Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (79)

28

Шарлийн се обади в агенцията за домашни помощнички да дойдат да почистят къщата преди пристигането на майка й. Сега блестеше от чистота и само кашоните, които бе изтъргувала за Доуб, нямаха място тук. Какво ли щеше да прави той с всичките тези леви обувки, почуди се тя за хиляден път. Дали не беше друга измама като заместващите бензина таблетки? Доуб, по-добре да не държиш при мен на склад нещо, което е незаконно, помисли си Шарлийн. Какво щеше да каже на мама, когато пристигнеше и видеше всичките тия кашони? Ако изобщо дойдеше.

Бе уредила да докарат мама с кола у дома в седем часа. Вече наближаваше осем. Поръчаната храна щеше да изстине. Цял час закъснение, тревожеше се Шарлийн. Тази вечер Дийн щеше да види мама за пръв път. Толкова неща вече се бяха провалили — Флора Лий взе парите, за да си смени квартирата, но не я смени — все още живееше на онова ужасно място в Източен Лос Анджелис. На два пъти бяха уговаряли час да дойде и двата пъти тя не се появи изобщо.

Дийн беше разстроен.

— Мислиш ли, че мама ще ме познае?

Преди Шарлийн да успее да отговори, охраната позвъни от портата и пусна колата на Флора Лий. Благодаря ти, Господи!

— Разбира се, че ще те познае — увери го Шарлийн.

Те двамата отвориха външната врата и застанаха на най-горното стъпало, докато колата се приближи. Флора Лий излезе и с помощта на шофьора успя да се закрепи на краката си. Погледна нагоре, видя Шарлийн, изквича и се затича по стълбите с разтворени обятия.

После се подхлъзна. Шарлийн се пресегна и предотврати падането. Флора Лий се изправи, като че ли нищо не се беше случило. Сърцето на Шарлийн слезе в стомаха. Флора Лий беше пила. Затова толкова закъсня.

— А къде е моето малко момченце? — изкрещя тя, влизайки с несигурни стъпки в къщата право покрай Дийн. Той я последва.

— Ето ме тук, мамо — каза той на жената, която залиташе из всекидневната. Тя се обърна към него и разтвори ръце.

Дийн неволно отстъпи назад.

Шарлийн го наблюдаваше как оглежда майка си. Флора Лий явно се бе подготвяла специално за случая. Това я правеше още по-смешна. Косата й беше яркожълта. Отровнозелената й рокля имаше твърде много волани на деколтето и раменете. Беше се накичила с всевъзможни бижута и Шарлийн подушваше парфюма й чак в другия край на стаята. А лачените жълти обувки с високи токове никак не й помагаха в старанието да върви нормално.

Преди Шарлийн да каже и дума, Флора Лий се хвърли върху Дийн.

— Момченцето ми, бебчето ми! — Обгърна с ръце раменете му и заплака, заровила лице във врата му. — Толкова си пораснал, че не те познах! Мама си дойде, бебчо, мама си дойде!

Дийн не помръдна, но потърси погледа на Шарлийн.

— Мамо, защо не дойдеш да седнеш тук? — Тя отведе Флора Лий до края на дивана и внимателно я постави да седне на възглавниците. — Сега, ако поседиш малко, ние с Дийн ще приготвим всичко в кухнята. Веднага ще се върнем, окей?

— А защо не вземем първо да пийнем? Нали празнуваме? — предложи Флора Лий.

— Добре, мамо — каза Шарлийн и избута Дийн пред себе си към кухнята.

— Това не е мама — каза Дийн веднага щом вратата се затвори зад гърба им.

— Какво искаш да кажеш, Дийн? Разбира се, че е тя. — Шарлийн усети как стомахът й се сви.

Дийн поклати глава.

— Не, не е. Помня как миришеше мама, а тази не мирише като нея.

— Е, хората се променят. Тя не е толкова млада, колкото едно време. Спомняш ли си, когато беше малък, как мама те заведе на училище за пръв път? Онзи ден ми каза, че си спомняш.

— Да, спомням си. Мама беше хубава, не беше дебела и имаше кестенява коса. Не носеше грим и не вонеше като татко.

— Хей, дечурлига, идвате ли? — провикна се Флора Лий от всекидневната. — Нали щяхме да пийнем заедно?

— Дийн, недей така, остави я да се съвземе. Постепенно ще си спомниш и други неща.

Когато се върнаха при нея, Флора Лий седеше на дивана с Библията на скута си. Когато вдигна очи, силно гримираното й лице бе изкривено от почуда.

— Значи, сте пазили Библията ми през цялото време, откакто се разделихме?

— Опитваме се да живеем по Мъдрата книга, точно както ни е учила мама — каза Дийн и взе Библията от ръцете й, връчвайки й чаша водка с джинджифил. — Нали така, Шарлийн?

— Да — отвърна Шарлийн. — Точно както ти ни учеше, мамо.

Вдигайки чаша, Флора Лий попита:

— А сега за какво да пием?

Дийн я изгледа втренчено. Флора Лий усети това и неохотно свали чашата.

— Е — каза тя — може би пресилвам нещата. Може би не сте толкова радостни, че ме виждате, колкото съм аз.

— Не си права — каза Шарлийн и я прегърна. — Нали, Дийн?

Дийн стоеше, стиснал овехтялата Библия в ръка.

Докато ядяха печеното пиле, салатата от зеле и сладкишите, говореше най-вече Флора Лий. Искаше да научи всичко за телевизионното шоу, похвали Шарлийн за роклята й, за готвенето, за къщата, а Дийн за костюма му и колко били възпитани кучетата. После отмести чинията си и помоли за „още няколко капчици“, както и да й покажат къщата.

