Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (108)

3

Джийн не можеше нито да яде, нито да спи. Сцената със Сам бе ужасна. Не беше сърдит, а направо вбесен. А тя се почувства странно виновна. Виновна, че е излъгала, че все още го обича, че го е оставила да се влюби в нея. Беше си отишъл с гръм и трясък, шокиран, обиден и гневен, но й се обади след пет дни, след пет безкрайни дни, когато знаеше, че няма да си бъде в къщи, и й остави съобщение. Работел усилено по филма, трябвало да замине за Хонконг за специалните ефекти и още някои снимки и нямало да го има няколко седмици. Казваше също така, че иска да я види и ще й се обади веднага щом се върне.

Все още не й се беше обадил. А тя бе толкова глупава да си въобразява, че времето лекува, че ще му позволи да обедини любовта си към Мери Джейн с любовта си към нея сега. Но всъщност искаше ли това? Продължаваше ли да желае един толкова егоистичен, толкова самовлюбен мъж, който можеше да я възприема само чрез себе си? Отново се сети за невероятното му нахалство да смята, че е замислила всичко това заради него. Какво магаре!

Ала все пак я гризеше леко съмнение. Беше го сторила, за да се възползва от шанса си, последния си шанс за успех с нейни собствени условия — да играе, да направи кариера, да упражнява занаята и призванието си. Но дали бе точно така?

Докато лежеше в леглото си нощ след нощ, тази мисъл я измъчваше и тя не мигваше. Дали не бе направила всичко това, за да завоюва отново Сам? Или да се върне при него? И двата варианта я отвращаваха. Никога не си беше представяла, че е толкова изпаднала или толкова сърдита, за да направи подобно нещо от любов или от ревност. Но може би беше точно така.

Сновеше из голямата празна къща през нощта, без да пали лампите. Стаите бяха празни, толкова празни. Като в гроб. О, можеше да изиграе Аида, зазидана сама в гробницата. Толкова изоставена се чувстваше. Но изоставена от кого?

Отново и отново я привличаха огледалата в банята. Там, над мраморните полици, девствени и студени като маса в моргата, тя се взираше в лицето си, в лицето, което си беше купила. Лицето, което Сам бе казал, че обича.

Лицето й бе дало власт — власт над Пийт, достатъчно власт, за да получи ролята в театър „Мелроуз“, власт да бъде избрана от Марти, власт да завладее Сам. Но каква власт всъщност беше това, властта, която й бяха дали тези устни, този нос, линията на нейната брадичка?

За Джийн беше ясно само колко безпомощна е след скъсването със Сам и подновяването на снимките на „Три момичета на път“. Беше й ясно, че нещата на снимачната площадка са се променили. Дори и малката тежест, която имаше мнението й преди, бе пометена от новата близост на Лайла с Марти и недоброжелателството, предизвикано от отсъствието й в началото на сезона. А що се отнасяше до „Роди се звезда“, след скандала със Сам Джийн очевидно не я допускаха до монтажа. Не само че не отговаряха на обажданията й и не се нуждаеха от услугите й; Джийн Мур дори не можеше да си уреди прожекция на собствения си филм. Невероятно. Кантората на „Интърнешънъл Студиос“ я уведоми, че и Ейприл, и Сам Шийлдс са извън страната. Обади се на Симор Левин и срещна същата стена. Опита номера на Сам в дома му. Не й отговаряше, независимо по кое време от деня или нощта се обаждаше. Не остави никакво съобщение. Какъв смисъл имаше? Всичко бе извън нейния контрол.

От друга страна, Лайла, изглежда, напълно владееше положението. Ролята на Джийн бе още по-глупава (и по-малка) отпреди, докато Лайла открадваше почти всяка сцена, всяко духовито заключение и всички едри планове. Шарлийн си кротуваше, но Джийн се чувстваше унизена. А Сай Ортис изобщо не й помагаше. Изобщо.

— Какво да ти кажа? — задъхваше се той по телефона. — Ти си постла така. Марти не обича неблагодарните. Ти го прецака с „Роди се звезда“, сега той те прецаква. Какво да ти кажа?

