Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (112)

7

След появяването на Доуб като ангел отмъстител с добрите новини Шарлийн за пръв път от много време насам се почувства щастлива. Не само че вече не трябваше да се страхува от разобличение. Не просто, че вече не бе грешница. Важното бе, че Дийн не е убиец. Освен това, въпреки че баща й не беше умрял, все пак бе добре да знае, че е прибран на топло. Да чете за деградацията на Флора Лий бе тъжно, но не изненадващо. Шарлийн щеше да продължи да й изпраща пари, но щеше да направи всичко възможно тя повече да не безпокои Дийн.

Най-добрата част от новините бе, че те с Дийн можеха да бъдат заедно. Че нямаше нищо нередно да се обичат така, както се обичаха.

Новината беше толкова хубава, толкова голяма, толкова важна, че й трябваше време да свикне с нея. Седяха навън с Дийн, скрити в безопасността на нощния мрак. Единствено нощем можеха да излизат в двора, без да ги фотографират.

— Дийн, искаш ли да останеш завинаги с мен? — попита го тя.

— Разбира се, Шарлийн. Ти го знаеш.

— Е, помислих си, че можем да се оженим. Мога да съм ти жена, вместо сестра. Искаш ли?

— Разбира се, че искам.

И там, в мрака зад техния дом, насред прекрасната им градина, я заля такава любов към него, такава дълбока, силна и чиста вълна от любов, че за миг й се стори, че ще умре. Дийн не беше съвършен — Шарлийн знаеше, че не е онова, което повечето жени търсеха у мъжете. Но той бе това, което искаше и обичаше тя. Добротата, чистотата и ведростта му бяха за нея най-важните неща в света. Той й бе котвата и компасът, и всичко онова, което й бе помагало да взема верен курс в опасните води.

 

 

В деня на раздаване на наградите „Еми“ Шарлийн се събуди, изпълнена с радост и благодарност. Копията от свидетелствата им за раждане и съответните изявления бяха изпратени на пресата. И неизбежно започна нова рекламна вълна. Наградите въпреки всичко щяха да бъдат невероятно мъчение. Но след закуска Доуб настоя тя да отиде, и то да отиде с Дийн.

— Доуб Самюълс, не искам никаква награда и не искам да ходя на място, където всички ще ме гледат като ненормална. Искам само… — Тя млъкна, обмисляйки внимателно думите си — … искам само да живея на спокойствие, в някое ранчо с коне за Дийн и куп кучета, и много дървета и поля, и езера, и хълмове. И навсякъде из ранчото да тичат дечурлига. Няма нужда да са мои. Просто деца, които няма къде другаде да живеят. И никакви други хора. Само ти някъде наблизо. И никакви магазини, шикозни сбирки или клюкарски списания. Просто искам малко тишина и спокойствие за себе си и за Дийн. Да ме оставят на мира и да не трябва никога повече да облека официална рокля.

— Всичко това е възможно, Шарлийн. И много по-скоро, отколкото си представяш. Сега единственото нещо, което трябва да направиш тази вечер, е да се появиш, като че ли светът е твой и, повярвай ми, деветдесет процента от тия копелета… извинявай, миличка… деветдесет процента от тях ще ти повярват, че е твой. Независимо какво се говори или пише. Защото да преуспееш в този град е да се държиш, като че ли не ти пука изобщо за никого.

Шарлийн бе започнала да се вслушва в думите на Доуб и в повечето случаи трябваше да се съгласява с него.

— Въпреки всичко ще се чувствам като някаква ненормалница във второстепенна програма.

