Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (9)

8

Мери Джейн седеше до масата в кухнята. През неприветливото прозорче, което гледаше към шахтата, слънцето можеше да се види само ако човек си извие врата, плътно притиснал буза о стъклото. Хапна лъжица кисело мляко и съжали, че не е ароматизирано с ягоди. После бутна кофичката встрани, вдигна чашата кафе с двете си ръце, духна внимателно и отпи. В съседната стая Сам простена, после дълбоко въздъхна. Леглото изскърца, сигурно защото се беше обърнал.

Мери Джейн се отпусна облекчено. Още нямам сили да говоря с него, мислеше си тя. Първо трябва да разбера защо се случи така снощи. Какво да кажа? Как да го кажа? Къде да сложа чертата, за да запазя някакво себеуважение? Той много ме нарани, и то пред Моли и Нийл, и Чък. Пред всички.

Както винаги се улови, че започва да измисля извинения. Е, наистина в последно време прекарваха труден период. Вина, срам и гняв — нещо като задушено със сос от различни емоции. И въпреки че разговаряха за проблемите си непрестанно, изглежда, нищо не можеше да се промени. Сам трябваше да направи филма; тя щеше да бъде безпомощна в Лос Анджелис, а нито един от тях не би могъл да принуди Холивуд да се промени. Тя обаче просто не можеше да понесе мисълта, че ще го загуби. Нито пък мисълта да замине с него като безработната му приятелка.

Той беснееше, че тя не иска да замине. Че го изоставя, когато той е толкова притеснен за първия си филм. Може би тъкмо затова я бе подложил на такова унижение снощи. Нещо като реванш. Мери Джейн поклати глава. Каквато и да е причината, това, което той направи, не беше редно.

Но не казваше ли Фройд, че всъщност шеги няма. Може би със снощния гег Сам искаше да изрази желанието си да я преобрази. Може би той имаше нужда от някоя, която изглежда като Бетани Лейк. А може и да искаше самата Бетани; тя положително му бе хвърлила око.

Мери Джейн се изправи, прекоси тясната кухня и застана на прага на малката спалня. Сам лежеше на леглото, косата му бе разпиляна по възглавницата, ръката му висеше отстрани на леглото. Тя изпитваше наслада само като погледнеше дългата слаба ръка, мускулите около рамото му, нежния мъх, който покриваше ръцете и китките му. С дългата си до раменете коса и гърбавия си нос той приличаше на спящ индиански воин.

И тъй, Сам отиваше в Лос Анджелис. Това добре. Ставаше въпрос само за един филм, за негов сценарий. Винаги бе твърдял, че Холивуд не го интересува, и той като нея си е дете на Бродуей. Може би се боеше от заминаването. Ала нищо не го извиняваше за това, което направи снощи.

Тя отпи още малко кафе, после въздъхна. Мислите й кръжаха като плъхове в капан. Е, тя наистина се чувстваше като в капан.

Мери Джейн взе чашата, загърна се със старата си евтина хавлия и влезе в дневната. Пусна един компактдиск — запис на звуци в дъждовна гора — и се излегна във фотьойла със затворени очи. Докато слушаше ромоленето на поточе и чуруликането на птици, се отдаде на дълбоки вдишвания, научени в школата по йога. Този път не бива да изтърва нещата, реши тя. Както досега. Трябва да съм наясно с това, което се случи и с това как се чувствам.

Както обикновено усещаше, че част от нея самата иска да зареже всичко, да припише станалото снощи на възбудата, обхванала Сам при подготовката на новото му шоу, на моментна загуба на мярка, на каквото и да е, стига да не й се наложи да се изправи срещу него. Ударът обаче бе толкова очевиден. Пред погледа й се мяркаха лицата на Моли и Бетани, изразяващи съжаление. И отново се запита: как можа? Сълзи напълниха очите й и пареха клепачите й. Не, трябва да говори с него.

Гласът на Сам долетя от спалнята и пресече мислите й.

— Има ли кафенце, мила?

— В кафеника! — Нека сам си налее проклетото кафе, реши тя. Разглезила съм го с това носене на кафето в кревата всяка сутрин. Толкова покъртително съм благодарна за снизходителното му внимание, че му служа като вярно куче. Но не и днес, каза си тя и бързо изтри сълзите си. После изведнъж й мина друга мисъл. Може би той ще се извини. По своя воля. Ще каже, че е бил пренапрегнат, че е бил замаян и изморен от пътуването. Ще изиграе сцена на разкаяние и ще оправи нещата.

Сам влезе в дневната.

— Искаш ли още една чаша? — попита той.

Охо! Значи знаеше, че е виновен. Иначе никога нямаше да забележи, че чашата й е празна.

Усети неспокойствието му, докато той слагаше чашата си върху захабената масичка за кафе, която стоеше пред канапето — подарък от Армията на спасението. Е, най-малкото е достатъчно честен и изпитва угризения. Той се пресегна да вземе чашата й.

— Не, благодаря. Не ми се пие повече — каза тя. Ето така. Да опитаме с пасивна агресивност. Това е в мой стил.

