Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (109)

4

В спалнята беше светло, когато Джийн отвори очи. Вече два, не, три дни живееше у Шарлийн. Господ да поживи Шарлийн и нейния приятел, помисли си Джийн. Дийн може би не беше много умен, но изключително мил. Само да седиш до него пак носеше облекчение.

Шарлийн се обади на Марти и каза, че Джийн е болна. После извика лекар, „просто за по-законно“. Всяка сутрин отиваше на работа, без дори да събужда Джийн, която имаше чувството, че може да спи цял месец. Едва някъде към десет часа Дийн плахо чукаше на вратата и й донасяше пресен сок и горещо кафе. После Джийн се настаняваше под някое дърво, а Дийн се залавяше за работа — плевеше огромната зеленчукова градина, косеше моравата с миниатюрен трактор, подрязваше някои от овощните дръвчета. Тя просто седеше на градинския стол, твърде уморена, за да чете, да мисли и дори да бъде тъжна.

Вече не се съмняваше, че е объркала всичко. Бе избрала да обича човек, който не можеше да й отвърне с любов. Плитък и егоистичен мъж. Беше изоставила приятелите си, беше слушала повелите на собственото си его и суета и бе получила толкова малко в замяна. Лицето й по кориците на списанията. Образът й на блещукащия телевизионен екран. Пари. Слава. Но така и не бе ходила до Европа, не бе родила дете, не бе яздила кон, не знаеше друг език. Не беше карала ски и не бе живяла в палатка сред природата, не бе пътешествала и не бе ходила в колеж. И не беше помогнала на никого, дори и на себе си.

Господ й беше дал талант, а Брустър Мур й даде красота и нима тя не бе почти толкова сляпа и егоистична като Сам Шийлдс да прахосва тези дарове?

Сам. Мисълта за него бе достатъчна да я разплаче или разсмее. Сам никога не я е разбирал, никога не се е опитвал да го направи. И като Мери Джейн, и като Джийн тя просто бе пренебрегнала това. Той се бе утешавал с грижи за нея, той се бе ласкал от красотата й, но никога не бе я познавал. Какво й бе дал? Няколко похвални думи. Прегръдка. Милувка. Трохи. А тя, вечната глупачка, приемаше трохите и си мислеше, че е пир.

Сега под дървото в градината на Дийн й хрумна ужасна, вледеняваща мисъл. Дали пък някак си не бе планирала всичко това — пластичните операции, успеха, събирането със Сам — с надеждата, че точно той сред всички останали ще прозре през новата й плът старото й сърце, ще признае любовта й и ще я излекува? Отново се сети за Библията, където евфемизмът за секс бе „познаване“. Авраам тръгнал с жената и я познал. Сам така и не я бе познал. А не копнееше ли тя точно за това?

Вече разбираше изкушенията му — амбицията надделяваше над морала и преценките му. Е, нима и нейната не бе надделяла? Тя искаше Сам и се съгласи да се снима в лош филм, за да го има. И тържествуваше, когато постигна амбицията си — да примами Сам в леглото си. Да го притежава, както паякът се радва на изсмуканата си жертва. Колко пъти се бе наслаждавала на завитото му в чаршаф тяло, спящо в леглото й? Но познаваше ли тя Сам? Очевидно не.

Постигнатата цел заслужава похвала само когато е достойна цел. Кой й бе казал това? Май? Брустър? Нийл? Моли? Само хората, които имаха чувство за ценностите в живота, които правеха разлика между празната и егоистична суета и истинското постижение. Но правеше ли тя тази разлика? Като че ли не. Не би могла просто да се нарече жертва. Тя искаше да бъде жертва, дърво, което се хвърля в огъня. Тя даде на Сам топлина и това я изгори, оставяйки само пепел.

Сам я беше предал, Ейприл Айрънс я бе манипулирала, Сай Ортис я бе използвал, Моника Фландърс я бе експлоатирала, но нима тя не бе позволила всичко това? Използваше красотата си, пилееше я за пари в рекламите на „Фландърс“, употреби я, за да работи в един съмнителен сериал като „Три момичета на път“ и се съгласи да я разголи… или да остави друга жена да го направи вместо нея… в „Роди се звезда“. Беше се продала като стока. Можеше ли тогава да вини другите, че правеха същото с нея?

Джийн лежеше под дървото с невеселите си мисли.

