Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (20)

19

Мери Джейн седеше на разнебитеното писалище пред прозореца и се взираше с невиждащи очи навън. Откакто посети доктор Мур преди два дни, почти не беше спала. Бе изключила телефонния си секретар и прекарваше времето или крачейки напред-назад, или просната върху леглото с поглед, вперен в тавана.

Непрестанно си задаваше въпроса как ще осъществи всичко това. Знаеше, че или ще го направи, или вече няма живот за нея. Но как ще оживее след всичко, което бе замислила. Не ставаше въпрос само за физическите преобразувания. След като цял живот бе обикновена и незабележима, как щеше да се превъплъти в новия си образ? Не беше ли виждала прекрасни момичета, които просто не вярваха в собствената си красота и затова не можеха да накарат и другите да повярват, че са хубави. А не беше ли виждала и необикновени жени, които излъчваха красота, въпреки че на вид не бяха нищо особено? Не бе достатъчно да имаш желаната външност, дрехите, грима и жестовете. Тя трябваше да се превъплъти в ролята на красива жена. Как би могла, след като досега нямаше капка доверие във външния си вид, как би могла да играе ролята на красавица? Нямаше ли да бъде смешна? Нямаше ли да се провали? Тя отново стана и закрачи из малката дневна. Какви предчувствия вълнуват дебелата стара гъсеница, когато се затваря в пашкула си? Дали в нея е заложен генетичен код за следващата й роля на пеперуда, или кара както й падне? Е, тя не разполагаше със сценарий и тъй като не беше добра в импровизациите, трябваше да си го създаде.

Върна се при бюрото и се загледа в бележника, който бе сложила отгоре. На първата страница бе написала четири заглавия: „План за физически упражнения“, „Социални контакти“, „Професионален план“ и „План за психическа адаптация“. Бе решила да не излиза от мрачното апартаментче, докато не обмисли всички проблеми и не намери някакви решения. Винаги бе имала успех в наблюдението и имитацията на актьорските похвати. И щеше да използва триковете, които бе овладяла в медицинската си практика, за да изгради новата си роля. Но как да си представи прехода към нова, красива и преуспяваща жена, когато беше отблъскваща неудачница на средна възраст?

Едно нещо знаеше с положителност. Не би могла да осъществи всичко това пред погледите на приятелите или на враговете си. Ако сега целият свят за нея се превръщаше в сцена, тя знаеше, че не бива да провали новата си роля, като пуска хората да надничат в гримьорната. Например Моли щеше да я уверява, че тя и сега си е чудесна. Ако Бетани беше тук, тя несъмнено щеше да чувства превъзходството си и да я окуражава. Косите й се изправяха при тази мисъл. Отец Деймиън би предложил молитва или някакво лекарство, което на него му бе помагало да излезе от депресия. Чък вероятно би я насочил към природосъобразна терапия. Ако Нийл й бе простил и ако можеше да влезе във връзка с него, щеше само да се ухили и да я разсмее. Но Мери Джейн знаеше, че привързаността и добронамереността на приятелите и първичните инстинкти няма да променят вида й, нито да й предложат това, което тя иска. Ако не предприеме тази невероятна стъпка, никога вече няма да получи първостепенна роля. Сам или който и да е друг мъж няма да я обича такава, каквато е. Когато й повтаряха обратното, приятелите й грешаха, а любезността или лъжите им не служеха за нищо. Мери Джейн, каквато я познаваха приятелите й, беше умряла в мрачната фермерска къща в северната част на щата Ню Йорк.

