Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (94)

43

Джийн лежеше в прегръдките на Сам, поглеждайки ту спящото му лице, ту часовника. Тези мигове за нея бяха безценни, защото колкото време и да прекарваха заедно, тя си оставаше все така жадна и настървена за повече. А скоро, твърде скоро трябваше да станат и да се приготвят за тежък снимачен ден на плажа.

Точно това винаги бе желала! И сега най-сетне го имаше. Сам я обичаше. Знаеше го! От докосването, от погледа му, от начина, по който се любеше с нея. Страстта му бе толкова силна, че и двамата бяха като замаяни, дори изтощени от нея. Тя искаше само него. Той имаше нужда само от нея.

Сам й разказа за своята несигурност. Тя го утеши. Разказа му за своите страхове. Утешаваха се взаимно. Когато бяха заедно в леглото, нищо друго нямаше значение. Светът изчезваше.

Джийн въздъхна. Нито тя, нито Сам го казваха на глас, но филмът не вървеше добре. Беше почти невъзможно да се работи с Майкъл. По време на голямата сцена на нервната й криза той беше оставил дюкяна си разкопчан — твърдеше, че било случайно — и цялата сцена трябваше да се преснима на другия ден. Но не беше само това. Джийн гледаше ежедневната продукция и играта й изглеждаше непохватна. Тя бе красива, но дървена. Лицето й не реагираше така, както старото й лице и на голям екран изглеждаше хубаво, но почти… безизразно. Трябваше да се научи да подсилва реакциите си, но вече беше твърде късно, след като половината от филма беше заснет. Също така беше трудно непрекъснато да поддържа създадената от нея младежка поза. Тя винаги изпъчваше гърди и дръпваше назад рамене, стоеше леко наклонена назад, за да създава илюзия за младост. Но да поддържа тази илюзия бе агония. Ден след ден това я изцеждаше. Разбира се, дебелашката игра на Майкъл не й помагаше. Всеки ден беше едно мъчение. Само тези часове, часовете, прекарани в тъмното със Сам, имаха значение и само те я вълнуваха.

След като се бяха любили на тъмно в апартамента й в хотела, тя трябваше да му разкаже за белезите. Страхуваше се да не изрази отвращение, порицание или просто неприязън. Той обаче само я погледна и каза:

— Не разбираш ли? Не ме интересува как изглеждаш. Не ме е грижа за това. Обичам теб.

После отново се любиха, още по-ненаситно отпреди. И тя като че ли се опиваше от думите му: „Обичам теб. Само теб“.

И, изглежда, наистина бе така. Всяка вечер те търсеха забрава в прегръдките си, в телата си. Тя го целуваше по цялото тяло със сълзи на щастие, че отново го има. Той милваше всяка нейна част, любеше я толкова всеотдайно, че любовта му пламтеше като борина под кожата му.

— Обичам те — шепнеше й той, докато я целуваше по врата и косата. — Обичам те. Обичам те. — И тя, Джийн, му вярваше, както Мери Джейн никога не му беше вярвала.

Но какво ще стане, ако той научи истината? Вече никога нямаше да може да му признае. Някога кроеше планове да го направи за отмъщение. Сега й се струваше наказание за самата нея. Имаше всичко, което си бе пожелала някога да има. Тогава защо, чудеше се, докато гледаше лицето му и часовника, защо тогава беше толкова тъжна?

 

 

Майкъл Маклейн мразеше Северна Калифорния, мразеше снимките на терен, мразеше Сам, мразеше Ейприл, мразеше този сценарий и мразеше този филм, който просто беше едно лайно. Най-много обаче мразеше Джийн Мур и, както откри с изненада, мразеше да играе. Не само в тази боклучава продукция, но в която и да било продукция. Ей богу, това беше глупаво и лигаво, беше детинщина. И ако на неговото ниво за играта му плащаха добре, това отдавна вече беше загубило значение, защото той бе натрупал толкова пари, колкото му трябваха.

Въпреки това не можеше да се откаже, защото, като оставим всичко настрани, не можеше да измисли какво друго да прави. Какво още имаше да се прави? Винаги бе харесвал да бъде звезда и да има хубави жени. Сега обаче и двете неща го изморяваха.

Беше твърде млад да се оттегли, а никога не се беше интересувал от бизнес. Някак си идеята да открие фабрика за пуканки или сос за спагети или, още по-лошо, верига от ресторанти никак не го привличаше. Защото с каквото и да се заемеше след това, знаеше две неща — трябваше да бъде с много широк мащаб и той трябваше да бъде номер едно.

Разбира се, съвсем естествено бе да направи следващата си крачка в областта на режисурата и продуцентството. Всички искаха да режисират. Но Майкъл Маклейн се опита веднъж и нямаше желание да повтори. Напрежението беше смазващо.

Друга възможност бе политиката. Но не и ако трябваше да се занимава с нея на местно ниво като онзи тъпанар Сони Боно. Националната политика бе много по-интригуваща. Той бе събрал доста средства, но с каква перспектива разполагаше? Сенатор? Ще може ли да се пребори с титулярите? И после нямаше ли да стане просто един от многото сенатори?

— Готови сме за вас, мистър Маклейн — извика му един от асистентите пред караваната. Майкъл стисна юмрук и го тресна по масата до себе си.

Господи, животът понякога е толкова несправедлив, помисли си. Той не само е по-хубав от Роналд Рейгън, а е и по-добър актьор. Защо тогава Рони си уреди хубавата роля?

