Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (97)

46

— Мис Айрънс?

Ако чуеше още веднъж името си този ден, щеше да прегризе нечие гърло. Отвърна на стюарда, без да вдига очи от бележките си.

— Какво?

— Капитанът ме помоли да ви кажа, че ще кацне в Оукланд след петнайсет минути. Искате ли нещо да ви донеса?

— Не — тросна се тя. — Само провери дали колата ще ме чака.

— Вече се обадих. Ще бъде на площадката, когато слезете. Ейприл му махна да си върви, записа още няколко неща и затвори подвързаната с кожа тетрадка. Огледа се в кабината на „Чесната“ за единствения друг човек, който пътуваше с нея, и кимна. Жената веднага дойде и застана до Ейприл.

— Да?

— Свърза ли се?

— Не. Оставих три съобщения, че искате да говорите с него, но той не се обади. Секретарката му каза, че мистър Шийлдс работел върху някаква сцена с мис Мур и не искал да го безпокоят.

— Знае ли, че идвам?

— Да, от вчера.

Ейприл поклати глава, после връчи на секретарката си кожената тетрадка и каза троснато.

— Препиши това. Искам да е готово, когато идем на снимачната площадка.

Жената отиде до компютъра и започна да пише. Сто думи в минута, но как, по дяволите, се казваше? — помисли си Ейприл. За шест месеца бе сменила три-четири секретарки и не можеше да ги различи една от друга. Получаваха по хиляда долара седмично да пишат на машина и да се обаждат по телефона, а те не издържаха на напрежението. Е, следващият ще е мъж, зарече се тя. Като стария педал на Самюъл Майер. На петдесет години, в течение на всичко и верен до смърт. Само дето вече не се раждат такива помощници.

Ейприл погледна надолу към крайбрежието на Тихия океан и видя вълните да се блъскат в почти пустите плажове. Някъде там, долу, на един от плажовете, бяха актьорите и снимачният екип на „Роди се звезда“. Объркани, останали без контрол. Всички смазани от напрежението.

Майкъл й хленчеше по телефона цяла седмица.

— Не желая да се проваля с този филм, Ейприл. Не мога дори да изгледам заснетото през деня. Никой не може вече от три седмици. Сам кара онзи малък подлизурко да напуска снимачната площадка всяка вечер и поставя охрана. Вече викат на хлапето „Царя на всички ленти“, толкова е строга охраната.

Това го знаеше и тя. Сам беше спрял да изпраща и на нея ежедневната продукция. А тя беше продуцентът, дяволите го взели!

— И как го тълкуваш всичко това, Майкъл? — попита тя.

— Как го тълкувам ли? Ей богу, Ейприл, имаш новоизлюпен режисьор, на който му трябва една седмица да заснеме двама герои в една сцена на плажа… шибаният плаж си е там, а той изостава вече с три седмици от графика. И надхвърля бюджета. Играта е кофти, духът — още по-зле. И никой, не може да види заснетото през деня. Отгоре на всичко по цял ден се скатава някъде с тая тъпа кучка. Какво ти говори това? Ако този филм се провали, аз съм свършен!

Тя скръцна със зъби. Те със Сам Шийлдс бяха стигнали до споразумение — тя му бе простила забежката с Кристал Плинъм, а преди да подпише с него договор, му даде ясно да разбере, че оттам нататък очаква вярност и продължение на връзката им.

Сега това нищожество спеше с Джийн Мур и Ейприл щеше да изгуби достойнството си. Да не говорим за парите. Сам беше изпуснал контрола. Върху себе си, върху екипа, върху снимките и върху бюджета.

Ейприл идваше да оправи всичко това. Всички щяха да бъдат наказани.

Самолетът се приземи на едно частно летище. Ейприл стана, оправи полата си и даде знак на секретарката да вземе куфарчето с документите й. Когато слизаше по стълбата, видя дългата черна лимузина. Задната й врата се отвори и оттам излезе млад мъж. Не беше Сам. Ейприл не повярва на очите си. Тя приближи и го погледна. Той се усмихна с капчици пот на горната устна и й отвори вратата.

— Добър ден, мис Айрънс — каза, когато тя се канеше да се наведе, за да влезе в колата.

