Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (86)

35

Джийн седеше под чадър от бяло зебло и се взираше в сценария. Сърцето й блъскаше в гърдите. Днес за пръв път щеше да се снима заедно с Майкъл Маклейн и беше нервна. Нервна от това, че ще го види, от днешното пристигане на Ейприл Айрънс, от сценария, който все не вървеше. Сай Ортис поне отчасти беше прав. Работният сценарий на „Роди се звезда“ не беше ужасен, а просто безличен, но Джийн не бе подготвена за непрекъснатите редакции. Всеки ден се раздаваха нови варианти, всеки следващ — по-лош от предишния.

Докато фабулата бе останала непроменена, декорите и стилът се променяха. И сега вече имаше три — три на брой — голи сцени. Тя притисна ръка към гърдите си, като че ли това щеше да й помогне да ги прикрие. Е, поне нямаше тя да се разголва пред стотици непознати. Сай и договорът й се бяха погрижили за това. Но съжаляваше горкото неизвестно момиче, което щеше да го направи.

В павилиона за синхронни снимки в Сан Франциско — огромен като самолетен хангар — цареше пълен хаос. По пода се виеха кабели. Беше натрупана всевъзможна апаратура. Сценичните работници се провикваха един на друг и почти не се чуваха от шума на чуковете и не се виждаха от дъжда искри, падащи в ярка каскада от електрожена, с който заваряваха някъде нависоко.

Май бе обяснила на Джийн колко по-различни са игралните филми от телевизията, но тя едва ли би могла да си представи мащаба, без да го види. Като се почнеше от лукса на караваната й, през огромния павилион и броя на хората в снимачния екип, всичко беше направо смазващо. Джийн се сети за малката групичка актьори в „Свети Малахий“ и за сценичния състав от двама души в първоначалната постановка на „Джак и Джил“. Как бе успял Сам да се научи да се справя с толкова много неща за тъй кратко време? И можеше ли да се справи? Джийн винаги му се бе възхищавала, но това беше твърде много за когото и да било.

Тя тръгна през лабиринта от работници, палети, подпори и прожектори с дребничкия асистент-режисьор по петите й. Винаги учтива, Джийн си спомняше, че се казва Джоел някой си. Тя се обърна към него.

— Джоел, кой ще присъства на тази среща?

— О, Сам, Ейприл, Майкъл, Боб и Саманта Райгър.

— И Ейприл Айрънс ли ще бъде там?

— Да. Необичайно е, но при толкова голям бюджет, предполагам, иска да се увери, че всичко ще тръгне както трябва — ухили й се той предразполагащо. — Да не говорим, че филмът ще има страхотен успех при твоето участие. Ти си възхитителна.

Джийн едва не се изсмя. Почти след цяла година престой в Холивуд тя все още не можеше да свикне, че хората от киното говорят сериозно за такива боклуци като „Три момичета на път“. А понякога беше трудно да разбереш дали и те не мислеха, че това е боклук, в който случай пък бяха подмазвачи, а ако ли пък наистина го харесваха, значи бяха неграмотни. За Джоел знаеше, че е подмазвач. Това облекчаваше задачата й. Не трябваше да го съжалява или да го харесва.

Тя въздъхна.

— Изморена ли си? — попита той.

Ей богу, този червей й се гърчеше в лицето! Джийн знаеше, че най-важната задача на асистент-режисьора бе да глези звездите. Е, тя нямаше нужда от това. Имаше нужда от малко повече сигурност в собствените си преценки и по-редки пристъпи на нервност. Страхуваше се, че Сай можеше — ама съвсем случайно — да се окаже прав, че „Роди се звезда“ ще се издъни. Джийн неволно се хвана за корема.

— Добре ли си? — попита Джоел.

— Добре съм — отвърна тя и досадата пролича в гласа й.

Но не беше добре. Защото бе работила толкова много, беше изстрадала такива болки, беше се държала толкова храбро, за да попадне точно тук. Тук. На тази снимачна площадка. И ако бъде наистина честна към себе си, знаеше, че не е направила най-добрия избор. Ако този филм се издънеше, значи тя се бе подложила на пластичните операции, униженията, самотата и страха… напразно. Никога нямаше да изиграе голяма роля. А тя бе направила този избор въпреки съвета на телевизионния си режисьор и импресариото си по една-единствена причина.