На обяд Дийн спираше работа и се хранеха заедно. Дийн береше от безупречните лехички малки салатки, репички, сладък грах и миниатюрни морковчета. Джийн ги измиваше, а той ги нарязваше, като веднъж добавяше риба тон, друг път — спагети. После сядаха във вътрешния двор да ядат и изпиваха един-два сока от лимон. Вчера Дийн се бе обърнал към нея с усмивка.

— Хубаво е да имаш с кого да обядваш.

— Така е.

— Сигурно повечето време ядете заедно с Шарлийн.

— Не. Обикновено обядвам сама в караваната си. Не мога да си позволя да ям много. Едно време се хранех… — тя преглътна — с моя стара приятелка, но тя умря… горкичката, миличка Май. — Толкова липсваше на Джийн.

— Тогава защо сега не обядвате заедно с Шарлийн?

— О, много сме заети. Не ядем по едно и също време, защото участваме в различни снимки. Или пък тя има друга работа. Или пък аз имам. — Или пък защото съм била снизходителна снобка, която не познава кой е истински приятел, каза си Джийн.

— Харесваш ли работата си?

— Не.

— Лошо. Наистина е лошо, ако не си харесваш работата. Тревожа се, защото мисля, че и Шарлийн не я харесва. И смятам, че е много тежка.

— Е, плащат ни много пари…

Дийн сви рамене.

— Не трябва да я работите, ако е много тежка и не ви харесва. Мисля, че може би затова си тъжна.

— Сигурно си прав — отвърна му Джийн.

 

 

Първата нощ, когато спа у тях, Джийн усети, че се събужда от ужасен сън и Шарлийн до нея нежно разтърсва ръката й.

— Събуди се, миличка, това е просто кошмар, не е истина.

Джийн пое задъхано въздух. Какво беше сънувала? Отново ножовете? Или онзи сън, когато е гола на снимачната площадка и екипът, и артистите й се смеят ли, смеят? Тя пое въздух в дробовете си и усети как сърцето й блъска в гърдите. Имаше чувството, че може да изхвръкне оттам.

— Всичко е наред, сладурче. Всичко е наред — гукаше Шарлийн. Джийн с благодарност се протегна да хване ръката й. — Искаш ли чаша вода? Или да ти стопля малко мляко? Когато Дийн сънува лоши работи, топля му мляко.

— Не, просто постой с мен. — Джийн се чувстваше като петгодишна. Беше хванала Шарлийн за ръката като удавница. Трепереше под завивките. Не можеше да понесе повече да остане сама. Беше твърде голямо бреме никой да не те познава. — Шарлийн — рече тя — мога ли да ти кажа нещо?

Шарлийн седна отстрани на леглото и я потупа по ръката.

— Разбира се, че можеш.

И Джийн изля цялата история за Сам и Ню Йорк, и „Джак и Джил“, и Брустър, и Пийт, и Май, и Майкъл Маклейн, и „Роди се звезда“, и всичко. От време на време се разплакваше, от време на време едва шепнеше от срам, но най-сетне свърши.

Шарлийн през цялото време я държа за ръка. Все още я държеше и сега я потупваше.

— О, горкичката. Трябва да си още по-самотна от мен. — И Шарлийн се наведе към Джийн и я взе в прегръдките си. — Ти, бедно, бедно дете — нареждаше и полюшваше леко приятелката си, докато тя най-сетне заспа.

Джийн се почувства по-добре. Сутринта беше с Дийн, а следобеда сама в стаята си, скрита от силното слънце. Но не можеше да избяга от мислите си. Не можеше да спре да прожектира мислено собствения си образ, който видя да проблясва на екрана. И наново прекарваше през ум връзката си със Сам. Цялата, от първата им пролет в Ню Йорк до мрачната зима, когато я напусна, и времето на снимките на филма. Всичко.

И докато се занимаваше с това, огледа и другия си живот. Някак си нямаше смисъл и тя възнамеряваше да си изясни защо.

През последните три години, с малки изключения, не се бе запознала с нови приятели. Сега Май беше мъртва, Раул бе отново у дома си в Южна Америка, а доктор Мур се бе върнал към живота си в Ню Йорк. Тя бе съвсем сама и с изключение на Шарлийн и Дийн не се доверяваше на никого тук, нямаше никой, който да е добър към нея. Само за дни или седмици бе добила печална слава. Може би и Шарлийн и Дийн няма да искат да имат нищо общо с нея, след като излезе този чудовищен филм. Сигурно дори невъзмутимият Брустър ще бъде шокиран и отвратен като нея самата.

