Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (23)

22

Шарлийн вкара подарения им от Доуб датсун в покрития с чакъл паркинг пред изградено от метални плоскости ресторантче на Минг авеню. Паркира го в редицата поочукани коли, пикапи и камиони с ремаркета. Остана в колата с „Бейкърсфийлд Таймс“ в ръка, отворен на обявите за работа, и започна да размишлява какво да говори.

По дяволите, ядосваше се тя, тук пише опитна. В осем от обявите за келнерки в ресторантчета изрично споменаваха думата „опитна“. После всеки от гадните собственици й намекна какво ще иска, за да я вземе на работа. Сети се за Доуб, за това, което й бе разправял за нейната красота. Може би щеше да се справи със собствениците, но не искаше пак да изкарва Дийн от кожата му.

Е, добре де. За бога, какъв опит е необходим, за да се сервират яйца и кюфтета в ресторант за шофьори? Достатъчно пъти съм се хранила в подобни заведения, че да мога и насън да върша такава работа. Но всъщност сега май сън не я ловеше. Като нямаш работа и пари, не спиш. Какво би могла да направи? Освен да остави шофьорите да я опипват или да излъже нещо, не знаеше какво може да стори. Жалко, че нямаше опит.

Изведнъж щракна с пръсти. Ето, това е! Имам опит, защото седмици наред съм се хранила в такива заведения, а това е достатъчен опит!

Шарлийн се извърна, за да разгледа лицето си в изпрашеното странично огледало. Ощипа бузите си, както помнеше, че прави майка й, когато няма пари за руж. Лицето й засия с румен блясък. Шарлийн здраво захапа устните си и те станаха черешовочервени. Попипа деколтето на бялата си мексиканска блуза и я придърпа върху едното рамо, защото постоянно се свличаше.

Помогни ми, Господи, помоли се тя.

Изскочи от колата, заключи вратата и пристегна каубойския си колан. Добре! Избърса сандалите с високи токове в ръба на джинсите си и се устреми към входната врата, леко полюшвайки бедра и сламената си шапка, в случай че босът гледа през прозореца. Трябваше да ходи така, като че всичко й е наред, макар и да не беше. Още преди да докосне дръжката, вратата се отвори със замах и пред нея застана най-дебелият човек, който бе виждала в живота си.

— Чаках те — каза той. — Да се изразя по-точно, молех се да дойдеш. — Той се отдръпна, за да може Шарлийн да влезе през отворената врата.

Тя се поспря, после вдигна рамене и влезе в прохладното и шумно помещение. Видя, че всички мъже и две от жените клиентки, както и келнерките се бяха извърнали, за да я огледат. Значи са ме забелязали, докато вървях по алеята, помисли си тя.

— Казвам се Джейк, а това ресторантче е мое. Ресторантчето на Джейк, нали разбираш? — попита той, докато я превеждаше между няколкото заети маси към едно по-усамотено сепаре в дъното.

Шарлийн не можа да сдържи усмивката си.

— Ясно, Джейк. Обзалагам се, че си се досетил за какво идвам.

— Назначена си. Сега хвърли тоя вестник, за да пием по едно кафе и да ми разправиш нещо за себе си. — Той отиде зад тезгяха и се върна с две големи порцеланови чаши кафе и поднос с понички.

— Чакай малко, Джейк. Какво искаш да кажеш с това „назначена си“? Още не си ме питал дали имам опит. В обявата пишеш, че търсиш „опитна“.

Джейк облегна глава върху огромните си тлъсти ръце, които бе подпрял на масата, и се усмихна.

— Видях, че си опитна, още щом тръгна към ресторанта. Дявол го взел, всички го забелязаха!

Шарлийн усети, че се изчервява. Всеки би забелязал, че се смути. Но Джейк не видя нищо. Той само се загледа в кафето си, взе си поничка и продължи:

— Тук всички казаха, че вече си назначена, още преди да стигнеш до вратата. — Той посочи неколцината търговци, седнали на масите и в сепаретата, и шофьорите върху високите столчета на бара. — Те са ми редовни клиенти и искам да ги зарадвам.

Напъха половин поничка в устата си и промърмори:

— Значи си назначена. Как се казваш?

Шарлийн се облегна назад и се засмя. Наистина, неведоми бяха пътищата господни. Тя огледа залата.

Имаше гирлянди от бели изкуствени цветя, посивели от прах и мазнини. Масите по средата бяха покрити с мушама на цветчета, върху всяка имаше саксийка с изкуствено цвете, около която бяха разположени захарница, солница и пиперница, салфетиера и бутилчица сос „Барбекю“. Около стените бяха разположени дълбоки сепарета. Столовете бяха тапицирани в оранжево; на места тапицерията бе продрана и дупките бяха подлепени със сребристосив изолирбанд. Масите бяха от синя пластмаса, малко позахабени. Във всяко сепаре имаше по един малък мюзикбокс, вероятно с репертоар от кънтри и уестърн и хитове от петдесетте години. Шарлийн спря поглед на големия син бар, който разделяше помещението на две. Шофьорите на големите товарни камиони бяха насядали върху високите столчета, заболи очи в огромни чаши кафе. Имаше и две жени, които си говореха.

Възпълна жена с розова престилка хвърчеше към кухнята и обратно, понесла чинии с месо и някакъв тъмен сос, като през цялото време подвикваше поръчките към мексиканския готвач, който се потеше в кухнята.

Е, помисли си Шарлийн, по-хубаво е от „Макдоналдс“. Поне ще има бакшиши. Джейк вече бе излапал поничката и сега бършеше голямата си уста с опакото на ръката.

— Та как се казваш? — повтори той.

— Шарлийн, Джейк. Кога почвам работа?