Понечи да я последва на задната седалка, но тя спря, обърна се и го изгледа от главата до петите.

— Кой, по дяволите, си ти?

Кльощавият младок отскочи назад.

— Джоел Гросман, мис Айрънс — заговори бързо. — Асистент-режисьорът на Сам, мис Айрънс. Срещали сме се в Лос Анджелис. Искам да кажа, че на онази среща, когато Сам ме нае, ви видях, мис Айрънс.

Можеше да започне с наказанията още оттук.

— Защо повтаряш името ми? Страх те е да не го забравиш ли? — Тя влезе в колата и седна, без да се отдръпне, за да му направи място.

— Може ли да се кача, мис… Искам да кажа, отпред ли предпочитате да се возя?

— Да не би да чакаш да се преместя? — попита тя.

Той не й отговори, а затвори вратата и изтича от другата страна. Секретарката седна отпред до шофьора.

— Е — без да го поглежда, рече Ейприл, когато той седна и затвори вратата — какви са проблемите и какви са решенията? В двайсет й пет думи, дори по-малко.

— Няма проблеми, няма проблеми — побърза да каже той. — Малко изоставаме заради лошото време. Освен това…

— Имаш още само десет думи. По-добре говори направо. — Точно както си мислех, тоя мухльо ще се опита да ме будалка.

Е, мис Айрънс, знаете какъв артист е Сам. Всичко трябва да бъде безупречно. В този смисъл много прилича на Оливър Стоун… Изстисква всичко от себе си…

Оливър Стоун! Защо не Оливър Харди? Тя вдигна ръка.

— Кажи ми само едно. Чия идея беше днес ти да ме посрещнеш на летището, твоя или на Сам?

Лицето на младока посърна.

— Ами, ъъъ, на Сам, мис Айрънс.

Тя натисна копчето на интеркома на шофьора.

— Спри. Веднага.

Дългата черна кола рязко спря на шосето за града. Ейприл се обърна към Джоел.

— Слизай — нареди, гледайки го право в очите. — И кажи на Сам никога да не праща момче да му върши мъжката работа.

— Но, мис Айрънс, ние сме на извънградско шосе! Има три-четири мили до следващото отклонение. — Тя видя как долната му устна затрепери.

— Ти си асистент-режисьор. Бъди изобретателен — каза му. Мразеше, когато я принуждаваха да върши подобни неща. Но, по дяволите, тя отговаряше за резултата от вложените четирийсет милиона долара, напомни си, а това лайно се опитваше да я мотае. — Вън! — повтори.

Препъвайки се, Джоел излезе от колата с разстроено лице.

— Затвори тая проклета врата, че бързам.

 

 

На снимачната площадка на иначе пустия плаж цареше хаос. По дяволите, разходите за снимачен терен бяха астрономически. И за какво? Навсякъде имаше прожектори, но камерите не работеха. Колко ли й струваше това? Още един признак, че филмът се изплъзваше на Сам. Ако не може да озапти екипа, няма да може да заснеме филма.

Къде беше той? С Джийн Мур ли се въргаляше сега? В момента филмът беше единственото важно нещо, напомни си тя. Не Сам и не кой с кого спи. Само филмът и нейните четирийсет милиона. Е, не и нейни, а взети на нейно име от Американската национална банка. Помисли си как Сам пилее парите й и скръцна със зъби. В никакъв случай нямаше да позволи някой да я лиши от доверието, с което се ползваше, независимо дали й е бил любовник, или не.

Поседя в колата няколко минути, изчаквайки организаторът на снимките да забележи единствената лимузина на плажа и да се приближи. Най-сетне дойде.

— Извикай Сам — озъби му се тя през прозореца, а после го затвори под носа му, когато възрастният човек й заговори.

След още десет минути Сам почука на вратата. Най-много мразеше това — да им бърше задниците. При актьорите как да е. Те подхождаха към ситуациите в живота като към филмови роли. Бяха като немирни деца. Но режисьорите — те пък смятаха, че самият живот е един филм.