Почувства облекчение, когато Дийн почука на вратата. Вечер те двамата приготвяха вечеря и чакаха Шарлийн. После гледаха видео или пък двете жени си говореха. Беше простичко, спокойно и задушевно. Беше като да си отидеш вкъщи — в дома, който тя никога не бе имала.

Но в четвъртък вечер, когато Шарлийн се обърна към нея, докато седяха една до друга на дивана, и каза: „Мисля, че е по-добре вече да се върнеш“, очите на Джийн ненадейно се напълниха със сълзи. Тя внезапно почувства, че това място е единственото, където има покой.

— О, миличка, не плачи. Просто Марти вече направи толкова много снимки все около теб, а и бездруго беше бесен, че взе толкова отпуска за филма… Е, и знаеш, Лайла. Никога не пропуска да обвини теб или мен, ако нещо не е наред. И Сай ми звъни по три-четири пъти на ден.

Джийн въздъхна.

— Съжалявам, че ти създавам толкова неудобства.

— Ей, изобщо не ми създаваш. На нас с Дийн ни е приятно да си тук. Все едно че сме семейство. Защо не останеш да живееш с нас, вместо да се връщаш у дома? Ще можем да ходим заедно на работа.

— Да-а! Що не останеш, Джийн? Ще е страхотно да си имам две сестри, дори и да не мога да обядвам вече с теб. Но тогава пък Шарлийн ще обядва с теб — каза Дийн.

— О, ще може ли? Поне още малко, докато пуснат по екраните „Роди се звезда“? За да устоя на бурята.

— Разбира се, че можеш! — усмихна се Шарлийн. — Кой знае? Сигурно не е толкова лош, колкото си мислиш. Във всеки случай на нас двете едва ли може да ни се случи нещо по-лошо!

Грешеше.

 

 

Охраната се обади по телефона и Шарлийн вдигна слушалката. Джийн и Дийн бяха отзад в двора и играеха с кучетата.

— Охраната е, от портала. Имате посетител без предварителна уговорка. Да го пусна ли?

— Не. Ще говоря с него.

— Джийн Мур при вас ли е? — попита мъжки глас.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Кажете й, че я чака Сам Шийлдс.

Шарлийн настръхна.

— Не мисля, че иска да ви види — каза тя.

— Коя сте вие? — попита той.

— Приятелка на Джийн. Истинска приятелка — отвърна Шарлийн.

— Вижте, не съм в настроение за комедии или за морални поучения. Изгубих доста време да я открия. Искам да я видя.

— Чуйте сега пък вие. Знам как сте се отнесли с Джийн и познавам този тип мъже. Такива като вас тичаха подире ми от единайсетгодишна възраст. Мъже, които се интересуваха само как изглеждам отвън, а не коя съм. Не заслужавате момиче като Джийн.

— Вижте, тя ще поиска да се срещне с мен. Идете да я питате.

Шарлийн неохотно остави телефонната слушалка и излезе на двора. Джийн тичаше през моравата с кокал в ръка, а трите кучета я гонеха.

— Джийн — извика Шарлийн — Джийн, един човек е дошъл да те види.

Джийн примижа към слънцето. Приближи се до Шарлийн.

— Кой е? — попита.

— Сам.

Джийн спря. Шарлийн надникна дълбоко в очите й. Ще се поддаде ли? Ще залитне ли отново? Гледаше я, без да казва нито дума. После проговори:

— Кажи му да си върви.

Късно вечерта Джийн седна да пише на доктор Мур.

Не мога да си спомня да съм се чувствала толкова зависима, както сега. Дори не и от теб през онези дълги и трудни месеци в болницата. Като Бланш Дюбоа съм принудена да завися от добрината на непознати. И се боя, че дори те или ти ще ме осъдите сурово, когато видите ужасния филм, който направих.

Знам, че е твърде много да искам такова нещо от теб, но ако имаш малко свободно време, не можеш ли да ми дойдеш на гости? Аз самата бих дошла в Ню Йорк, но и бездруго имам неприятности на снимачната площадка. Ще те разбера, ако ми откажеш, но би било чудесно да те видя.

Едва след като свърши да пише и запечата писмото, се сети за думите на Дийн тази вечер, когато я караше да остане — колко хубаво щяло да бъде да си има две сестри.

„Сестри“ ли каза, почуди се тя, гасейки лампата. Колко странно. И после заспа.