— Можеш да ми кажеш как да си уредя прожекция на „Роди се звезда“, за бога! — озъби му се Джийн. — Не зная какво е излязло.

— Не си само ти. Очевидно филмът има сериозни неприятности. — Гласът му тежеше от задоволство и неизреченото „Нали ти казвах!“ просто висеше във въздуха.

Джийн знаеше, че е бил прав през цялото време, но по други причини. Ще го разкарам, рече си, но мисълта да си търси друг агент, когато „Роди се звезда“ се издънва, я плашеше. Тогава никой, освен изгладнял нехранимайко няма да смее да я вземе и докато Сай също бе нехранимайко, то поне беше с връзки и с власт.

— Може би беше прав, Сай. Междувременно опитай се да ми уредиш прожекция — каза само тя, преди да остави слушалката.

 

 

Джийн имаше чувството, че се разпада на части. За пръв път не трябваше да се тревожи за диетата си — не можеше да яде. Обувайки джинсите — онези, които й бе ушила Май, откри, че са й широки в талията. Скулите й бяха изхвръкнали и имаше тъмни кръгове под очите. Сам все така не й се обаждаше и тя все така не можеше да види „Роди се звезда“.

Един следобед на снимачната площадка към нея се приближи Пийт.

— Добре ли си? — попита я той.

Не бяха разговаряли с месеци, освен да си кажат „здрасти“ и „лека нощ“. Беше млад и непринуден както винаги. Сигурно наистина изглеждам зле, щом и той е забелязал, помисли си тя.

— Не много — опита се да се усмихне тя, но не сполучи твърде.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

— Не. Но благодаря. — Загледа се подире му и после изведнъж й хрумна. — Пийт, почакай. Баща ти не прожектираше ли филми?

Той кимна.

— Мислиш ли, че ще може да ми уреди една прожекция?

 

 

Би могло да се каже, че Джийн Мур влезе в прожекционната зала на „Роди се звезда“ като девственица. Два часа и десет минути по-късно беше с две дефлорирани очи. Седеше и гледаше как нея — или някоя друга, монтирана и нагласена да прилича на нея — я обладава около десетина пъти в около десетина различни пози един по-млад и по-слаб Майкъл Маклейн. Гледаше онова, което би трябвало да е дясната й гърда, увеличена до три метра на екрана, стисната от ръцете му в едър план. Гледаше онова, което би трябвало да са нейните зърна как набъбват, гледаше как устните му ги засмукват, гледаше как собственото й лице в едър план реагира на усещането. Гледаше как уж коленичи, а безупречният й задник бе като покана с форма на сърце. Гледаше как един крак, който се предполагаше, че е нейният, се изви около врата на Майкъл Маклейн и погали бузата му, а после към него се присъедини другият, двата първо обрамчиха лицето му с глезените си, а после се отвориха широко като ъгломер, за да го поемат. Гледаше потта, лъснала по ръцете, гърба и бедрата й, съвършената влажна къдрица на онова, което би трябвало да е срамното й окосмяване.

Седеше до Пийт в частната прожекционна зала и гледаше в какво се е превърнал „Роди се звезда“. Бе заличил всякакви граници между „развлекателност“ и „еротика“. И еротиката беше почти порнография. Това беше филм, който тя не беше правила и въпреки това лицето й беше там, на екрана, илюзията за тялото й можеше да се възприеме от всеки — да я гледа и да вижда как я обладават, как получава оргазъм, как после я насилват. Да я гледа как капитулира. Как бе станало така? Как й се бе случило подобно нещо?

Виеше й се свят. Великолепната операторска работа на Ласло, богатата музика, съвършените сцени — всичко това смекчаваше насилието. Но си беше насилие. Как изобщо бяха успели да го направят? Това на екрана бяха нейното белязано тяло и застаряващото тяло на Майкъл. Какви номера бяха използвали Ейприл, Ласло и Сам?

Пийт се въртеше неспокойно на стола до нея. Веднъж се изкашля. Веднъж прошепна: „Господи!“. През останалото време мълча.

