Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (129)

24

Шарлийн затвори вратата на къщата подире си и скочи в огромната кабина на новия камион на Доуб. Дийн седеше на задната седалка с четирите кучета, които се надпреварваха да спечелят вниманието му. Тя затръшна вратата на кабината и вдъхна приятния аромат на нова пластмаса, метал и тапицерия.

— Хайде — кимна на Доуб и камионът мина през портата, а Дийн се изви на седалката, за да помаха на хората от охраната, които гледаха подире им.

— Ще ти липсва ли нещо от това, Дийн? — попита го Шарлийн.

Дийн помълча малко.

— Да — каза с тих тъжен глас. — Градината ми.

Доуб погледна в огледалото за обратно виждане и улови погледа на Дийн.

— А какво ще кажеш за цяла ферма, не само градина?

— Колко голяма? — попита Дийн може би за стотен път.

— Деветстотин и трийсет и два акра.

Шарлийн се засмя за пръв път през този ден.

— Голяма е колкото някои щатски паркове — каза тя.

— Не е кой знае какво, ако я сравняваш с имотите на големите богаташи. Нали знаеш, Тед Търнър и тям подобни. Но е най-хубавата земя, която някога съм виждал.

Дийн поклати глава.

— Не знам какво правят другите фермери, но това е голям парцел. Няма да мога да го обработвам сам. Ще ми е нужна помощ.

Шарлийн се завъртя на седалката, за да застане с лице към Дийн.

— Ние ще ти помагаме, Дийн. Нали, Доуб?

— Разбира се. Искам и аз да се потрудя на чист въздух честно, с пот на чело. — Той се разсмя и Шарлийн го улови, че я гледа с ъгълчето на окото си.

— Точно така ще бъде, Доуб. Честен и усилен труд.

— Има ли овощна градина? — попита Дийн.

— Още не, но ще има. Ако искаш.

— И ще си вземем кон, нали? — каза Дийн.

— Ще си вземем три коня, ако искаш.

Шарлийн отново се замисли за онова, което оставяше зад себе си, и за онова, което чувстваше. Не бе трудно да зареже всичко това, помисли си тя, докато камионът, натоварен с някои вещи, на които особено държеше, фучеше от Калифорния за Уайоминг. Сега имаше всичко, което искаше. Ранчо в Уайоминг, Дийн, Доуб, кучетата. Чакаше я истинска добра работа, а също и забавления. И никакви хора на мили околовръст, каза Доуб.

Нямаше телевизия. Нито видео. Нямаше интервюта, нямаше вестници, списания, скандални притурки, в които да те разнищват. Нямаше срам, лъжи, тайни. Нямаше и много пари. Счетоводителят на Сай й обясни за хонорарите, адвокатите, данъците и процента на импресарската агенция. Не останаха много. Но земята беше тяхна, както и мебелите, които щяха да пристигнат след някой и друг ден, а това беше повече, отколкото имаха много други хора. Повече, отколкото бе очаквала някога да има тя самата. Всичко друго оставяше на онези, които го искаха, помисли си, докато пресичаха границата на щата. То не я направи щастлива, само тъжна и самотна. И нищо не беше истинско, помисли си тя. С изключение на мъката.

— Виж! — извика Дийн.

— Какво? — попита Шарлийн, връщайки мислите си в настоящето.

— Регистрационен номер от Айдахо. Знаеш ли какво пишеше на него? — Лицето на Дийн бе грейнало от усмивка. Нямаше търпение да им каже. — „Айдахо. Прочути картофи“. Не е ли смешно?

Доуб се разсмя.

— Наистина е смешно.

— Прочут картоф ли? — рече Шарлийн през изблици от смях. — Това май прилича на мен.

Сетне единственият звук в камиона, който ги откарваше далеч от Холивуд — от тоалетите и сбирките, от угодниченето и славата, от охраната, парите, специалните привилегии, от това да имаш всичко, с изключение на малко лично спокойствие и душевен мир — единственият звук, след като колелата на новия камион на Доуб се изтърколиха покрай граничната табела на щата, бе техният смях.