Да бъде заедно със Сам, човека, който вече веднъж я беше предал.

Усети как стомахът й се преобръща. Защо трябваше да е нервна от срещата с Майкъл Маклейн? Той се беше държал като куче, а не тя. Тогава защо сега се чувстваше почти… ами… засрамена?

Смешна работа, каза си, но стомахът й не престана да се свива. Нито пък намаля любопитството й по отношение на Ейприл и Сам. Какви ли бяха отношенията им? Щеше ли най-после да разбере?

Сам изглеждаше добре на снимачната площадка. Още по-слаб, устата му заключена в още по-дълбоките скоби на дългите гънки от двете страни, брадичката му — още по-изострена. Имаше загар, но той не можеше да скрие тъмните кръгове под очите му.

Сам вдигна глава, прекъсвайки разговора си с един сценичен работник. Не се усмихна. Направи другия си номер, когато устата му не помръдваше, но очите му грейваха. О, господи, каза си тя. Не ставай глупава.

Тя приближи до групичката, седнала под един от снимачните навеси. Там беше Ейприл, хладна и елегантна както винаги, и Майкъл. Когато се приближи, Майкъл се обърна и я погледна.

— Джийн! — възкликна той и стана. — Джийн!

И преди тя да успее да направи нещо, той вече я беше прегърнал и я целуваше по устата! Джийн онемя от изненада. С ръка на гърба й Майкъл я отведе при останалите. Тя се присъедини към тях и не пропусна да види самодоволната усмивчица на Ейприл и прикования към нея поглед на Сам. Не можа да се удържи и под погледа му се изчерви като ученичка.

Седни до мен — изгука Майкъл и постави собственически ръка на облегалката на стола й. Джийн седна, съзнавайки, че всички я наблюдават.

Слава богу, че асистент-режисьорът беше дошъл с някакъв въпрос към Сам. Представиха Боб Грантли и Саманта Райгър, които трябваше да играят двете основни второстепенни роли. След това срещата започна.

Джийн едва успяваше да задържи поглед върху сценария. Майкъл сякаш смяташе, че нищо помежду им не се е променило или че ако тя се е разстроила от неговото отсъствие, сега ще забрави изцяло за това. Разбира се, Майкъл не подозираше, че тя знае за Шарлийн, за еднаквите колиета, за обажданията му на Лайла и сигурно за още едно колие и за Лайла. Е, на Джийн не й пукаше кого чука Майкъл, стига да не й се лигави насреща и да не изнасилва приятелките й. Седеше, копнеейки да изтрие усещането от устните му върху своите, толкова сърдита, че сценарият в ръцете й трепереше. Срещата като че ли нямаше край.

Най-сетне свършиха. Ейприл им пожела успех и си тръгна, за да вземе самолет за Лос Анджелис. Тогава Майкъл се обърна към нея.

— Как я караш?

— Чудесно. Ами ти? Ами Шарлийн? Ами Лайла? — попита тя с възможно най-студения си и леден глас.

Той намери сили да замълчи поне за миг, без усмивка на лицето. После въздъхна и поклати глава.

— Как беше онази реплика? И адът не познава гнева… — прошушна той и усмивката му стана подигравателна.

— И адът не познава гнева на изнасилената жена, Майкъл. За този ли цитат питаш?

Прочутите му в цял свят сини очи станаха студени като Тихия океан.

— За какво говориш?

— За Шарлийн Смит. Пияна и съпротивляваща се.

Смехът на Майкъл прозвуча като лай.

— Хайде, Джийн. Определих й една среща. Малката селянка сама си го просеше.

Джийн примигна. За миг — само за миг — през ума й мина дали пък Шарлийн не беше преувеличила или разбрала нещо погрешно. После, отвратена от него и себе си, го погледна право в очите.

— Ти си свиня! — каза му.

— А ти си мръсница — отвърна й той и понечи да се обърне.

Изведнъж целият й гняв към него, към всички мъже, които правеха каквото си пожелаеха с жените, а после си отиваха, като че ли се надигна у нея. Преди да е направил и две крачки, тя го настигна и го хвана за рамото. Той се обърна, изненадан, а тя вдигна ръка, замахна и удари с все сила световноизвестния му ляв профил. Звукът от плесницата бе силен и страшен. Целият снимачен екип замръзна. Възцари се тишина. Зашеметен, Майкъл вдигна двете си ръце към лицето и простена.