Виждаше, че той се стреми да се държи непринудено. Е, ясно е, че няма да има извинения, ще се наложи тя да започне. Повтаряше си, че не трябва да дава воля на чувствата си, че трябва да говори спокойно. Не й се искаше да си разменят крясъци и разговорът да се превърне в нещо като турнир по надвикване. Мразеше пререканията. Само няколко пъти се бяха карали, но бяха стигали до яростни крясъци. Винаги когато той тръшнеше вратата зад гърба си, тя се страхуваше, че повече няма да го види.

— Сам, трябва да поговорим за това, което стана снощи.

— Какво е станало снощи? — Очите му не се отделиха от вчерашния „Поуст“, към който проявяваше такъв интерес, като да беше утрешен брой.

— Е, хайде, Сам. За номера с фокуса. Ей богу, подло беше. Причини ми болка.

Сам вдигна очи, лицето му бе безизразно.

Боже мой, само да не ми излезе с номера на горкото заблудено момче!

— Болка ли съм ти причинил? Какви ги разправяш? Какво общо има болката с разпределението на ролите? Опитвам се да правя постановка!

Господи! Вече се отбранява. Тя въздъхна. Защо мъже, които иначе са нормални, не могат да признаят, че са сгрешили. Защо са толкова заслепени и толкова упорити?

— Но ти ме изложи на присмех и унижение… това съвсем не беше нужно. Да ме нараниш ли се опитваше?

Сам тресна чашата си върху масичката.

— Ей, чакай, Мери Джейн. Всъщност аз само подготвях скеч за шоупрограмата. Смешно беше. Ако не харесваш ролята си, ще я сменим. Само раздухваш историята. Не съм те унижил.

Не можеше да повярва, че той гледа да прекрати спора. Това я ядоса много повече; като че се опитваше да не забележи слон, влязъл в стаята.

— Изложи ме на присмех заради външния ми вид. Иди разправяй, че нищо не се е случило. И ме излъжи, че не бе унизително.

Лицето му остана непроницаемо. Той няма намерение да се извини, помисли тя и почувства как топка се събира в стомаха й. А ако не се извини, трябва да скъсаме.

— Мери Джейн, опитай се да разбереш. Исках да изпълним „преди“ и „след“. Това е класически стар гег. Ти беше там и ставаше за ролята „преди“. Ей, ама не откриваме нищо ново, нали? Не получи ролята на Джил, защото приличаш на Мишел Пфайфър, нали?

Мери Джейн усети спазъм в стомаха си, като да я бяха ритнали в слабините. Сам отново се зачете във вестника.

— Не виждам защо аз да нося вината заради това, че не харесваш външния си вид. Казвал съм ти, че за мен изглеждаш достатъчно добре. За това сме говорили над сто пъти. Признай си, че това са си твои чувства и не ги прехвърляй върху мен.

Сам се изправи и отиде в кухнята. Чу, че си налива още кафе, но когато той се върна на мястото си, тя почти нямаше сили да го погледне. Пое си дълбоко и пресекливо дъх.

— Нищо не прехвърлям, Сам. Наранена съм. Снощи всички или ми се смееха, или ме съжаляваха. Не мога да понеса нито едното, нито другото.

Но онова нищо не е в сравнение с това, което ставаше сега. В сравнение с факта, че той претендираше, че нищо не се е случило и прехвърляше вината върху нея. Тя усети, че очите й се напълниха със сълзи и че гърлото й е свито. Няма да си разреши да се разплаче. Не сега.

Сам стоеше на вратата и я гледаше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти просто си параноичка — каза той и влезе в спалнята.

Тя се изправи и го последва.

— Параноичка ли? Какво говориш, Сам? Значи ли това, че ти не прояви нетактичност? Че аз не бях наранена? — Гласът й ставаше все по-силен, а гневът удържаше сълзите, които напираха в очите й.

Сам се обърна към нея, изправен на прага на вратата, впил поглед в напукания гипсов таван.

— Е, добре, Мери Джейн. Сега не си параноичка. Сега вече си истеричка. Не мога да разговарям с тебе, когато си в такова състояние.

Той бавно надяна чорапите си и навлече черния пуловер, който бе проснат на стола до леглото.

— Ще изляза, за да се успокоиш.

Напъха тениската в джинсите и обу каубойските ботуши. Вече измъкнал черното си кожено яке, той отново заговори:

— И недей да се правиш на неразбрана мъченица. Това вече не минава.

— Сам, не излизай. Недей, преди да решим този проблем.

Сам застана до вратата и хвана дръжката.

— Проблемът не е мой. Ти си го решавай. И престани да виеш на умряло!

— Копеле! — изкрещя Мери Джейн. — Вечният ти номер. Как става тъй, че започваме да говорим за моите чувства, а накрая излиза, че аз съм кавгаджийката, която те пъди от къщата.

— Може би защото и аз имам чувства — каза той спокойно.

— И понеже тук не те разбират, ще отидеш заедно с чувствата си при Бетани, така ли?

Сам застина на прага, както бе хванал дръжката.

— Е, това вече е краят, Мери Джейн. Ти отиде твърде далеч. Наистина си ужасна параноичка.

Той излезе и тресна вратата зад гърба си.

Мери Джейн втренчено гледаше старата олющена врата — ключът бе изхвърчал на пода при трясъка.

— Гад мръсна! — изплака тя толкова тихо, че никой не би могъл да я чуе.