— Ами, сладурче, ако говорим честно, точно такава си била още от първия ден, когато си застанала пред телевизионните камери. Както и всички останали телевизионни и филмови звезди. Всички са ненормални. Но ти също така си една от най-сладките и красиви жени в Америка и можеш да отидеш навсякъде с високо вдигната глава. Много от жените, които ще присъстват тази вечер, биха били доволни да си размените местата, дори ако играеше в най-зле скалъпения боклук в Тенеси; може би предимно заради рекламата. Което показва колко са болни всъщност. Това не е истинският свят, Шарлийн. По дяволите, една жена в този град остарява за година-две, вместо за две-три десетилетия. Този град не е нормален. Само ние с теб го знаем това. Всички останали глупаци си мислят, че тук е раят. — Доуб помълча, след като видя, че Шарлийн се поокопити. — Истината е, че никой от тия жители на Холивуд не е достоен да ти лъсне обувките. Може би Джийн Мур. Като че ли само тя има нещо в себе си, но не и останалите. Запомни това.

Очите на Шарлийн се напълниха със сълзи.

— Доуб, ти си един чудесен човек. Заслужаваш всичко най-хубаво в този живот. Ще отида само при едно условие — ще вземем още един билет и ще дойдеш с нас. Окей? — Почака, докато й кимна. Дали пък не се изчерви? Стана и го целуна по бузата и тръгна нагоре по стълбите да се приготви за връчването на наградите.

— Шарлийн — извика Доуб — довечера, като свърши всичката тая каша, трябва наистина сериозно да си поговорим. Имам някои неща, които трябва да чуеш, но достатъчно говорихме сериозно за един ден. Сега се приготви. Ще запазя останалото за после, като всичко това свърши.

— Благодаря ти за всичко — каза тя и отиде да се облича.

 

 

Сутринта преди връчване на наградите „Еми“ Джийн се събуди цялата разтреперана. Предната вечер бе глътнала две таблетки успокоително, но те не бяха обяснение за нервите, които я тресяха. Просто не беше в състояние да се организира или съсредоточи. Набра номера на Шарлийн и ръката й толкова трепереше, че два пъти го сбърка. Когато Шарлийн се обади, Джийн едва успя да изрече „Здравей“.

— Хайде, Джийн. Не е чак толкова лошо — каза й Шарлийн.

Какво се беше случило? Когато говориха за последен път, Шарлийн се бе съгласила с нея, че животът е голяма помия. Какво я беше ободрило така?

— Ще ходиш ли? — попита Джийн. Не трябваше да обяснява. Шарлийн знаеше за какво говори.

— Да. И ще отида с Дийн. Ами ти, Джийн? Ела с нас. Няма нищо лошо в това, което си направила.

— Не знам. С кого ще отида? Сай каза, че ще ми уреди нещо, но аз не се съгласих. После Джералд ла Брек ми предложи да ме заведе. Но това е прекалено… Толкова да закъсаш, че да трябва да ходиш с телохранителя, на когото плащаш.

— О, Джийн! Ела! Ела с нас! Ще помоля Доуб да те съпровожда. Той е добър приятел. Какво ще кажеш? Не можем да оставим Лайла изцяло да обере славата.

— Не знам. Ще ти се обадя. — Джийн остави слушалката и тръгна да се разхожда из всекидневната. Трепереше. Тази къща винаги беше студена. Мразеше я.

Ще посмее ли довечера да се изправи пред баракудите? Можеше ли да си позволи да не го направи? Каква късметлийка е Шарлийн, че се отърва. Нея нямаше кой да я отърве. И какво щеше да облече, ако отидеше? Въпросът не беше толкова лекомислен, колкото изглеждаше. Имаше смисъл да се появи само за да покаже, че изглежда добре, че се чувства добре и че е хубава. Но щеше ли да успее да изглежда добре? Без Май нямаше кой да я насочи, а не се доверяваше на собствения си избор. Признай си честно, каза си, когато Май умря, ти изгуби най-добрата си приятелка и чувството си за стил.