Прониза я тръпка на ужас, като студено пробождане. Колко ли мъже щяха да получат ерекция? Колко ли мъже щяха да онанират пред облика й? Колко ли непознати в уединението на собствените си домове щяха да си представят, че са в леглото с нея? В ушите й прозвуча едно от предупрежденията на Ла Брек: „Не бива да изглеждате достъпна. Достъпните ги убиват“. А колко достъпна бе една жена, която се любеше публично? И как можеше да я уважава обществото? Как щеше да получи истинските си роли, онези, за които копнееше? Как щеше да си покаже лицето? Как се бе случило това?

Мислеше, че Сам я обича. Но това, това не беше любов. Това беше ярост, предателство, изнасилване.

Най-сетне ужасът свърши. Потекоха имената, докато героят на Майкъл влизаше във вълните. Бащата на Пийт сигурно бе включил осветлението от прожекционната кабина. Пийт я погледна, примигвайки от светлината.

Джийн стана, протегна ръка да се хване за стола и повърна върху празната кадифена седалка пред себе си.

 

 

— И какво искате да направите? — попита Хауард Тафт.

Хауард беше най-добрият адвокат по въпросите на шоубизнеса в Лос Анджелис; и най-скъпият.

— Да ги осъдя. Да ги спра. Да накарам да изгорят филма.

— Чудесно. Какво наистина искате да направите?

— Да ги осъдя. Да ги спра. Да накарам да изгорят филма.

— Мис Мур… Джийн… всичко това е чудесно и аз зная достатъчно за артистичните противоречия, но ние в случая говорим за „Интърнешънъл Студиос“. Говорим за Ейприл Айрънс. Говорим за Боб Левин. Не говорим за хора, които се просват по лице, когато ги замериш със съдебна призовка. Да оставим настрани въпроса, че дори не можем да изискаме такава.

— Защо не? Те…

— В договора ви ясно се казва, че…

— Но аз не знаех, че ще направят подобно нещо. Нямам ли право на контрол върху лицето и тялото си…

— Не и според договора ви. Вие сте поискали дубльорка за тялото ви. Настояли сте за запазване на тайната и да не се споменава името й. Те правят точно това. Не можете да ги осъдите за неспазване на договора.

— Но тогава кого да осъдя?

— Импресариото ви, бих казал. Но не и ако искате отново да работите. — Хауард свали очилата си с телени рамки, извади снежнобяла кърпичка от джоба си и започна старателно да избърсва стъклата, като не спираше да я наблюдава с добрите си сиви очи. — Чуйте ме. С удоволствие бих взел парите ви. И може би, може би ще успея да изврънкам някакво… смекчаване на окончателния монтаж, но едно дело, мога да ви обещая, ще струва скъпо и ще бъде пагубно за кариерата ви…

— По дяволите кариерата ми.

Той помълча, шокиран. А много малко неща можеха да шокират един холивудски адвокат. Облиза устни и сключи ръце на безупречно чистото си писалище.

— Виждам, че сега сте много афектирана, но по-късно тези чувства могат да се променят. Делото ще бъде по-продължително и по-скъпо от това на Клиф Робъртсън. По-гадно от това на Арт Бъкуалд. Студиите не могат да си позволят да отстъпят правата за използване на вашето лице. Вие сте подписали договора за дубльорка. А едно дело по този повод ще сложи край на възможностите ви…

— Не се нуждая от такива възможности.

— … и в крайна сметка няма да постигнете нищо. Ейприл Айрънс и куп банкери са вложили петдесет милиона долара в този филм и не можете да ги спрете…

Очите на Джийн се напълниха със сълзи. Отново я обзе чувство на безпомощност, изсмукващо енергията й. И тя се разплака.

— Значи нищо не мога да направя?

— Ето — каза Хауард, протягайки ръка със снежнобялата кърпичка в нея. — Можете да си избършете носа.

