Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (76)

25

Телефонът иззвъня и Лайла не се изненада, като чу гласа на леля Роби от другата страна. Не предполагаше само, че ще се обади толкова скоро.

— Лайла, там ли си? — попита леля Роби плахо.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че мога да бъда?

Но истината беше, че точно както Роби изпитваше необходимост да се отрива в славата, действието и успеха, така и Лайла имаше нужда от него — или от някого другиго — да бъде свидетел на този успех. Всичките интервюта, писмата от почитателите й, предложенията, поканите, рекламата — те всички като че ли не се отнасяха до нея, ако наблизо нямаше някой, който да е възбуден и впечатлен от тях. Нямаше да затвори слушалката. Щеше да го изслуша, но нямаше лесно да го остави на мира. В крайна сметка той трябваше да се съгласи с нейния план. Със съвършения й план.

— Мислех си, Лайла…

— Ъхъ… — отвърна тя, оглеждайки маникюра си.

— Мислех си… Искам да кажа, че сме приятели от години, още откакто беше какво? Бебе? Глупаво е да се караме, Лайла. Аз не ти се сърдя.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Е, искам да кажа… Искам да кажа, че не изпитвам лоши чувства.

— Защо да ги изпитваш? — отвърна тя, оставяйки почудата да се плъзне по телефонната жица.

— Ами ти ме изрита, но…

— Просеше си го, Роби.

Той помълча за минута.

— Е, признавам, че не трябваше да повдигам въпроса за майка ти, но, да знаеш, реакцията ти беше малко крайна.

— Не те разбирам. Защо ми се обаждаш? Да ми кажеш, че не съм била права? Не ми изглежда много разумно. А и вината не беше моя, нали?

Или ще запълзи по корем, или няма да го огрее. Лайла не смяташе да продължава дълго тази игра и реши да изслуша още едно изречение. Ако не кажеше каквото трябва, щеше да затвори слушалката. С леко щракане, да го накара да помисли, но само за секунда, че връзката се е прекъснала случайно.

Роби обаче схвана как стоят нещата.

— Виж, Лайла, съжалявам — каза той.

— За какво, Роби?

Точно както правеше Тереза, когато Лайла беше дете и не слушаше. Караше я да се извинява на двете кукли. За да й натрие носа.

— Лайла, много е трудно.

— Ами тогава може би трябва да изпратиш бонбонограма или нещо подобно, Роби. Щом ти е трудно да намериш думи.

Почака, докато Роби си пое дълбоко въздух, а после думите я заляха като порой.

— Съжалявам, че прекрачих границата, Лайла. Не биваше да те ядосвам. Права си. Сега виждам, че Тереза сама си е виновна. — Помълча малко. — Прощаваш ли на старата си леля? Какво да направя за теб? — В гласа му се промъкна паника, тъй като беше разбрал, че не си играят игрички. — Какво? Какво искаш, Лайла?

— Бонбонка — каза тя.

Роби се разсмя с облекчение.

— Разбира се, ще купя кутия шоколадови бонбони „Годайва“… от най-големите. Ще си седим цяла вечер и ще похапваме шоколад.

— Не, Роби. Искам Бонбонка… и Кльощавелка. — Лайла помълча, усещайки как дишането й се учести. — Да ги откраднеш. Знаеш къде са, Роби. Това нещо можеш да го направиш само ти.

— Не, Лайла. Майка ти ще…

— Да върви по дяволите!

— Лайла, моля те.

— Говоря сериозно, Роби.

— Но защо, Лайла? — Гласът на Роби прозвуча плачливо. — Защо са ти? Знаеш какво ще причини това на… — Спря точно преди да произнесе името на Тереза. Тя усети, че той най-сетне схвана какво се искаше от него, и прие. — Добре. Ще го направя.

— Ето на това викам аз добра лелка — каза Лайла, глезейки се като дете.

— Лайла, сега аз имам нужда от услуга — каза Роби.

Исусе. Той просто нищо не беше разбрал, нали?

— Не, не, не. Така няма да стане, лельо Роби. Първо даваш, после искаш — отсече и му затвори телефона.

Добро наказание, което ще го постави на място. Също така ще го вкара в постоянния черен списък на Тереза. Има само един начин човек да се разправи с предателите, рече си Лайла строго. И усети, че се усмихва за пръв път през този ден.