Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (75)

24

Нийл Морели пусна парите за билета в кутията и тръгна към предната част на автобуса. Седна на единственото свободно единично място, доволен, че няма да му се наложи да стои прав през целия път до гаража. Или единична седалка, или прав — само това бе възможно за Нийл. При мисълта да се докосне с лакът или рамо до други хора му се повдигаше. Сбърчи дългия си нос от миризмата. Нийл беше забравил, че хората, които пътуват с автобус или с метро, винаги миришат. Когато напусна Ню Йорк, мислеше, че вече никога няма да се вози с обществен транспорт.

Но това беше тогава. Сега, след като онази кучка от филмовата династия го изрита от „Три момичета на път“ — последната му надежда — Нийл отново се возеше с автобус. И караше таксита, а не ги наемаше.

Не беше дори лимузина с някой тузар, седнал отзад в очакване да открие талант, някой, който да го насърчи, някой, който да вземе автобиографията на Нийл и снимката му и може би да му даде още един шанс. Не, Нийл беше паднал толкова ниско, та да кара такси по улиците на Лос Анджелис. Поне го ръководеше диспечер и не трябваше да обикаля за клиенти. И въпреки това по-голямата част от работата му бе да разкарва виетнамци, след като привършат да чистят канторите вечерта. Компаниите плащаха транспорта. Или пък да откара някой здраво натряскан, който не може да седне сам зад волана.

И чести курсове до Източен Лос Анджелис, където трябваше да си отваря очите на четири, докато кара по улиците. Никога не знаеше откъде може да го връхлети беда. Него още не го бяха нападали, но другите момчета от гаража — предимно мексиканци и иранци — го бяха предупредили да внимава. Разказваха му ужасни истории как ги пребивали за няколко долара или пакет цигари. Как неколцина се съпротивявали и ги застреляли.

Нийл вярваше на тези истории. Знаеше колко опасен може да бъде градът. Дори и там, където бе прекарал по-голямата част от времето си, откакто пристигна, можеха да те оберат и никой да не се притече на помощ. Да ти отнемат достойнството, да те лишат от работа. Тези мексита не му казваха нищо ново.

Отново се сети как Сай Ортис го беше предал, как Лайла Кайл беше провалила последния му шанс да получи роля. Не, шофьорите на таксита не можеха да му разкажат нищо ново за това как могат да ти разкатаят фамилията.

Те обаче му казаха нещо, за което не се беше замислял. След вълненията всички шофьори получиха разрешение да носят оръжие — пистолети, пушки, каквото и да било. На Нийл не му допадаше да носи пистолет, но беше започнал да се замисля за това.

И колкото повече мислеше за оръжие, толкова по-сигурен се чувстваше. Напомни си да попита Роджър за това довечера. Ако Роджър изобщо се свържеше с него.

Разстоянието до гаража не беше повече от десет мили, но с това разтакаване по спирките пътуваше вече близо час. И защо да бързат? Само незаконните емигранти и другите бедняци ползваха автобус. Хората, на които им плащаха на час, ако имаха късмет изобщо да намерят работа. Нийл огледа дебелите жени и мъжете с неспокойни погледи. Никой не беше щастлив, Нийл виждаше това. Колко ли по-зле е било там, откъдето идваха?

Ад на земята, помисли си той. Съчувстваше им, но си имаше свои проблеми. И единият от тях наближаваше. Дойде неговата спирка и той слезе от автобуса, за да извърви три пресечки до гаража, където щеше да застъпи на дванайсетчасовата си смяна. Последните три нощи Роджър не му се обади. Нийл не беше сигурен защо. Знаеше защо Роджър започна да се обажда, но сега не разбираше защо спря. Две нощи подред получаваше съобщенията му по радиостанцията в колата.

Естествено, отначало Нийл бе изненадан. Не смяташе, че Роджър Мъд дори го познава. И когато Роджър му се обади лично по радиото в колата онази нощ и му каза да се стегне, че той, Роджър Мъд, ще му се обади отново и ще му обясни как да оправи целия хаос, как да се измъкне от него, Нийл се почувства по-добре.