Без дума повече Джийн се обърна и отиде в караваната си.

— Исусе Христе! — извика Сам и се втурна към Майкъл.

 

 

Сам тичаше напред-назад между бесния Майкъл и хладнокръвната Джийн, докато не успокои единия с компрес от лед и извинение и не подкупи другия с обещание, че няма да трябва да се среща с Майкъл никъде, освен на снимачната площадка. И с покана за вечеря с режисьора.

Снимачният екип беше разбунен като кошер целия ден, но сега, с настъпването на вечерта, скандалът се уталожваше. Сам въздъхна, спусна сенника в колата, за да се предпази от лъчите на залязващото слънце, и се обърна към Джийн.

— Не можа ли да почакаш да го удариш след филма? — попита жално, а после се разсмя. — Не че не го заслужава, но това ще затрудни снимките.

Джийн сви рамене. Като никога се беше държала зле и това пътуване сега й беше наградата. Всъщност през годината, откакто се беше преместила тук, не беше видяла нищо от Калифорния. След като пристигна в Лос Анджелис, получи ролята си в „Мелроуз“, а после в „Три момичета на път“. Беше се снимала на какви ли не загубени места като Луизиана или Айдахо за „Три момичета на път“, но не бе видяла нищо от Златния щат. Сега поне щеше да види, ако успееше да свали поглед от Сам. Той я извеждал с колата да й покаже разни красоти преди вечеря. Срещата бе уредена уж да я успокои и да обсъдят сценария.

Всъщност Джийн се чувстваше добре. Никога в живота си не се беше държала като примадона, никога не бе причинявала скандал. А сега не само че не я наказваха за това, а „подхождаха специално“ към нея. Тя се усмихна и отново погледна към Сам. Може би влизаше в служебните му задължения, каза си тя, но той я бе поканил да излязат. И като ученичка на първата си среща, тя се чудеше дали му харесва. Но това беше старата Мери Джейн. Би трябвало да се тревожа само дали той ми харесва.

Сам я беше взел няколко минути по-рано, като че ли нямаше търпение да се срещне с нея. Спри да гадаеш, сгълча се тя. Просто спри. Но не можеше. Плъзна се в ниската седалка на взетия под наем „Нисан 300ZX турбо“ и задиша въздуха, който дишаше той. Заболяха я дробовете. Касетофонът свиреше „Малка нощна музика“ и звуците изпълваха колата. Сам мина от другата страна и сгъна дългата си фигура на черната кожена седалка. Когато натисна газта и се отдалечиха от хотела, тя усети как ускорението я притисна към седалката. Сякаш бе тялото му.

— Мислех да вечеряме в Санта Крус — каза й той. — Била ли си там?

— Не — отвърна тя. — Изобщо не познавам Северна Калифорния.

— Никога ли не си ходила в Мюър Удс? Никога ли не си била сред лозята? Не? Ще трябва да те заведа. Великолепно е.

Тя се опита да си спомни използваше ли той думата „великолепно“, когато живееше в Ню Йорк. Май не я използваше. Но тогава нямаше нищо великолепно. С изключение на „Джак и Джил“. С изключение може би на часовете, прекарани заедно. А може би, помисли си тя, това е било великолепно само за мен. Не каза ли той сега, че щял да я води някъде? Значи щеше отново да се среща с нея. Той смяташе, че ще се среща. И тя усети едновременно яд и радост.

Ама, разбира се, че ще се среща с мен. Защо не? Аз съм звездата на последната му продукция. Той обича да чука звездите. А аз съм хубава. Защо да не иска отново да се срещне с мен? И защо трябва да се чувствам щастлива? Би трябвало да се науча да приемам това като саморазбиращо се. Тя въздъхна.

— Знам една гостилничка, която е просто страхотна — каза той. — Смесица от най-доброто в Европа и Калифорния.

Джийн се почуди дали Ейприл Айрънс го бе водила там. И дали това е било, преди да реши да снима Кристал Плинъм в ролята на Джил.

