Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (8)

7

Шарлийн бе щастлива, по-щастлива от всякога. Излизането, по-скоро нелегалното излизане с Бойд, беше наистина прекрасно и те се срещаха вече цял месец. Тя бе като всяко друго момиче. Като онези, които показваха по телевизията. Беше толкова хубаво. Прекрасно. Удоволствие бе дори само да седи до него в червената му открита кола. Ето, колата вече заскриптя по каменистия черен път и когато фаровете осветиха очертанията на техния фургон, Шарлийн усети как радостта й помръква. Пресегна се през Бойд и угаси фаровете, после допря пръст до устните си. Той спря мотора и над тях се спусна мълчанието на тексаската нощ. Шарлийн се облегна на седалката и се загледа в обсипаното със звезди небе, което се бе разпростряло от хоризонт до хоризонт като огромно одеяло. Всъщност какво чувстваше сега? Че е вече друга? Че е нещо специално? Да, така беше. Специална беше.

Откакто излизаше с Бойд, започна да разбира, че за него тя е нещо важно. Виждаше го в очите му, които препращаха към нея отражението на собственото й лице.

За миг потънаха в мълчание. Шарлийн бе благодарна на Бойд, че не започва да й пуска ръка веднага щом загаси мотора на колата. Това бе едно от нещата, които го отличаваха от другите момчета в училището. На забавата тази вечер се бе държал като истински джентълмен. Останалите момчета изглеждаха деца в сравнение с него.

— Доволна ли си от вечерта, Шарлийн? — попита той.

Тя извърна глава, за да може да види профила му в сумрака.

— О, да, Бойд. Много съм доволна. Прекрасно прекарах. Благодаря ти. — Наистина беше чудесно. Още държеше в ръце плюшеното животинче, което той бе спечелил за нея в играта „Кой ще докопа ябълката“. Когато й подаде пухкавото пуделче, тя разбра какво го отличава толкова много от другите. Бе казал „Помня, че веднъж ми разказа за своето кученце, което умряло“. Бойд я слушаше, като говори. Сега той рече:

— Шарлийн, знаеш ли, че ти си най-хубавото момиче в училище?

Шарлийн се изчерви от удоволствие, но после започна притеснено да се пита какво ли ще последва.

— И пишеш чудесни стихове. Поемата ти в училищния вестник беше много хубава. Направо страхотна. — Той се извърна, за да бъде с лице към нея. Шарлийн застина от напрежение. — Ти не си като другите момичета. Ти си… — Замлъкна. — Шарлийн — заговори накрая нежно той. — Искаш ли да бъдеш мое момиче?

Тя го погледна право в лицето. Бойд беше най-богатото момче в местното училище, единственото, което притежаваше нова кола, а не някоя купена на старо като другите. Беше по-голям от нея, но лицето му бе съвсем момчешко, като лицето на Дийн. Тя протегна ръка и погали очертанията на квадратната му челюст. Можеше да си позволи да излиза с него веднъж седмично, но ако срещите зачестяха, татко щеше да разбере. Освен това Дийн трябваше да остава сам. Но как да обясни всичко това на Бойд?

— Бойд, не искам да бъда ничие момиче. Не че не те харесвам. Всъщност много те харесвам, Бойд. Но сега не мога да ходя с никого. — Тя усети, че го е наранила и разочаровала и побърза да заглади положението. — Не може ли известно време да бъдем само приятели, Бойд? Нали разбираш — да правим всякакви неща заедно. Да се возим на колата, да приказваме. От време на време. Без да вдигаме много шум, а? Иначе аз наистина те харесвам.

Ако тръгнеше сериозно с него, трябваше да носи негов пръстен. Щеше да се разчуе. И баща й щеше да се намеси. Дийн щеше да се почувства изоставен, може би щеше да ревнува. Наведе се и леко целуна Бойд по устните. Дълго останаха така, неподвижни, без да се докосват. После тя внимателно се отдръпна.

— Шарлийн, обичам те. Ще направя всичко, което поискаш. Само искам да бъда с теб. — На Бойд, изглежда, му олекна, че най-после й каза каквото трябваше.

Тя първо чу свистенето на дървената бухалка, после удара върху тила на Бойд. След това видя баща си как тъпчи на място край нейната врата на колата, все още стиснал бейзболната бухалка. Бойд се свлече напред, главата му се удари в кормилото. Имаше кръв, много кръв. За миг цялата седалка стана червена.