Тя пак скочи и заснова из стаята. И да нямаше дупки в стария вълнен килим, щеше сега да ги направи. Обгърнала гърдите си с ръце, тя продължаваше да крачи насам-натам. Реши, че ще се наложи да изчезне. Нямаше да бъде много трудно. Просто ще се премести и няма да остави адреса си. Ню Йорк беше голям град. В края на краищата тя нямаше семейство, което да я издирва. Спречкването с Нийл беше добър повод да не поддържа повече връзка с него. Кой знае, той може и да нямаше намерение да й се обажда повече. Ясно беше, че Сам не ще я потърси. Значи тя просто имаше нужда от някакъв убедителен претекст, за да изчезне. Е, и без това си беше от актьорите номади, както и всички от трупата. Просто трябваше да обясни на Моли, Чък и другите, че е получила доходна работа; после можеше да замине и да не се върне. Може би по-късно, когато излезе от обвивката на какавида и започне да лети, ще им се обади, ще им обясни всичко и пак ще се среща с тях. Ала не и сега. Ако започнат да я корят или разубеждават, тя няма да има сили да продължи, а ако не осъществи плана си, защо да живее?

Господи! Толкова мелодраматично звучеше всичко! Би трябвало да се смее сама на себе си. Приближи се към огледалото, към малкото захабено огледало, което висеше над библиотечката, и се взря в тъмните си очи, в бледото си, безформено лице. Потръпна. Почувства се като пред главата на труп. Обърна се и пак отиде към прозореца, после взе химикалка от горното чекмедже на писалището си и започна да пише. Ако се заеме с всичко това, по-добре да прецени различните възможности и варианти. Върху опърпаната синя пластмасова корица на бележника името й бе изписано със златни букви. Беше доплатила четири долара за това. Е, нямаше за дълго да има по четири долара за пилеене, а освен това имаше нужда от ново име. Тя откъсна корицата и я хвърли в кошчето за боклук. Отвори бележника, в който вписваше разходите си и започна да го проучва. Наличните й средства възлизаха на хиляда четиристотин и седемдесет и един долара. Притежаваше и спестовна книжка. Тя надникна и в нея. Имаше три хиляди и петдесет и четири долара, плюс лихвите, но това не беше много.

Разбира се, в сметката не влизаха парите на баба й. Тях вече бе сложила в сейф в Бауъри Банк. Те й трябваха за операциите и бе решила да не ги пипа за каквото и да е друго. Но тъй като не искаше да работи в продължение на повече от една година (а сигурно нямаше да може да работи и по време на възстановителния период), тя имаше нужда от много повече средства, отколкото тези, с които разполагаше, при все че щеше да живее съвсем пестеливо.

Е, като начало може да започне да разпродава вещите си. Но след като почти винаги бе живяла на ръба на мизерията, апартаментът й бе обзаведен с едно — друго, взето от Армията на спасението, с предмети от оказионни магазини и мебели, изхвърлени на улицата, за да ги прибере боклукчийската кола. От това няма да изкара нищо. Но може да продаде книгите и плочите си. Стереоуредбата и телевизора. От тях щяха да паднат няколкостотин долара. Трябваше да продаде и дрехите, купени на разпродажби.

За миг усети, че сърцето й се сви. През всичките тези години бе купувала стари копринени рокли, чанти от крокодилска кожа, фусти от тафта благодарение на упорито тършуване из купищата боклуци на битпазарите и разпродажбите. С любов ги бе прала и гладила, бе пришивала шевовете им и ги бе изкърпвала. Но не беше ли събирала всичко това, за да отвлича вниманието от външния си вид? Не беше ли то някаква плачевна, жалка игра. Вижте ми дрехите, не гледайте мен самата. Някои от нещата й струваха пари. Е, добре. Сега няма вече да има нужда от тези дрехи. Щеше да подари на Моли кашмирения жакет от четирийсетте години, на който тя толкова много се възхищаваше, а всичко останало щеше да занесе на един познат търговец в Сохо, в южната част на Манхатън.

Можеше да преотстъпи апартамента срещу по-голям наем. Стотици млади актьори имаха нужда от жилище. Ще им го даде за две години, но всъщност те щяха да могат да останат в него. Взе химикалката си. В раздела „Финансов план“ вписа:

1. Да разпродам всички вещи в апартамента.

2. Да продам книгите, плочите и дрехите си на търговски посредници.