— Влез — каза му тя, без да си дава труд да започва със заобикалки. — Напоследък не получавам ежедневно заснетата продукция и не отговаряш на моите обаждания. — Видя го как отметна назад глава и за момент се взря в тавана на колата. — Без будалкане, Сам. Говоря сериозно.

Сам поклати глава.

— Не зная, Ейприл. Просто не се получава.

— Е, направи така, че да се получава — рече тя, насилвайки се да не говори през стиснати зъби. — Ако ми изпращаше заснетото през деня, може би щях да мога да ти помогна по-рано. — И да не пилея време и пари, за бога, помисли си тя. — Защо не ми го изпращаше?

Сам си нахлузи маската на големия артист, пристигнал от Ню Йорк, която тя бе започнала да презира. Сам забравяше, че това е бизнес. Филмът е бизнес. Не е изкуство. Той е пари.

— Джийн нещо не излиза добре на екрана. Работя с нея… много усърдно… и тя дава доста от себе си, но…

Ейприл заряза съчувствения си тон.

— Вече ми е ясно, че ти дава. Ако можеш да я накараш да направи това, тогава, по дяволите, накарай я да излиза добре на екрана.

— Ейприл, не мисли, че не съм се отдал изцяло на филма. Ние с Джийн…

— Хайде да си изясним нещата. Аз съм твоят продуцент, независимо колко хубаво се чукаме. Това ясно ли ти е? Аз съм твоят началник и точно сега ми е все едно какво правиш с оная си работа, освен ако това не пречи на парите ми. Твоето място в леглото ми може да се запълни само с едно телефонно обаждане. Така че не ми разправяй на какво си се отдал изцяло. Като твой началник ти заявявам, че много лесно мога да се погрижа за работата и бъдещето ти. Така че не бъркай нещата. Сега работиш. За мен. — Гласът й възвърна по-нормалния си тон. — Защо изоставаш от графика с три седмици и си надхвърлил бюджета с две цяло и шест процента?

— Най-вече заради времето. От седем дни — никакво слънце. Надявах се да грейне малко днес следобед, но май няма да го бъде.

— Тогава какво ще правиш?

— Тогава… — Сам сви рамене.

На Ейприл й се дощя да го удуши. Той нямаше ли резервен план? Защо го беше оставила да я придума да снимат на терен?

— Искал си да се правиш на господ и затова си станал филмов режисьор. Но това не е сцена, мистър Бродуей. Това е филм… голямата джунгла. Като не можеш да снимаш на терен, снимай интериори. Всичко ли трябва да ти обяснявам? Добре, направи слънце. Имаш ги тия безброй прожектори и пак не снимаш. Надхвърлил си бюджета, а си седнал да ми говориш за слънце.

— Почакай, не е само това. Майкъл ми ги сервира едни… Вечно капризничи като госпожица.

— Ами чукаш му мацката. Какво друго очакваш от него?

— Джийн и аз…

— Казах ти, все ми е тая. Само дето това ми струва пари. Сега защо се бавите със заснемането на плажната сцена? Джеймс и Джуди се разхождат заедно по брега, предпоследна сцена във филма. Къде е проблемът?

— Майкъл е само сто и седемдесет сантиметра.

— Толкова е и Алан Лад. Какво от това?

— Но Джийн е сто седемдесет и пет. Плюс токовете. Плюс косата.

— Да, и какво?

— Трябваше ни известно време, за да решим как да снимаме отдалеч отпред и отзад. Най-сетне измислихме. Построихме рампа на една част от плажа. Мисля, че ще стане.

— Ще ти кажа още нещо, Сам. По-добре да стане, защото имаш на разположение само утрешния ден. — Тя посочи вратата, отпращайки го. — Утре в шест ще бъда на снимачната площадка, в дъжд или слънце. — Помълча и го погледна право в очите. — И още нещо, Сам. По-добре да се явиш в стаята ми в хотела тази вечер. Не ме е грижа дали ще го вдигнеш, но не мога да позволя да си мислят, че предпочиташ някаква телевизионна старлетка пред мен.

 

 

Ейприл облегна глава на тапицираната седалка. Пак щеше да има мигрена. Докторът й беше казал, че е от стреса. Животът е стрес. Чудеше се защо ли не бе повикала Бо Голдман за този филм веднага след като завърши „Усещане за жена“. Едва бе влязла в хотелската стая, и телефонът зазвъня.

