Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (72)

21

— Чувствам се като пребито куче по време на градушка — оплака се Шарлийн, когато си тръгваха от снимачната площадка.

Джийн се разсмя.

— И аз. — Тя махна на гримьора да си върви и се наметна с якето си.

— Джийн, може ли да поговорим малко? — попита Шарлийн.

Снимачният ден беше свършил и Джийн бе уморена до смърт. Шарлийн обаче изглеждаше още по-зле от нея. Очевидно нещо я тревожеше.

— Разбира се. Хайде да идем в моята каравана.

Отидоха и седнаха в тясното „холче“.

— Тези неща вече не те ли уморяват? — махна с ръка Шарлийн към заобикалящата ги обстановка.

— Имаш предвид сериала ли?

Шарлийн кимна.

— Сериалът, тълпите, почитателите, това, че съм затворник в собствената си къща. Всичко.

Джийн разбираше какво иска да каже Шарлийн.

— Ясно. Няколко седмици, преди да се преместя в хотела, седях край басейна у нас и изведнъж чух някакъв глас да говори по високоговорител. Туристически автобус, за бога. С екскурзовод, който им показваше къде живея. Трябваше да се скрия вътре, обхваната от параноя. Не знаех дали някоя от тези дами със сини коси няма да прескочи оградата. — Джийн погледна към Шарлийн. — Това ли имаш предвид?

Шарлийн помълча.

— Донякъде. Непознати, които искат да се запознаят с теб. Роднини, които не си виждал от години, изведнъж цъфват. Приятели, които молят за услуги. И това, че не можеш да имаш приятели. Искам да кажа, че имам теб и така нататък, и мистър Ортис. Той е добър към мен. Но целият снимачен екип се държи съвсем различно, като че ли изведнъж съм станала кралица на Англия. Направих, както ме научи за Бари, и свърши работа. Но се чувствам неудобно. Искам да кажа, че цял живот са работили в телевизията. Не знаят ли, че това са само измислици? Понякога се плаша да не би и аз да повярвам, че съм кралица на Англия или нещо подобно.

Джийн се разсмя на думите й. Права беше. Ако хората в индустрията гледаха на тях толкова сериозно, тогава защо се изненадваха на реакциите на публиката? Но това не тревожеше Джийн. В петък щеше да обядва със Сам. Имаше нещо, което да очаква.

— Във всеки случай имам поне теб и Дийн — каза Шарлийн. — И кучетата. Така че сигурно не е чак толкова лошо. Само дето не можем да идем на пазар или на разходка. Помниш ли какво стана с теб?

Джийн потръпна от спомена. Шарлийн наистина изглеждаше тъжна. Дали нещо друго не я тревожеше?

— Но, Шарлийн, може би ще можем да идем на пазар заедно. Сега и двете имаме охрана. Само че не из търговските улици — разсмя се Джийн.

— Правилно. Само дето трябва да влачим хората от ФБР подире си — напомни й Шарлийн и въздъхна. — Имам си всички неприятности от това, че съм звезда, и никакви забавления.

Сети се как се появи майка й и как не беше толкова хубаво, както в сънищата й. Как да разкаже на Джийн за това? Разбра, че не може.

За миг на Джийн й дожаля за момичето.

— А защо утре не се позабавляваме като звезди? — попита тя. — С телохранителите, в скъп ресторант, след като напазаруваме в скъпите магазини? Като всички добри звезди.

 

 

Седнаха в задната част на салона, макар че Джийн би предпочела една от очарователните масички до прозореца, който гледаше към Мелроуз. Сега обаче, след всички внушения на Джералд ла Брек, тя вече знаеше, че това означава да си търси белята. Така че дискретно седнаха с гръб към ресторанта.

Джийн бе изморена, гладна и жадна. Ще пийне една бира, независимо от калориите.

— За мен бира „Бек“ — каза тя на сервитьора, страхотен рус Адонис. По очите му разбра, че я е познал, но прикрива всичко с дискретност, необходима за Лос Анджелис.

— Да, мадам — проточи той, а после се обърна към Шарлийн. — А за вас, мис Смит?

— И за мен същото — каза Шарлийн. Беше в екстаз от пазаруването им и сияеше от възбуда. — О, Джийн, не ми се вярва, че съм видяла такива неща. Как откри тези магазини? Не беше ли страхотен онзи розов тоалет? А магазина за кожени изделия! Толкова ми харесаха лилавите кожени бикини с ресните. А „Планета Алис“. Ама не беше ли всичко страхотно? Никога не съм виждала панталони тип камбана с такива размери.

Джийн, която си спомняше диско сцената от седемдесетте години и бе достатъчно голяма дори да участва в нея, се усмихна.

— Но ти почти нищо не купи.

Джийн разгледа много неща, но се чувстваше най-добре, когато я обличаше Май. Всъщност днес следобед трябваше да иде при Май на проба.