3. Да разлепя обяви за пренаемане на апартамента.

Набързо пресметна всичко. От това щеше да получи около единайсет хиляди долара. Но имаше и дългове. Добави и тях в списъка си:

4. Да изплатя преразходите в кредитните си карти.

5. Да платя членския си внос в Съюза на медицинските сестри.

Единствените авоари, с които разполагаше, бяха пенсионните й вноски. Тя бръкна в най-долното чекмедже на писалището и взе книжката с тези вноски. Бе успяла да спести малко по-малко от осем хиляди долара, но ако ги осребреше, трябваше да им плати и данъците. И нямаше да има никакви пенсионни спестявания. Е, по дяволите! За какво ли щяха да й притрябват осем хиляди долара, когато стане на шейсет и пет години? Вероятно дотогава с тях няма да може да заплати дори едномесечната вноска в приличен старчески дом. А и кой ли би желал да стигне до пенсионна възраст? Тя поемаше риска на много голям залог, затова бе по-добре да играе „вабанк“ или веднага да се откаже. Отново хвана химикалката.

6. Да осребря пенсионните си вноски.

7. Да закрия банковите си сметки. Да открия нови.

Касиерите в нейния клон я познаваха и тя не искаше те да коментират промените във външния й вид, белезите й и превръзките й.

8. Да си определя дневен бюджет за храна и транспорт.

9. Да се придържам към него.

10. Да не си купувам нищо.

11. Да намеря евтина хотелска стая със седмичен наем.

Обмисляше всичко. Можеше да наеме с някого апартамент, най-евтино бе в района около университета „Колумбия“, а и там едва ли щеше да налети на някой от старите си приятели. Но искаше да избегне разправиите със съквартирантка, излишните въпроси и любопитството. Все пак имаше нужда от хора около себе си, в случай че й потрябва спешна медицинска помощ. Единичната стая в пансион отговаряше на тези условия. Приходящите нямаше да я забележат, а на рецепцията нямаше да й задават въпроси, докато си плаща. Може би някъде в Бронкс или в Куинс щеше да намери нещо, което да е поне малко по-добро от приют за бездомници. Ако все пак се наложеше да работи, щеше да си търси работа на нощна смяна. Но с това щеше да се оправя, когато се стигнеше дотам.

В раздела „План за физически упражнения“ тя вписа:

1. Да отслабна.

2. Да спортувам.

Тук спря и трябваше да се усмихне. Е, добре. По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Но ще живее в пансион, където няма да има достъп до кухнята. Няма да се изкушава да си сготви макарони с чесън, магданоз и малко зехтин. Няма да си похапва шоколадови вафлички. А сега изпълнението на първото от условията на доктор Мур беше единствената й работа. След като не бе подложена на никакво професионално напрежение и на контакти с когото и да е, единственото, което й оставаше, бе да съсредоточи усилията си в тази насока.

През целия си живот бе поне седем-осем килограма над нормата. Винаги се бе борила с това. Понякога отслабваше, после пак наддаваше. От около една година теглото й бе започнало да нараства. Но да отслабне с двайсет килограма! Колко ли време щеше да й отнеме да свали толкова много!

В полето на бележника започна да се упражнява по смятане с познанията, придобити в сестринското училище. В един килограм имаше около осемдесет хиляди калории. Ако всяка седмица стопява по килограм, щяха да й бъдат необходими двайсет седмици, преди да може отново да отиде при доктор Мур! Но ако си наложи още по-строг режим, знаеше, че ще бъде постоянно гладна и понякога ще преяжда.

Трябва да наваксва с физически упражнения. Но тя мразеше всякакви курсове по гимнастика, а нямаше пари за фитнес клуб. Трябва да се отърве от теглото си само чрез ходене. Ходенето беше нещо като аеробика и то й допадаше, пък и не струваше нищо. Освен това предпазваше от изкушения, стига човек да не спира, за да си похапва еклери. Тя задраска 2. Да спортувам и го замени с: 2. Да изминавам минимум по десет мили на ден.