— Ейприл, чух, че си идвала на снимачната площадка, но не ми се обади.

Беше Майкъл. Този път един обиден Майкъл. Е, и ти не дойде да ме видиш, помисли си тя. А пък аз ти подписвам чековете. Вместо това само въздъхна.

— Майкъл, толкова неща ми висят на главата. И в момента имам страхотна мигрена. Трябваше да се прибера да легна.

— Мигрена ли? Знам едно древно китайско лекарство против мигрена. Искаш ли да дойда и да ти го покажа? — Гласът му беше сладникав.

— Тази мигрена е за четирийсет милиона долара, Майкъл. Не мисля, че древните китайци имат лек за нещо толкова скъпо. Ще се видим на снимачната площадка рано утре. Това значи в шест сутринта, Майкъл. Ще заснемем онази сцена със слънце или без слънце. — Сети се за шестте милиона долара, които той получаваше за това, и отново скръцна със зъби.

— Разбира се, че ще бъда там. Там съм всеки ден, готов, с желание и с умение. — Гласът му се снижи. — Ейприл, аз съм, Майкъл. И мога да излекувам всичко. И съм свободен тази вечер.

— Никога не си бил свободен — каза тя и пусна слушалката.

На другата сутрин Ейприл бе на снимачната площадка преди Майкъл, Сам и Джийн. Поговори с главния осветител, който събра още прожектори и разположи отразяващи пана по плажа. Сам дойде пръв на снимачната площадка.

— Виждам, че си се заела с режисура — каза й той.

— Защо се изненадваш толкова, Сам? Като че ли това е някакъв рядък талант — обърна се към него, преди да й отговори. — Нека ти го кажа направо. Ти не си вършиш работата и затова някой друг трябва да ти я свърши. Или ще правиш онова, което аз ти казвам днес, или ще си намеря някой друг, който ще го направи. Разбираш ли ме? — Той побледня, кимна и започна да се отдалечава.

— И, Сам — продължи тя, все още несвършила с него. — Какъв е този фон дьо тен по краката на Джийн? Да не би да се опитва да прикрие проказа, за бога?

Тя видя Сам да поглежда към караваната на актрисата, която се запътваше към тях с доста повече фон дьо тен по краката, отколкото по тялото.

— Нервна е за тази сцена. Иска да изглежда както трябва, затова й разреших да я подготвят както тя намира за добре. Мисля, че се налага.

— Надявам се да си прав, Сам. Тук трябва да се прецени. А на теб ти плащат да преценяваш.

Майкъл крачеше бързо към тях, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на халата си. Ейприл не беше в настроение за глупости днес. Ако не му харесваше, че му е отрязала квитанцията миналата вечер, много важно.

— За какво си се нацупил, Майкъл? Имаш физиономия на човек, който току-що е научил, че е болен от нещо неизлечимо. — Нека започне да се оправдава, помисли си тя.

Майкъл не й обърна внимание и се запъти към Сам.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита той, сочейки към дървената рампа покрай плажа. — Защо е тая идиотска рампа?

— Това е най-добрият начин да компенсираме излишната височина на Джийн, Майкъл.

Ейприл видя, че Сам се потеше. Мухльо. Никога няма да се оправи с Майкъл по този начин.

— Няма да ходя по кретенската ви рампа. Забравете за това.

— Осветлението е точно каквото трябва, екипът и актьорите са готови да започнат. Искам да заснемем тази сцена днес, Майкъл. Бездруго изгубихме толкова време с нея.

Ейприл излезе напред, за да застане до Сам пред Майкъл.

— Майната ви — каза Майкъл, като за пръв път насочи вниманието си към нея. — Аз съм човекът, който влачи тоя боклук на гърба си. И няма да изгубя достойнството си да се разхождам по някаква шибана рампа.

Ейприл бе натоварена с филм с четирийсет милиона долара бюджет, който излизаше от контрол.

— Но, Майкъл, как да снимаме отдалеч?

Той направи няколко крачки по посока на караваната си, после се обърна и ги погледна.

— Изкопайте окоп за тая кучка!