 

 

Когато Джийн напусна кантората на Хауард Тафт, тя бе твърде вбесена, за да се прибере в къщи, твърде сърдита, за да седи на едно място. Чувстваше, че ако не се движи, може да удари или да счупи нещо, дори можеше да изпадне в истерия. Може би нямаше юридически възможности, но имаше лични. Качи се в колата и подкара.

Когато стигна до шосето в каньона, вече дишаше тежко. Лос Анджелис прави човека мекушав, помисли си тя, но не се чувстваше така. Чувстваше се по-твърда, отколкото когато и да било в своя живот, твърда като стомана, като диамант; и като диамант готова да реже. Ако Сам беше в Лос Анджелис, тя щеше да го открие. А ако не беше… Свърна в автомобилната му алея.

Откри ключа му заровен дълбоко в чантата й. Защо жените носят толкова много боклуци? Гримове, четка за коса, гребен, огледало. Какво бреме е да си жена. Опита се тихичко да пъхне ключа в ключалката, но ръцете й трепереха. Пое си дълбоко въздух, успокои се и с две ръце успя да го вкара, да го завърти и да отвори вратата.

Тук беше, слава богу, и, изглежда, бе сам. Не че изобщо й пукаше. Можеше да чука Ейприл Айрънс, докато Кристал Плинъм му прави френска любов — тя пет пари не даваше. Вече не. Той беше сам, легнал на дивана, с кърпа на главата и сценарий на гърдите. Сигурно някой страхотен нов филм, който да съсипе някоя друга жена.

— Ти, мръсно лайно! — изкрещя Джийн.

Той скочи от дивана и захвърли сценария или каквото четеше там настрани.

— Божичко! О, божичко, Джийн. Мери Джейн. О, божичко. Уплаши ме! Слушай, знам какво ще кажеш… — Дишаше като че ли бе бягал в маратон. Добре. Значи го стресна. Чудесно. Искаше да е уплашен.

— Не, не знаеш, измамнико долен!

— Хей! — Той стоеше с ръце, разперени с дланите надолу като Буда, който успокоява водите. — Няма нужда от…

— Да не си посмял да ми казваш от какво има нужда или как да се държа. Ти си един подъл лъжец.

— Ти си лъжкинята! Аз…

— Гледах го.

Поне има благоприличието да млъкне за миг. Джийн го наблюдаваше как се мъчи да забави дишането си. Стар актьорски трик. Майната му, на него и неговите трикове.

— Джийн, нямах избор. Филмът не ставаше. Провалих се пред Ейприл. Провалих се пред теб. Това беше единственият начин да хвърля отново заровете. И се получи, Джийн… Мери Джейн… — Пообърка се малко. — След като веднъж превъзмогнеш своето…

— Отвращение ли?

— Сепване. След като превъзмогнеш изненадата си, ще видиш, че се получава. Така, както те режисирах…

— Режисирал ли си ме? Та ти се държа с мен като сутеньор. Като сутеньор на проститутка за двайсет долара. Сега не оскърбявай интелигентността ми, като ми казваш, че ще го харесам! И не си режисирал мен. Не бях информирана за нищо подобно. Режисирал си двойка дубльори, Майкъл Маклейн и туба секс — желе!

— Какво щеше да стане, ако те бях попитал? Нямаше да се съгласиш. А и не бяхме в настроение за преговори.

— И сега не сме в такова.

Трябваше да млъкне за миг, защото усети как гневът й се изцеди. Пусна чантата си на пода и в слабостта си щеше да седне. Но не искаше да е слаба пред него. Искаше да е силна, гневна и страшна. Присви очи и понижи глас. Тръгна към него и с радост видя, че той отстъпва.

— Ти ме предаде и аз като глупачка винях себе си. Първия път в Ню Йорк си мислех, че ако бях по-хубавичка, по-добра и по-привлекателна или поне по-разбираща, нямаше да избягаш с Бетани, да продадеш ролята ми на онази, която дава най-много, и никога да не се опиташ да се свържеш вече с мен. — Заобиколи към него зад дивана. Той продължаваше да отстъпва. — Обвинявах себе си! Но какво е извинението ти сега? Сега, когато съм по-красива, по-млада и по-секси. Каква причина, по дяволите, имаше този път да ме предадеш? Знаеше, че искам да стана сериозна актриса. Знаеше колко важен е този филм за мен, за кариерата ми…

Гърбът на Сам се притисна в тухлената стена на камината.