Ако на една миля се падаха двайсет преки, това означаваше двеста преки! Почти колкото беше разстоянието между Уошингтън Бридж и Гринич Вилидж! Е, добре. Тя щеше да постигне това полека-лека, пък и всеки ден можеше да си избира различен маршрут. Ако прояви решителност, можеше да свали излишното си тегло за четири месеца. Благодарение на медицинските си познания знаеше, че по-бързото темпо не е препоръчително и трайно.

Знаеше и че трябва да бъде колкото се може по-точна и подробна в съставянето на плановете си. Иначе просто можеше да напише „Да стана известна и велика актриса и да спечеля любовта на прекрасен мъж“, и толкоз! Пак взе химикалката и добави:

1. Предварително да планирам менюто си за всеки ден.

2. Да записвам какво съм яла.

3. Да не държа храна вкъщи.

В раздела „Професионален план“ тя можеше да включи много неща. Но това бе правила и друг път.

1. Да си измисля нова биография.

2. Да пиша до театрални компании на Западния бряг.

3. След операциите да си направя нови снимки.

4. Да си избера ново име.

Ако си промени името и се превърне в нова личност, трябва да се откаже от членството си в Съюза на артистите. Толкова се бе стремила да я приемат — членството означаваше професионално утвърждаване — че това й се струваше най-трудното в плана й. Тук се криеше и проблемът за разделението между членове на Съюза и новаци. „Член ли сте на Съюза?“ Тя си припомни всички прослушвания, за които условието бе „Само за членове на Съюза“. Вдигна рамене: Ами да, така беше. Членството в Съюза не й беше дало това, което искаше. Да се напише фалшива автобиография не беше трудно. Известни й бяха достатъчно театрални постановки и можеше да спомене достатъчно много имена, за да й повярват, че е играла Елайза Дулитъл в постановката на „Пигмалион“ в Оук Блъф, Мисури, например. Или пък Емили в „Нашият град“, или Лора в „Стъклената менажерия“. Разбира се, че никога не бе имала възможност да играе тези роли. Винаги й даваха характерни роли, но никога — главната, спомни си тя с горчивина. Но сега това щеше да се промени.

Разбира се, че не трябваше да споменава и другата си голяма гордост — скъпоценната награда за най-добра актриса. Но нали талантът й ще остане? В комбинация с красота това ще е достатъчно за още една атака към върха.

Мери Джейн се изправи рязко. Навън вече се здрачаваше и тълпите по улицата се сгъстиха — всички пристигаха с метрото от изток и поемаха на запад, към домовете си. Дали ги чакат семейства? Дали ги чака хубаво, топло ядене, прегръдка и смях след деня, прекаран в изморителна работа? За миг усети, че пак я обгръща вълна от самосъжаление, като мокра студена дреха, хвърлена върху плещите й. Кураж, опита да се ободри тя. Но ако не успее да отслабне, да свали от себе си своя затвор, тлъстината, която я обвиваше като мъртвешки саван? Ами ако доктор Мур все пак не я приеме? Или пък ако и той не успее?

Тя ще отслабне, доктор Мур ще я приеме, а ако той й откаже, друг доктор ще се съгласи. Но ако пак се провали, и то вече без оправданието, което й даваше неугледният вид? В края на краищата за каква се мислеше тя? Колко от красивите момичета, които се опитват да постигнат успех, завършват като келнерки в Сан Диего? Колко са свободните места за звезди? За каква се мислиш?

В сгъстяващия се мрак, тя чу гласа на баба си: „Роля в абитуриентската пиеса ли искаш? За каква се мислиш? Явила се била на изпит за театрална школа?! Да не се мислиш за Сара Бернар? За каква се мислиш? За каква се мислиш? За каква се мислиш?“.

Тя запуши ушите си с ръце, но пак не можа да се предпази от силния глас на баба си. После изкрещя:

— Не знам коя съм и не знам коя ще стана, но не съм това, което бях!