— Е, аз харесвам предимно дрехите на Дона Каран. Всъщност от нищо нямам нужда.

— Джийн Мур, кога пазаруването е имало нещо общо с нуждите ти? Дори когато бях бедна като църковна мишка, знаех това. Тогава само разглеждахме каталога на „Сиърс“ и си мечтаехме какво бихме искали.

— Е, на мен не ми е нужно много. Имам чувство, че всички тези дрехи и грим са толкова объркващи. Като че ли никога нямам онова, което ми трябва.

— И ти ли? — попита Шарлийн смаяна. — Но ти винаги изглеждаш страхотно.

— Така ли? — попита Джийн изненадана. Знаеше, че го дължи на Май. — Гледам просто да се нося семпло.

— Е, Лайла не е семпла. Прави го всеки ден и го прави съвършено. Как мислиш, че успява?

— Може би у нея е въпрос на гени.

— Ами, тя не е гений.

— Имам предвид генетиката. Може би го е наследила от майка си. В крайна сметка майка й е била филмова звезда, така че може би Тереза О’Донел я е научила на някои номера.

— Твоята майка учила ли те е на такива неща?

Джийн трепна като от удар.

— Не. Тя загина при автомобилна катастрофа, когато бях много малка.

— О, съжалявам. Моята майка ме изостави, когато бях на девет години, но аз съм толкова щастлива за онези години и за онова, на което ме научи.

Шарлийн млъкна за миг и Джийн отново си помисли, че може би нещо я тревожеше. Сигурно не е лесно да имаш майка, която да те зареже, помисли си Джийн. Може би е по-лошо, отколкото майка ти да умре.

— Моята майка пък ме научи на едно стихотворенийце. „Искам да напусна Елмира!“ — Джийн се усмихна на далечния спомен.

— Какво е това Елмира?

— Един наистина ужасен град на север в щата Ню Йорк. Израснах там с баба си.

— Е, мисля, че въпреки всичко си послушала майка си.

Шарлийн се обърна и огледа лъскавия ресторант, който бе декориран като италиански курорт, с фалшив басейн и рушащи се колони покрай едната стена. Столовете и навесите на ярки райета вътре блестяха, както и синьо-зеленият порцелан и чашите на мраморната маса.

— Това — каза Шарлийн — съвсем не е Елмира.

И двете се разсмяха.

Когато сервитьорът се върна с питиетата им, и двете си поръчаха салати. След като той им кимна заговорнически и се отдалечи, Шарлийн се обърна към Джийн.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се, че можеш — каза Джийн и Шарлийн се изкиска.

— Тревожи ли те как изглеждаш? Искам да кажа, Лайла е толкова красива и така нататък, но ми се струва, че страхотно се притеснява.

Джийн едва не се изсмя на глас.

— Разбира се, че се тревожа.

— И ти ли?

Джийн си пое дълбоко въздух.

— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че и ти се тревожиш, Шарлийн? Но ти си страхотна. Мога да разбера, че се притесняваш за облеклото и грима си например или нещо подобно, но иначе ти си съвършена… кожата ти, косата ти, очите ти. Всичко. Шарлийн, ти си самата прелест!

Безупречното лице на Шарлийн поруменя.

— О, не, не съм, съвсем не съм толкова хубава, колкото ти или Лайла. Вие двете сте красавици, истински филмови звезди. Аз просто изглеждам добре.

Джийн само я зяпаше. После в нея се надигна някакъв нездрав ужас. Ето ги тях трите — поради късмет, генетика и хирургическа намеса може би трите най-хубави и желани жени в страната, може би дори в света, ала поне две от трите се съмняваха в собствената си хубост. Нейната хубост, разбира се, бе придобита. Но Шарлийн очевидно бе красива по рождение и въпреки това се чувстваше несъвършена. И в този миг на плашеща проницателност Джийн бе готова да се обзаложи, че Лайла, може би най-красивата от трите, положително е и най-несигурна. Внезапно очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има? — попита Шарлийн със загрижен глас.

Джийн издаде някакъв звук, почти стон.

— О, просто е толкова тъжно. Ако ти не мислиш, че си хубава, и ако аз не мисля, че съм хубава, как ли се чувстват горкичките жени, които ни гледат?

— Предполагам, че доста зле. Ако ги е грижа.

— О, Шарлийн, всяка жена я е грижа. Карат и нас да се притесняваме.

— Чувстваш ли се зле заради рекламите на гримове?

Джийн кимна. Помисли си за нещастната Мери Джейн Моран.

— Не помагат, както обещават, нали? Не правят никоя от нас по-красива, освен ако вече не е.

Помълчаха малко. Джийн погледна момичето. Разбра колко много всъщност я харесва. Щеше да й липсва по време на отпуската.

— Какво става с албума? — попита от любезност.