— Все ти! — развика се той. — Все ти и твоите желания, твоите болки, твоите чувства, онова, което е важно за твоята кариера. Ами аз? Мислех, че ме обичаш. Но ти дори не ми каза коя си. Измами ме да се влюбя в теб, а в случая ставаше дума за моята кариера. Да не мислиш, че щях да получа много филми за режисиране, ако тази продукция за петдесет милиона долара отидеше на боклука? Помисли как се чувствах аз? Трябваше да спася този филм. И го спасих.

— На каква цена, Сам? — втренчи се в него тя. Сигурно щеше да признае онова, което беше направил.

— Виж, „Последно танго в Париж“ не навреди на кариерата на Брандо.

О, боже. Той беше безнадежден.

— Не — засмя се тя горчиво. — Мъжете само печелят, когато чукат жени на екрана. Но какво стана с Мария Шнайдер? Не свърши ли със самоубийство? — Тя се обърна, вдигна чантата си и тръгна по коридора към вратата.

— Обичам те, Джийн. Исках да се оженя за теб.

Тя спря с разтупкано сърце. Обърна се бавно.

— Избрал си страхотен момент да ми го кажеш и страхотен начин да науча за това. Защо ли предложението ти ми звучи като подигравка?

— О, стига, моля ти се, си се правила на светица. Ако лицето ти не беше като празен лист на екрана, нямаше да се наложи да правя това. Господи, работих с каквото имах, колкото и малко да беше.

— Значи всичко е по моя вина?

— „Вина“ е детска дума.

— Чувам от теб думата „вина“. Не чувам извинение или съжаление, или дори гузност. Чувам само, че онова, което си направил, е било необходимо и сполучливо. И се чувстваш добре? И се радваш, че ми причини подобно нещо?

Това бе единственият миг, в който той замълча. Гледаше я със сърдити, непроницаеми очи, в упор, но сега за пръв път погледна надолу и изви глава към спалнята, без да вижда леглото, което някога деляха. После отново се взря в нея.

— Не съм те предавал. Не съм казал на никого за белезите ти.

— Поздравявам те — отвърна тя, хвърли ключа на пода и излезе.

 

 

Джийн стоеше в ярката слънчева светлина пред глупавата имитация на кирпичена къща на Сам, съзнавайки, че няма къде да отиде и с кого да поговори, няма на кого да разкаже за този ужас.

Ако Май беше жива, можеше да отиде у тях и над чаша бира да поплаче и да се посмее с нея. Качи се в колата и подкара по виещия се път на каньона. Къде да отиде? При кого? Знаеше, че мавзолеят, който сега наричаше дом, я отвращава. Ще умре, ако се затвори вкъщи.

Оставаше й само едно място. Пое на изток към долината. След четирийсет минути спря до една порта и охраната я позна. Поздрави я и се обади в къщата, докато Джийн чакаше в колата. Моля ти се, боже, дано да си е в къщи, молеше се тя. Човекът от охраната остави слушалката и й каза, че Шарлийн ще я посрещне на вратата.

Джийн подкара по автомобилната алея. Шарлийн извика за поздрав, доближавайки колата й. Наведе се през вратата с усмивка.

— Е, здрасти. Колко се радвам да те видя.

Джийн избухна в сълзи, толкова бурни, че трябваше да отпусне глава върху волана и да го стисне здраво с две ръце, за да не се разпадне съвсем.

Шарлийн се надвеси над прозореца й.

— Джийн, сладурче. Какво се е случило? — Отвори й вратата, но Джийн не можеше да помръдне. — Хайде, миличка — каза Шарлийн, сваляйки полека ръцете й от волана. — Излез от тази кола и ела вътре.

Но Джийн можеше само да стиска волана, да седи и да се тресе от плач.