Освен това й се струваше, че е необходимо твърде голямо усилие. Да подбере нужната рокля, да си фризира косата, да си оправи маникюра, педикюра, краката, грима, парфюма, бижутата — всичко. Почувства се изтощена само при мисълта за това. А после, после щеше да започне премеждието — да я гледат и съдят трийсет-четирийсет милиона души. Представи си как камерите я дават в едър план, как коментаторът отново подсеща за скандала, как хората в домовете си напрягат очи, да видят някой издайнически белег. И как камерите се обръщат към публиката, давайки в едър план изгубилите, след като обявят имената на спечелилите.

— Няма начин — простена тя, върна се в спалнята и се хвърли обратно в леглото. Взе още две таблетки и ги глътна без вода.

Около час по-късно телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, като че ли беше змия, която можеше да я ухапе.

— Ало — каза колебливо.

— Джийн? Слава богу. Тук е Брустър.

— Брустър ли? О, божичко, Брустър. Колко се радвам да те чуя. — Изпълни я топлина. Усещаше го физически. — Ало, Брустър?

— Добре ли си, Джийн? — попита той. Телефонът пращеше от смущения по линията. Сигурно се обаждаше отдалеч. Сигурно от Южна Америка, помисли си тя. Май че замина за там с клиниката си. Беше толкова мило от негова страна да се обади. — Добре ли си? — повтори той.

— Само съм малко пообъркана, Брустър. Звучи глупаво, но е последната гара.

— Коя последна гара? — попита той. — Джийн, почти не те чувам. Каква последна гара, казваш?

— Животът е последната гара. О, Брустър, чувствам се толкова зле. Нищо не стана така, както смятах. Получих втори шанс и го пропилях. Просто не можах да се справя. — Гласът й затрепери. Дори и на нея самата се струваше слаб и далечен.

— Връзката е ужасна — каза Брустър. — Непрекъснато изчезва. Какво каза за справянето?

— Брустър, не те ли е срам от мен? Онзи ужасен филм и сега този блиц в булевардните вестници. Сигурно са те подлудили в кабинета ти. Съсипах ли ти живота?

— По-добре ме питай дали аз съсипах твоя. Добре ли си, Джийн? Чувам те толкова отдалеч.

— Още ли ме харесваш, Брустър? — попита го тя.

— Разбира се, че те харесвам. Джийн, аз… — Гласът му заглъхна.

— Брустър? Брустър, чуваш ли ме? — поредният откос от пукане и линията заглъхна. По най-глупавия начин тя разтърси телефона от яд. — Брустър? Брустър? — извика тя. Но него го нямаше. Тя се разрида тихо и обезкуражено, като отчаяно дете. О, божичко, беше се прекъснала връзката с Брустър. Не можеше да говори с него. Продължи да ридае, после позвъниха от охраната.

Тя се обади по интеркома.

— Брустър Мур. Очаквате ли го? — попита я някакъв глас. Тя разтърси глава. Как се беше обадил Брустър по телефона на охраната й?

— Да — измърмори и прекъсна.

На вратата се позвъни. Тя се пресегна за халата си и успя да го навлече, без да изпусне телефона. Но Брустър не й се обади по телефона. На вратата отново се позвъни.

— Минутка — извика тя, но знаеше, че който и да е, не можеше да я чуе. Да затвори ли слушалката? Щеше ли да се свърже с Брустър?

Остави телефона на леглото и се опита да изтича до вратата. Хапчетата обаче влияеха върху чувството й за равновесие. Блъсна се в страничната масичка и едва не падна.

— Идвам — изкрещя, изправи се и успя да прекоси всекидневната, да мине по коридора и да стигне до огромната входна врата. Отвори я рязко.

Брустър Мур стоеше на площадката с куфар в лявата си ръка и шлифер, преметнат през дясната. Брустър. Брустър беше тук.

— Не си ли в Хондурас? — попита го тя.

Той влезе в антрето.

— Не си ли в беда? — попита той на свой ред, после пусна багажа си на земята и я прегърна.

