки за шампионка. Косата й е по-хубава. И носът, и гърдите. Тя усещаше как я класират и оценяват.

Преди жените от типа на Бетани просто я отписваха, като или я пренебрегваха, или се сприятеляваха с нея, но и двете реакции бяха предизвикани от снизхождение. Сега Джийн нямаше нищо против и да я мразят, ей така, без причина, само заради външния й вид. Чувстваше, че омразата им е чест и признание, и я търпеше.

Защото за една жена красотата (а тя сега бе истинска красавица) отваряше повече врати от лампата на Аладин или богатството на Онасис. Ето например горката Кристина Онасис. Уби я невзрачният й вид и отношението на баща й и на света към посредствената й външност. Жалко, че не бе срещнала доктор Мур.

Най-хубавото от всичко бе, че не се яви напразно на прослушването, на което я заведе сестрата на Пийт. Знаеше, че е малко рисковано да се захваща с театър в Лос Анджелис, където властваше кинокамерата. Но „Мелроуз“ в Западен Холивуд бе доста снобски театър, който се посещаваше от филмови агенти, директори на фирми за набиране на актьори, дори и от някои продуценти и режисьори. А какво по-добро за театрална актриса като нея от холивудски дебют на сцената? Всъщност никой не й бе предложил нещо друго.

Много лесно получи роля. Главната роля в осъвременената версия на „Куклен дом“. Главните герои се бяха превъплътили в преуспяващ холивудски продуцент и зависимата от него съпруга старлетка. Странно, че старите Ибсенови теми за доминиращата роля на мъжа и за подчиненото положение на жената все още бяха актуални. Тъжно.

Ирония на съдбата бе, че тя — жената, която така и не бе познала лукса да разчита на мъж, щеше да играе Нора. Е, това бе роля, за която се бореха всички актриси, и тя бе страшно доволна, че се добра до нея, въпреки че й плащаха само по сто седемдесет и пет долара седмично. По-малко, отколкото бе помощта за безработни в Ню Йорк. Но ако имаше късмет, щяха да я забележат хора, от които зависеше всичко.

Джийн стана от леглото и хвърли на земята смачкания чаршаф. Спеше в дълга памучна нощница и използваше за пеньоар бяла хавлия от евтин плюш. Единственото, което все още я смущаваше, бяха шевовете и бе решила никога да не ги излага на показ, нито пък много-много да ги разглежда. В банята ги подлагаше на струята на душа, а през останалото време беше облечена. Но белезите все още смъдяха. Понякога си мислеше, че сигурно мъждукат с червен блясък в тъмното. Винаги се любеше с Пийт на тъмно, а бе решила, че ако някога й се прииска да спи с друг мъж, ще му мисли тогава. Вероятността не бе голяма. Защото сега, въпреки трийсет и шестте си години, тя се държеше като момиче. Играта й допадаше много повече от резултата.

Хектор, художественият директор на театъра, слава богу, беше педал и ни най-малко не се интересуваше от нея, освен професионално. Но я ценеше, нея самата, не само външния й вид. Дадоха й ролята след първото прослушване. Хектор съвсем не беше гений и тя болезнено възприемаше несъвършеното му режисиране. Липсваше й Сам.

Ако искаше да остане честна пред себе си, трябваше да признае, че всичко я караше да чувства липсата на Сам. Това бе второто, което помрачаваше безоблачното й съществуване. Спомените за нещата, които бяха правили заедно, непрекъснато се връщаха, прожектираха се като безкрайна филмова лента в главата й. Още по-странно бе, че сега тук, в Калифорния, където се намираше и той, новите преживявания я караха да чувства липсата му. Тя разтърси глава. Това е портокалово дръвче. Аз стоя под него и мога да си откъсна един портокал от този клон. Може би точно сега Сам стои под портокалово дърво. Глупави мисли от този род непрестанно минаваха през главата й. Надсмиваше се над себе си. Ами да, надявам се върху главата му да падне портокал, тежък като снаряд. Въпреки това той й липсваше и мисълта, че те двамата никога няма да стоят заедно под портокалово дърво извикваше сълзи в очите й.

— Господи, аз съм непоправима мазохистка — изрече тя гласно.

Мисълта, която я измъчваше най-много, беше: ако тогава изглеждаше така, както изглежда сега, Сам щеше ли да я напусне? Ако ли не, това щеше ли да означава, че той щеше все още да я обича? Или пък това, че я напусна, означаваше ли, че никога не бе я обичал? Какво би казал той сега за външния й вид? Красотата й достатъчна ли бе, за да го задържи, за да го задоволи напълно? Дали щеше изобщо да я познае?

О, абсурдно бе да мисли всичко това! Ала въпросите натрапчиво я преследваха. А от по-дълбокото й съзнание изплува още по-коварна мисъл. Сега, когато хората я харесваха, когато Пийт искаше да я задържи, когато мъжете й се усмихваха, а жените се прекланяха пред красотата й, кого имаха предвид? Мери Джейн Моран или Джийн Мур? Ако преди светът не я харесваше, трябваше ли сега тя да го харесва? Опита се да не мисли за това. Бе получила всичко, което искаше, и все пак се изкарваше нещастна.

Свърши с обличането и сега, вече с дрехи, надзърна в огледалото. Новият й образ я гледаше изпитателно — грациозен, съвършен. Достатъчно умна беше и знаеше, че не умее да се облича. В края на краищата кога бе имала време, пари и стимул, за да се научи? Затова се обличаше съвсем семпло. Гардеробът й се състоеше от три чифта джинси и няколко бели блузи, две-три памучни поло блузи и един прекрасен наситено розов кашмирен пуловер. Пуловерът и ботушите бяха единственото разточителство, което си бе позволила. Беше си купила от най-тънките и меки кафяви кожени ботуши с висок ток. С тях придобиваше идеална височина и походка. Препаса евтиния си кафяв кожен колан и вече бе готова да започне гримирането. Не че имаше особена нужда от това. Но винаги си слагаше грим, защото амбицията да изглежда възможно най-добре бе част от ролята й, а тя постоянно се чувстваше на сцената. Играеше ролята на хубаво младо момиче и никога не забравяше това.

Само нощем, след като се любеха с Пийт и тя успокоена лежеше в обятията му, си позволяваше малко преди да заспи, да се отпусне. Да се прави любов с Пийт бе атлетическо упражнение. На Пийт му липсваше изтънчеността на по-възрастен и опитен любовник. Той се хвърляше върху нея и всъщност изобщо не си даваше сметка от какво има нужда една жена. Но компенсираше несръчността си с ентусиазъм. След първия оргазъм той отново лесно се възбуждаше и тогава тя можеше да го има колкото си иска. Любеха се до изтощение. После, в тъмнината, когато прекрасното му младежко тяло лежеше до нейното, тя се чудеше всъщност коя е и къде бе отишла нещастната Мери Джейн.

По светло нямаше време за такива мисли. Беше си изработила техника за лесно и просто гримиране за през деня, за театрален макиаж и за по-сложен грим за вечер или за по-забележителни събития. Всъщност нямаше къде толкова да ходи. Колегите й от театъра според нея бяха скучни, а пък и си имаха друга среда. Но в края на краищата те бяха с по петнайсет години по-млади от нея. Въпреки че изглеждаше като тях, тя всъщност не беше това, което виждаха. Забелязваше как хубавичките момичета ходят с най-неподходящите мъже, правят глупости и си поставят погрешни цели.

Сега вече знаеше това, което имаше нужда да знае като млада. Прозираше какво се крие под повърхността, защото бе една трийсет и шест годишна жена, маскирана като момиче.