— Е, всички мислят, че мога да пея, с изключение на мен. Предполагам, че върви добре. Почти е готов и после ще си взема дълга отпуска. Ние с Дийн ще си наемем камион и ще идем до Йелоустоун или Монтана. С нас ще бъдат и кучетата, а сигурно и феберейците. Ами ти?

— Аз мисля да се снимам в един филм.

— Ще работиш през отпуската си? — Шарлийн не вярваше на ушите си. — Мистър Ортис искаше и аз да се снимам във филм, но му казах, че тази няма да я бъде. Не си ли изморена до смърт?

— Да, но наистина искам да играя в този филм.

— Божке, с филм след телевизионния сериал наистина ще се прочуеш.

Джийн се разсмя.

— Не мисля, че бихме могли да бъдем по-известни отсега. Но ако филмът пробие, може би няма да се върна в „Три момичета на път“.

Лицето на Шарлийн посърна.

— Наистина ли? О, Джийн, нали няма да ме оставиш сама с Лайла? Ще ме изяде жива.

 

 

След обяда с Шарлийн Джийн освободи телохранителя, изпратен от Ла Брек, и подкара сама колата към дома на Май, за да обсъдят един тоалет за утре. Беше лесно да се влезе незабелязано, нямаше никаква охрана на вратата, просто един приятен двуетажен жилищен блок със зелени капаци на прозорците. Тя почука на вратата на Май.

Май беше цялата в бяло, почти както винаги. Бяло или сребристосиво като косата й. Днес беше облечена в потник от еластичен хавлиен плат, с парче от същия плат, вързано около главата й като импровизиран тюрбан. Лицето й светна, когато зърна Джийн.

— Значи си добре? Така изглеждаш.

— Да — отвърна Джийн и изведнъж осъзна, че наистина е така. Стори й се, че може би най-сетне самотата я напуска. Обедът с Шарлийн й беше доставил удоволствие, а имаше чувството, че и времето, прекарано с Май, също ще й бъде приятно. Сдобиваше се с приятели. И очакваше обеда със Сам.

— Седни. — Май й посочи един стол.

Джийн, която бе идвала и друг път, се дивеше на апартамента. Имаше само три големи стаи, но и трите блестяха от чистота и бяха боядисани в бяло от пода до тавана. Всички мебели — не че бяха много — бяха в калъфи от бял памучен плат. През зелените капаци се процеждаше доста светлина и в къщата нямаше никаква декорация, освен една бяла саксия с папрат — нищо не висеше по стените, нямаше украшения по масата. Но някак си от светлината и сенките, от чистотата и белотата стаите изглеждаха пълни.

— Тази твоя къща е толкова… оригинална, Май. Като теб.

Май сви рамене и извади две чаши от едно барче.

— Когато си млада, ти оригинална. Когато си стара, само ненормална. Ама ми харесва. Обичам цветовете, картините и предметите. Но сега ги гледам в музеите. Лесно е да грижи за толкова малко неща. — Тя наля половин бира в едната чаша и се канеше да напълни втората.

— За мен не — напомни й Джийн. — Трябва да отслабвам, а не да пълнея.

Май въздъхна и донесе бутилка изворна вода.

— Дванайсет години ядяла една и съща вечеря… малка пържолка и неподправена салата. Помисли само какво ядене изпуснала! Ако искаш диета да помага, викай Ники Хаскел. Тя е гуру на Лиз Тейлър — погледна към Джийн. — Значи струва да си известна?

Джийн седна на дивана и остави чашата с вода.

— Не и ако всичко ти е съсредоточено само в това.

— Какво още искаш? Ти си известна и ще станеш много богата, и ти млада и здрава.

— Никога не съм желала слава, а парите не са основното. Искала съм, искам и сега да се снимам във филми… в добри филми и да играя добре. Да натрупам роли, с които да мога да се гордея.

Май сви рамене.

— Може би вече си известна, за да стане това — рече Май.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джийн. За миг я обзе паника, сърцето й се заблъска в гърдите.

— Известна и красива жена става… особена сила. Не може вече да прави нормални неща. Не може да има нормални приятели. Всички гледат нея. Обичат те непознати, но понякога нямаш приятели. И често, тъкмо да се почувстваш богиня, и вече си свършила или пък те свършили с теб. Помисли само за всички избрани и ярко светили, но сетне изгорели звезди… толкова много нови момичета, толкова много момичета сега, толкова много. Помисли само колко малко жени обаче останали. Можеш да изброи поне пет? Пет, дето натрупали роли?

— Да. Разбира се. Сюзън Сарандън.

Май кимна.

— Кой още?

— Мерил Стрийп.

— Разбира се. Но къде се снимала тя скоро? И кой още?

— Има жени, които са го правили.

— Да. Но колкото и да е трудно да стане известна, сто пъти по-трудно да остане такава. Да остане „търсена“. Използвай добре свое време, Джийн. Може да трае не дълго.