 

 

По-късно през деня, след като се беше изкъпала, след като Брустър й беше приготвил обяд, след като й бе помогнал да си измие косата и тя си избра рокля и успя да се стегне — след всичко това те седнаха един до друг в лимузината.

— Нямаше начин — каза Джийн на доктор Мур — да се изправя пред всичко това без теб. Благодаря, че си бил толкова път само за да ме заведеш на връчването на наградите. Ако не беше дошъл, нямаше да ида.

— Ще ме извиниш, Джийн, но не бих го пропуснал за нищо на света. Ти не знаеш, но тук има доста хора… и мъже, и жени… които ужасно ще се изнервят, като ме видят тази вечер. Няма да повярваш кой ли не ми се обади в Ню Йорк, откакто свързаха името ми с теб. Сега, след като те „разкриха“, всички се страхуват.

Джийн го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли смяташ, че си единствената ми знаменита клиентка? Разбира се, ти тогава не беше знаменита. Но, Джийн, аз от години оправям грешките на други хирурзи по някои много богати и много известни хора. Не би било етично от моя страна да ти разправям за това, когато започна професионалната ни връзка. Че дори и сега. Всички ще се страхуват да не съм дошъл да сключа договор за книга или пък да дам телевизионно интервю, или някаква друга публична изява. — Той отпи от бялото вино, което бе налял. — И като се има предвид какво направиха тези копелета на теб и какво казаха за мен, идеята ме изкушава. Знаеш ли, че само през последните четирийсет и осем часа ми се обадиха Лора Ричи и почти всички англоезични издатели да ме карат да им разкажа всичко? Предлагат ми неприлично големи суми. Изкушение, истинско изкушение. Парите ще свършат добра работа за много деца като Раул. Ще дойдат и при теб… не се изненадвай.

— Ха! Няма да кажа думичка на никой кръвопиец журналист, докато съм жива. Иска ми се просто да избягам. Да започна някъде наново. — Изсмя се сама на себе си. — Не ти ли звучи познато?

— Да, но не звучи чак толкова глупаво. Може би трябва да направиш точно това. Върни се в Ню Йорк. — Той посегна и взе ръката й в своята. Дланта му беше малка, но топла и изненадващо успокояваща. Тя я стисна здраво.

— За какво? За да играя ли? Смешна работа! Сега факторът любопитство е достатъчно силен, за да ми дадат водеща роля в някоя постановка на Бродуей. Хората ще идват да ме зяпат с надежда да видят някой белег. Със същия успех мога да играя в някой второстепенен цирк. Не, с театъра в Ню Йорк е свършено… боя се, че завинаги. Но за професионалната си дилема ще се тревожа по-късно, когато имам повече време. Сега бих предпочела да се насладя на момента, че си тук. — Джийн успя да се усмихне. — А след малко ще трябва да се изправя пред тези красиви баракуди.

Доктор Мур се разсмя.

— Някои от които бяха грозни баракуди, преди да дойдат при мен — отбеляза той. — И какво от това? А не мислиш ли, че хвърляш предизвикателство, като се появяваш публично със своя хирург? Все едно да им го навреш в носа.

Това разсмя Джийн.

— Но за тях никой не знае, а всички вече знаят всичко за мен. На колко съм години, колко съм тежала преди и сега… Видели са снимките ми, разговаряли са със съученичките ми, измъкнали са на показ връзките, които съм имала с Пийт и Майкъл Маклейн. Чувствам се унизена.

— Е, аз не съм психиатър, но мисля, че до момента съм понаучил нещичко за хората. Като те видят с кого си тази вечер, ще се държат с теб като с принцеса Даяна. Преди скандалите й. Имай предвид, че знам такива подробности от живота на някои хора, пред които нищожните ти малки проблеми приличат на пъпка пред злокачествен тумор. И ако се почувстваш твърде зле, ако се изплашиш в последния миг и не искаш да излезеш от лимузината, аз съм напълно готов да ти покажа някои снимки, които донесох със себе си от Ню Йорк. От моята картотека. Знам, че е непрофесионално, но мразя лицемери. Джийн, както казвам на всичките си пациенти, отначало малко ще заболи, и после край.