— Знаеш ли, Джийн, днешното ти поведение на снимачната площадка няма никак да облекчи продукцията.

— Той е животно.

— Не беше много професионално — упрекна я той.

— Не беше професионално и от негова страна да ме сграбчи и да ме целуне така лигаво. Скъсахме преди месеци. Той е свиня. И аз не желая да говоря повече за него.

Колата зави рязко и Джийн усети как рамото на Сам се докосна до нейното. Усети меката кожа на якето му до голата си ръка. По гърба й премина хладна тръпка.

Нещо във въздуха помежду им се промени. Тя усещаше някак си, че той се интересува от нея… че я желае. Дали всичко това не беше резултат от плесницата, която бе зашлевила на Майкъл? Или защото се беше държала като глезла? Или като жена? Не знаеше. Но нещо се бе променило.

Е, зарече се тя, този път, каквото и да стане, ще бъде различно. Откъснаха се от потока коли и поеха по крайбрежното шосе. Джийн се дивеше на сухите кафяви хълмове — сурови, но красиви по свой си начин. Тихоокеанският вятър люлееше високите треви.

— Къде точно отиваме? — попита тя, но всъщност това въобще не я интересуваше. Сгушена в луксозната кола, с музиката на Моцарт, прииждаща на вълни, със Сам най-сетне до себе си, искаше само този миг, тази крайна награда да продължи завинаги. Големите й надежди най-сетне се бяха сбъднали. Да не забравям това, каза си тя. Да не забравям и да знам, че поне веднъж съм била истински доволна.

— Отиваме в един ресторант в Санта Крус — каза й той, докато спортната кола изкачваше с лекота всеки нов хълм. — Този град е нещо като края на линията, последната спирка на влака за всички бродяги и пътуващи на запад към границата. Когато стигнат до Санта Крус, вече не могат да отидат по̀ на запад, освен в океана.

— Някои от тях не скачат ли в него като леминги? — попита тя.

— Сигурно генетично по-силните вече плуват към Азия. Останали са само пилещарите.

— Значи Санта Крус се крепи на пилешко, като една добра яхния? — попита тя.

Той се разсмя.

— Санта Крус е краят на пътя, нещо като Кий Уест. Била ли си някога там?

Беше ходила там със Сам на единствената им съвместна ваканция. И изведнъж я връхлетя спомена за разходката им по улица Дювал, изпитата бира, посещението в къщата на Хемингуей. Тогава тя си мислеше, че той я обича. Безпричинно очите й се напълниха със сълзи. Днес й се събра много. Не се справяше с онази лекота, на която се надяваше. Тя извърна глава към сухите хълмове и премигна, за да прогони сълзите.

— Да. Там свършва шосе номер едно.

— Да, и много от мечтите на хората. И Санта Крус е такъв. Тук са снимани много филми… тук са снимали „Мръсният Хари“ и „Изгубените момчета“.

— Звучи ми малко отблъскващо.

— Не. Има истински занемарен чар. Малко като моя — усмихна се той.

Толкова би искала да се пресегне и да погали лицето му, да усети страната му под дланта си, да прокара пръст по широката му уста. Тя стисна ръце в скута си и извърна поглед.

Компактдискът с Моцартова музика свърши и Сам го смени. Дрезгавият глас на Том Уейтс изпълни колата. Сам я бе запознал с умните текстове и почти непоносимите вокали на Уейтс преди години.

— Слушала ли си някога Том Уейтс? — попита я той сега.

На колко ли жени беше задавал този въпрос, почуди се тя. Кристал Плинъм харесвала ли е Том Уейтс? Ами Ейприл Айрънс? О, господи, ще откача, ако продължавам по този начин. Остави нещата на мира, Джийн. Кажи му не.

Но не можа да се спре.

— Да — отвърна тя. — И пианото звучи като пияно — добави парафразирайки думите.

Сам се усмихна доволен. Приятелката й Моли наричаше това „феномен «Сейко»“ — когато двама души се срещнат и открият общи неща, струваше им се, че като ли всичко е предопределено и покъртително важно. „И ти ли използваш шампоана на Пол Мичъл? И аз! И ти ли имаш сейко? И аз имам сейко!“ Тя се разсмя на мисълта си.

— Какво ти се стори смешно? — попита той.

— Нищо.