Шарлийн я поведе неохотно от голямата трапезария през кухнята към още по-голямата всекидневна, после я качи на втория етаж с трите празни спални и стаята, в която спяха те с Дийн. Флора Лий спря на прага.

— И двама ли спите тук? — попита тя и погледна към Шарлийн, която усети, че се изчервява.

— Дийн все още го е страх от тъмното — каза тя на майка си.

Флора Лий повдигна вежди.

— Нима нас всички не ни е страх? — попита.

— Имате много място тук — отбеляза Флора Лий, когато слязоха долу. — Празни стаи. Да видите само моята квартирка. Може да се събере в единия ъгъл от спалнята ви.

— Може би искаш да живееш с нас, мамо — предложи Шарлийн и усети как Дийн замръзна.

— Това е добро предложение, миличка — каза Флора Лий. — Но да не ви безпокоят гостите ми. — Влязоха във всекидневната. — Наистина ли искате да дойда при вас, Дийн? Искаш ли мама да се върне?

— Защо ни изостави, мамо? — попита Дийн.

Шарлийн наблюдаваше как изражението на лицето на Флора Лий се промени. Усмивката, както и всичко останало по него като че ли се разпадна. За миг Шарлийн си помисли, че вижда онова старото лице на мама, лицето й от Ламсън.

— Наложи се да ви оставя, сладурче. Ако бях останала, баща ви щеше да ме убие. Трябваше да се махна… да намеря подслон за всички ни, да си намеря работа и тъй нататък. Тогава щях да ви взема и двамата. — Флора Лий погледна празната чаша в ръката си.

Дийн наведе глава.

— Тогава защо не се върна да ни вземеш?

Шарлийн усети как тегне тишината. И тя очакваше отговора на този въпрос, макар че никога не би го задала тя самата. Най-сетне Флора Лий проговори.

— Нещата вървяха много зле, миличък. Много по-зле, отколкото бях предполагала. Никъде не можах да се задържа дълго на работа, за да се установя постоянно. Уволняваха ме толкова пъти, че накрая изгубиха чет. А когато работех, едва изкарвах да свържа двата края, камо ли да издържам две деца. И в крайна сметка само едно от вас беше мое — Флора Лий помълча, а после насилено се усмихна. — Честно казано, бяхте по-добре при баща си. Поне можеше да ви предложи подслон.

— Но ти каза, че ще се върнеш за нас. Ние те чакахме. Чакахме те.

— Знам, бебчо. — Тя отново се усмихваше с най-широката си усмивка, но лицето й изглеждаше смачкано като празен хартиен плик. — Ала ето, сега мама се върна, така че да пием, задето най-сетне отново сме заедно. Както ви обещах.

Шарлийн се докачи, но й беше жал за Флора Лий.

— Разбира се. И скоро мама ще започне работа като фризьорка, както винаги е искала. Тръгва на училище. Нали, мамо?

— Всъщност мисля, че това място не е за мен, Шарлийн — отвърна Флора Лий. — Почват занятия в осем сутринта. Кой ходи по това време да се разкрасява? Ще се ядосат, ако не съм там. Ще ме хокат пред разни малки фукли. Не искам да си губя времето с аматьорство.

— О! — можа само да отрони Шарлийн.

— Но да пием — Флора Лий вдигна чаша — за това, че се събрахме щастливо отново.

— Ние не пием — каза Дийн и излезе от стаята, викайки подире си кучетата.

 

 

Шарлийн отпрати Флора Лий у дома й и изгуби почти два дни да успокоява Дийн. Това не беше никак лесно, защото и на самата нея й идваше да зареве с глас.

Най-сетне с пощата пристигна пратка, която щеше да й помогне. Тя придума Дийн да излезе от спалнята и го настани на дивана.

— Имам за теб една наистина чудесна изненада.

В студиото Шарлийн остана смаяна от това как звучи записът на гласа й. Всъщност не можеше да повярва, че това е нейният глас, но мистър Ортис и другите настояваха, че с помощта на модерната електроника можели да постигнат всичко. Е, бяха свършили чудесна работа гласът й да звучи като на истинска певица. Шарлийн беше впечатлена. Реши, че всички изтощителни уроци си струваха труда.

— Дийн, чуй сега! — Тя постави новия компактдиск и натисна копчето. Облегна се назад, наблюдавайки лицето му, когато музиката изпълни стаята. — Какво ще кажеш? — попита.

— Наистина е хубаво, Шарлийн. Харесва ми.

— Видя ли, каза, че мога да пея, и излезе прав — рече Шарлийн усмихнато.

— Разбира се, че можеш. Но кой пее сега?

Шарлийн стана сериозна.

— Това съм аз, Дийн. Това е новият ми албум. Мистър Ортис го е изпратил. Спомняш ли си, когато записвах плочата?

— Разбира се, че си спомням, но не е това. — Той помълча още малко, вслушвайки се внимателно в гласа. — Шарлийн, това не си ти. Не ме е грижа какво казваш ти или мистър Ортис. Вярно, че можеш да пееш. Но, Шарлийн, не позволявай на никого да ти разправя, че това е твоят глас, защото не е.

Шарлийн се втренчи в него, а истината премина като ледена тръпка по гръбнака й.

— Защо си толкова сигурен, Дийн? Искам да кажа, че ти вярвам и така нататък, но откъде си толкова убеден?

— Откъде ли? Шарлийн, ти изобщо не можеш да пееш толкова високо. Спомняш ли си как се смеехме, когато не можеше да изпееш химна преди мачовете по бейзбол. Не, не си ти. — Дийн помълча, като продължи да слуша музиката. — Но, ей богу, наистина е хубаво — каза той.