 

 

Лайла протегна ръце над главата си, опъна крака в сатенените чаршафи, примигна под ярката следобедна светлина. Тази проклета къща в Малибу! Твърде много слънце дори и при спуснати завеси. Лайла се обади на прислужницата да й донесе прясно изстискан портокалов сок и бавно, много бавно да отвори завесите. Друга помощ не й трябваше. Както винаги щеше да се заеме сама с тоалета си.

Лежеше неподвижно, отпивайки от време на време от изстудения сок, мъчейки се да определи чувствата си към предстоящата вечер. Наградата „Еми“ беше съвсем близо. Усещаше тежестта й в ръката си, студенината на метала в топлата си длан. Точно в момента, размърдала пръстите на краката си под чаршафите, тя беше доволна като Пепеляшка, когато за пръв път се събужда в двореца. В крайна сметка Марти беше принц в Холивуд, а тя беше принцеса. Сватбата и съвместният им филм щяха да отбележат началото на царуването им.

Лайла се размърда в леглото. Разбира се, имаше доста риск, но си заслужаваше. Вече бе казала на Марти, че настоява за собствена стая, собствено легло и усамотение. И въпреки всичко, ако номерата й го задоволяваха, той нямаше от какво да се оплаква.

А ако не се омъжеше за Марти, какво я очакваше?

От Тихия океан повя хладен вятър, от който кожата й настръхна. Тя усети как доброто й настроение започна да се изпарява, както ставаше, когато мислеше за брака, но не я напусна изцяло. Тя ще бъде щастлива.

Лайла знаеше, че я чака много работа, но в следващите няколко минути просто нямаше нищо да прави, а щеше да помечтае за очакващата я награда и за онова, което ще каже в благодарствената си реч. Може би ще спомене другите две звезди, просто от злоба. Тя се разсмя.

Телефонът до леглото й зазвъня. Прокле това прекъсване, но вдигна слушалката.

 

 

— Лайла, скъпа, толкова се радвам, че те хванах. — Това бях аз. — Обажда се Лора Ричи. Надявам се, че не съм те обезпокоила, но исках първа да те поздравя за наградата „Еми“. Никой не я заслужава повече от теб.

— Благодаря ти, Лора. Никога няма да забравя това. Да ме поздравиш за нещо, което още не съм спечелила. Това се казва истинско доверие.

Аз се разсмях.

— Глупости, миличка, за какво са приятелите? Във всеки случай ти е в кърпа вързана. Всеки, който има поне малко пипе в главата, знае, че ти си сигурната кандидатка. Всички, миличка, говорят за това. Ама наистина всички.

Опитвах се да измъкна от нея достатъчно информация, за да подготвя предварително колонката си в утрешния вестник. Хлъзгава работа, защото понякога се налага да издадеш някоя тайна или пък да те хванат в лъжа, но е абсолютно необходимо, ако трябва да бъдеш едновременно на три места.

— Лора, трябва да ме извиниш, но се налага да вървя. Долу вдигат страхотна врява. Фотографи, хора от рекламата на телевизионната мрежа. Къщата направо гъмжи. Аз, разбира се, няма нищо да им кажа. Ще запазя всички подробности за теб. В крайна сметка ти си най-старата и най-скъпата ми приятелка в Холивуд.

Лайла хвърляше гюбрето точно като майка си.

— Не съм чак толкова стара, миличка, но ти благодаря за доверието — казах. — Знаеш ли кой ще връчва наградите?

— Не. А ти?

Оставих въпроса й без отговор.

— С Марти ли ще ходиш?

— Разбира се.

— Определили ли сте дата?

— Още не, но ти ще научиш първа.

Това бе последният ми разговор с Лайла Кайл.