Той я погледна.

— Тайни, тайни. — Беше реплика от „Джак и Джил“.

— Харесвам пиесата ти — каза му тя.

— Гледала ли си я? — попита той. — Пиесата, не филма?

— Никога не съм гледала филма, само пиесата. Много я харесах.

— Ще ти намеря видеозапис на филма. Може би ще можем…

— Не бих искала — отвърна тя бързо. Не би могла да го понесе. Смени темата с първото, за което се сети. — Това Санта Крус ли е? — попита, когато се изкачиха на последния от безбройните хълмове и видяха долу разноцветните светлини като кутийка с детски бижута, разпилени по крайбрежието. Сам кимна.

— Сега си спомням как започваше „Изгубените момчета“. Мисля, че с подобен панорамен кадър като този — каза тя.

— Страхотно начало — съгласи се Сам. — Само че снимано откъм океана. За съжаление филмът като цяло не беше на същата висота.

Тя кимна.

— Какви други начални кадри смяташ за страхотни? — попита.

— „Едно време в Америка“. Тази упойваща мечта…

— Със звъна на телефона! — продължи тя.

— Да, това беше много силно. А кои филми харесваш?

— „Папата от Гринич Вилидж“ — отвърна тя.

— „Летен вятър“! Франк Синатра и Мики Рурк. Великолепно начало! — съгласи се той одобрително. — А кои филми мразиш?

— „Вътрешни работи“. Всички мъже бяха брутални, а всички жени бяха курви. Ричард Гиър зашлеви седем актриси, а Анди Гарсия, който играеше добрия, наби жена си.

Сам кимна.

— Беше обаче реалистичен.

— О, хайде. Съпругите на всички бяха все стройни миньончета. Не ме убеждавай, че това е реалистично.

Сам се разсмя.

— Добре, добре — погледна я с топли очи той. — Имаш верен инстинкт — усмихна се и тя се ядоса, когато разбра колко много я зарадва одобрението му.

Той спря колата на паркинга и изключи двигателя. После се обърна да я погледне отново, дълбоко и внимателно, с око на режисьор. Джийн си спомни, че я гледаше така, толкова дълбоко, почти виждайки през нея, точно преди да й даде ролята на Джил. Опита се да не трепне, но сега, сега сигурно щеше да я познае. Щеше да разбере и всичко щеше да изскочи наяве — за добро или за зло.

— Ти не си плитко момиче, Джийн — каза й само той и се измъкна от колата, заобикаляйки от нейната страна да й помогне да излезе.

 

 

Санта Крус приличаше на декадентска площадка за игра, живописен тротоар, сгушен край океана, с лек привкус на плътска опасност. Сам я заведе в безличен италиански ресторант, където си поделиха бутилка безлично италианско вино, ядоха спагети и се наслаждаваха на невероятната гледка на белочелите вълни, които излизаха с тътен от черното море и небе. После се разходиха по застлания с дъски тротоар и си опитаха късмета в няколко игри. Сам изобщо не се притесни, че не успя да й спечели дори малка змия, която бе най-дребната награда. Змиите бяха направени от грозен плюш, с филцови очи и опърпани панделки на врата, ако змиите изобщо имат врат.

— Нали не искаш подобно нещо? — попита я той. — Очевиден фалически заместител.

— Не — отвърна тя и се разсмя, но откри, че иска. Отчаяно искаше да й подари нещо, да й спечели нещо, което да й напомня за тази вечер.

— Спортът не е най-силното ми място.

— А кое ти е най-силното? — чу се да го пита с размазан глас. Не можеше да повярва, че е използвала подобна двусмислица, особено след като бе решила, че няма да спи с него.

— Искаш ли да научиш? — попита той, гледайки я в упор.

После я хвана за брадичката с дългата си слаба загоряла ръка и вдигна лицето й към своето. Наведе глава до нейната, а след това вече устните му бяха върху нейните, езикът му беше в устата й, сладкият му дъх се смеси с нейния. Цялото й тяло сякаш завибрира. Той ме желае, помисли си тя. Наистина ме желае!

Той вдигна устни от нейните.

— Искаш ли да научиш? — попита я отново.

— Ако искам, ще питам Ейприл — пое си въздух тя. — А сега ми се ще да се прибираме.