И така Нийл чакаше. Знаеше, че Роджър ще му се обади отново. Просто бе сигурен. Но се страхуваше. Защото без Роджър не виждаше как ще се оправи. После изведнъж му просветна. Може би, помисли си Нийл, може би Роджър иска аз да му се обадя.

Но как да се свържа с него? Не зная как. Нийл реши, че все ще намери начин. Трябваше да има начин. В крайна сметка как Роджър Мъд го беше намерил?

Таксито миришеше на някаква вкисната храна, която не беше мексиканска. Миришеше като от юрта в пустинята, като гранясало зеле, готвено на камилска тор. Нийл се чудеше как тези проклети араби успяват да вкарат камилска тор в страната. Може би от зоологическата градина в Сан Диего? Не жалят крака за камилска фъшкия.

Отвори прозореца, за да проветри, но от опит знаеше, че няма да успее. Някакъв глас застърга от радиото и го стресна.

Нийл съобщи къде се намира, после спря в Сенчъри Сити, където трябваше да изчака първия си курс. Чакаше ли, чакаше. Изключи мотора. Облегна назад глава. Реши, че нощта ще е дълга и мудна. Нямаше нито едно обаждане, откакто бе дошъл. И то, при положение че беше десети по ред. Щеше да е двайсет и втори, ако не беше загрял играта. Ако снесеше нещичко на диспечера, минаваше напред. Той му снесе и все пак беше чак десети. Проклетите иранци сигурно са му снесли куп реали тази вечер, за да изпреварят толкова Нийл. Доларите не са онова, което бяха едно време.

Нийл знаеше, че не спи. Беше си затворил очите и отпуснал брадичка на гърди. От единия ъгъл на устата му се беше проточила лига. Но не беше заспал. Гласът от радиото беше познат.

— Роджър, чувам те, говори — каза Нийл във въздуха вместо в ръчния микрофон. Послуша, докато Роджър му разказа всичко. Как го били подминали и не получил мястото на национален телевизионен водещ, защото не му харесали фамилното дърво. Един от прапрапрачичовците му лекувал Джон Уилкис Бут. Самият Роджър нямал необходимите връзки. Нийл беше попрочел нещичко във вестниците, когато се случи, разбира се, но сега Роджър му разказваше някои неизвестни неща. Разбирал какво преживява Нийл. Как проклетите задници в света си имали частен клуб, където получавали всички боклуци с отстъпка. Как богатите връзкари щели да довършат всички малки хора, които не се оставяли да ги подмятат. Роджър му говори за Лайла Кайл и другите две. Всички красиви жени, които се бяха подиграли на Нийл и го бяха отхвърлили.

Нийл слушаше със затворени очи. Тогава Роджър обясни всичко. Как, освен ако баща ти не е собственик на телевизионната мрежа, освен ако нямаш връзки или не си много красив, просто те прецакват. Но сега Роджър щял да му бъде връзка. Роджър щял да се погрижи за всичко.

Нийл отвори очи. Пресегна се за микрофона. Трябваше да поговори с Роджър. Просто, за да се увери, че е разбрал вярно инструкциите му. Той извика задавено името му в микрофона, но не получи отговор. Започна да върти копчетата, крещейки в микрофона. Трябваше да се свърже отново с Роджър.

— На каква честота си, Роджър? — не преставаше да вика в микрофона.

— Хей, кола четирийсет, остави на мира радиото. Какво правиш с него, човече? Крещиш като луд. Остави го на мира!

Нийл върна микрофона на мястото му с трепереща ръка. Роджър сериозно ли говореше? Нийл се замисли. Да, Роджър изричаше сериозно всяка своя дума. Нямаше съмнение. Нийл си постави за задача да поговори с момчето в гаража, което можеше да осигури тези неща. Имаше нужда от нещо. Страхотна нужда.

И сега вече не се чувстваше сам.