 

 

Снимачният екип бързаше да изпревари облаците. В някои случаи можеха да използват прожектори, но без естествената светлина филмът приличаше на видеозапис. След неприятностите с някакъв кабел (нещо почти неизбежно на плажа), а след това с един обектив (така е, когато наоколо има пясък) най-сетне бяха готови. Беше дълъг панорамен кадър, завършващ с бързо приближаващ се едър план на прегръдка и целувка. Джийн, и без това нервна от мисълта за предстоящата сцена с Майкъл, се побъркваше от непрестанното бавене. Най-сетне бяха готови.

Тя се обърна към Май да поеме пуловера й и да го смени с измамно семплата бяла блуза за снимките. Блузата, естествено, изобщо не беше семпла. Приличаше на мъжка риза и всъщност се предполагаше, че е риза на Майкъл, която тя е облякла за тази разходка, след като се бяха любили. Само че бе ушита от най-фин памучен плат, по-мека и по-прозрачна от всяка мъжка риза. И за да подчертаят още повече формите й, бяха я намокрили, така че бе станала полупрозрачна и прилепваше до гърдите й.

Джийн искаше да използват дубльорката на тяло за тези снимки, но Сам я помоли да участва тя.

— Ще бъде трудно да фалшифицираме убедително, а и гърдите ти са толкова хубави — измърмори той, заравяйки в тях лице, докато бяха в леглото. Джийн се опита да спори, но той се наложи. — Повярвай ми. Белезите няма да личат.

Сега тя се обърна към Май — за ризата и за успокоението, което й вдъхваше старата жена. Когато опреше до външния й вид, Джийн вярваше само на Май. Бог знае как щеше да издържи снимките, ако не беше тя. Но сега, когато се обърна към Май, видът й я изненада. Господи, колко стара изглеждаше Май! Лицето й беше бяло като платно и на Джийн й се струваше, че всяка линия и бръчица е издълбана още по-дълбоко отпреди. Дали пък снимането на този филм не е също толкова ужасно и за Май, колкото и за мен, почуди се Джийн.

— Добре ли си? — попита тя.

— Боли ме глава — каза Май и присви очи от страдание, но Джийн нямаше време за нищо повече, защото Джоел я измъкна бързо навън. Гардеробиерката започна отново да пръска ризата й, докато фризьорът разпръсна няколко изкусно разрошени кичура коса по лицето й.

— Внимавай за грима — предупреди го Джери Детрия.

Той стоеше със скръстени ръце на гърдите, с готова четка да коригира всеки пропуск. Джийн почти се усмихна. Джери толкова се вживяваше в работата си, че когато приключеше с гримирането й, я предупреждаваше: „Внимавай с лицето ми“. Сега той я огледа внимателно, кимна одобрително и Джоел я заведе на мястото й.

Най-сетне, когато по нея потече пот въпреки хладния вятър, който развяваше мократа й риза, Майкъл дойде на снимачната площадка. Без да поздрави, без дори да я погледне, той се обърна към камерата и мястото, където бяха Сам и операторът.

— Готово — подхвърли им през стиснати зъби.

Последва още една пауза, а след това:

— Добре, внимание, готови! — Отново пауза. — Камера!

Майкъл я прегърна и дългият кадър започна. Камерата ги обикаляше отдалеч, докато се прегръщаха, приближавайки се към сладникавия край със снимката й в едър план. Майкъл започна да я целува по врата. Миришеше хубаво, лека смес от английски сапун и някаква лека подправка.

— Харесва ли ти? — попита я той, прегръщайки я още по-плътно. Това не беше в сценария. Нямаше диалог и не им бяха закачили микрофони. — Харесва ли ти? — попита я отново.

От учтивост тя измърмори нещо.

— Знам, че ти харесва, малка уличнице. Но кой го прави по-добре, Сам или аз? — каза Майкъл, притискайки я силно и камерата се приближи само за да улови гримаса на отвращение на замръзналото й лице.

— Окей. Стоп! — изкрещя Сам. Той излезе пред камерите и прожекторите. — Знам, че искам твърде много от теб, Джийн, но не би ли могла да се опиташ да изиграеш, че прегръдката на този човек не те отвращава?

Джийн се отскубна от ръцете на Майкъл.

— Ти провали този кадър! — изкрещя му тя.

— Какво съм направил? — попита Майкъл с подчертано невинен израз на лицето.

— О, господи! Вие двамата няма ли да спрете да се заяждате? — попита Сам. — Губим светлината! Джери, ще й оправиш ли лицето? Ласло, връщаме се и ще опитаме още веднъж… — Някъде зад него заговориха високо. Нещо, което не се правеше, когато режисьорът даваше нареждания. — Моля за внимание! — извика подразнен Сам. Но шумът не спираше. Увеличаваше се.

— Извикайте сестра. Някой да се обади на бърза помощ! — изкрещя Джоел.

Джийн заедно с всички останали се втурна по посока към шума. Край стола й вече се бяха струпали хора. Дали защото беше звезда или по някаква друга причина, те се отдръпнаха, за да мине като в сън. На земята лежеше Май. Дори и оттам, където стоеше, Джийн видя струйката кръв в ъгълчето на устата й.

— О, боже! Извикайте лекар! — изпищя тя.

— Вече е твърде късно — каза някой отзад.