— Гнусна кучка! — озъби се баща й. — На чужди хора пускаш, а? Излизай от колата, мръснице!

Широко отворените уплашени очи на Шарлийн се местеха от кървавата глава на Бойд, отпусната на кормилото, към баща й, който в безумен пристъп се бе вкопчил във вратата на колата, без да успее да отвори. Шарлийн скочи на задната седалка, после се опита да се пресегне към кормилото, за да подкара колата. Той обаче също скочи в колата, сграбчи я за глезена и я задърпа с такава сила, че тя не успя да си поеме въздух. Писъкът заглъхна в гърлото й, дишането й спря. Инстинктивно почувства, че той вече няма никакви задръжки и че ще я убие.

За миг мъртвата хватка около глезена й се разхлаби, защото баща й се опита да я улови за ръката. Тя използва момента и го ритна с двата си крака. Той загуби равновесие. Шарлийн изскочи от колата и хукна към фургона.

— Дийн, Дийн — закрещя тя. — Помощ, Дийн, помощ!

Баща й с един скок я настигна и я повали на земята.

— Малка курва! Същата си като майка си. Пачавра! Ще те науча аз! Чукаш се с всяко момче, което мине покрай тебе!

Той я прекатури, възседна я през кръста и започна силно да я удря по лицето, докато съвсем я зашемети. Тя знаеше, че сега вече или ще я убие или ще направи нещо още по-страшно.

— Дииин! Спаси ме! — изкрещя тя с всичка сила, но огромното напрежение я омаломощи напълно. Баща й използва момента и светкавично разкъса блузата й и запретна полата й, а тежкото му тяло изтласкваше въздуха от дробовете й.

— Бог е моят пастир, за нищо не ламтя — започна тя да се моли. Неизбежното щеше да стане, винаги си го бе знаела. Винаги се бе страхувала от това. Затвори очи и усети смрадливия му дъх на лицето си. Чу резкия звук от дърпането на ципа на панталоните му. — Макар да бродя в долината на смъртта, от пагубна злина не ще се побоя — прошепна тя.

Не видя нито бухалката, нито Дийн, който замахваше, нито дъгата, която бухалката очерта във въздуха, преди да се стовари върху черепа на баща й. Но чу как пращи костта, усети, че баща й се преобърна, чу последния къркорещ звук, който се изтръгна от него. Чак когато отвори очи, успя да се привдигне от прахта и го видя проснат на земята, разбра, че е мъртъв. И беше доволна.

Дръпна надолу полата си, хвърли един поглед на Дийн, който стоеше като парализиран, и се втурна към Бойд. Нямаше даже нужда да го докосва, за да разбере, че ударът с бейзболната бухалка го бе убил на място. Лицето му бе спокойно и ведро, въпреки че по седалката на колата се стичаше нещо, което приличаше на червеникаво желе. Не бе разбрал какво е причинило смъртта му.

Шарлийн се обърна към Дийн и го прегърна.

— Благодаря ти, Дийн. Спаси живота ми. Той щеше да ме убие.

Дийн все още гледаше вторачено тялото на баща им. Не мърдаше, не мигаше, като да не я чуваше.

Вцепенението му изплаши Шарлийн и я принуди да се опомни.

— Дийн, чуй ме. Той уби Бойд. Погледни, Дийн. — Тя насила го завлече до колата.

— Той разби главата на Бойд с бейзболната бухалка, Дийн. И мене щеше да убие. — Тя се притисна плътно до Дийн, обгърна го със съживяващата топлина на ръцете си, така както се прави, когато се успокоява изплашена животинка: с познатата топлина и мирис.

— Ти ми спаси живота, Дийн. Сега само ме слушай и аз ще се грижа за нас двамата.

Той кимна, после я погледна.

— Той уби нашето кученце, Шарлийн. Той биеше мама. Той ти причиняваше болка, Шарлийн, физическа болка.

— Зная. Но сега всичко е наред. Ти също ще се оправиш.

Той завря главата си в рамото й и заплака.

— Добре съм, Шарлийн, добре съм. Не исках да го направя. Не исках. Но никога няма да позволя някой да ти причинява болка. Никога.