Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (70)

19

Шарлийн се беше изтегнала на кушетката в гримьорната си да почине преди следващата си поява пред камерата. Сай Ортис седеше до нея на стола и й подаваше документи за подпис, докато разговаряха.

— Слушай, вече е краят на сезона и с кандидатурата ти за „Еми“ си много търсена. Намерил съм ти страхотна работа по време на отпуска. Участие във филм — каза Сай, протягайки ръка за купчината подписани от нея документи. — Лек е. Смешен е. Казва се „Каубойката Бъфи“.

— Нова работа ли? Господин Ортис, уморена съм. Не искам нова работа. — Не беше сигурна, че ще успее да довърши и тази, въпреки че оставаха още само два епизода до края на сезона. Слава богу. — Какво стана с онова, което ми приказвахте, когато захванах тази работа… че ще ме направи толкова богата, та няма да трябва никога повече да работя?

Сай се разсмя.

— Е, може би все пак ще трябва да поработиш при всички тези данъци, хонорари, агенти, юристи и изобщо. И да ти кажа честно, никога не съм си представял, че ще станеш толкова известна, Шарлийн. Трябва да ковеш, докато желязото е горещо. Сега те търсят и този филм ще бъде страхотен за кариерата ти.

— Не ща кариера, мистър Ортис. И мисля, че онова, дето ми го казахте тогава, е вярно. С парите от този сериал няма да трябва никога повече да работя.

— При положение че не искаш да живееш като кралица — добави Сай бързо. — Със сделката от този филм ще можеш да си го позволиш, знаеш ли. Ще те направи по-богата, отколкото си се виждала и в най-невероятните си мечти.

— Аз вече съм по-богата, отколкото в най-невероятните ми мечти. — Тя подписа и последния документ и с въздишка ги бутна всичките към Сай. — Стига толкова за днес, мистър Ортис. Уморена съм. Наистина съм уморена.

Сай стана.

— Добре, Шарлийн. Това ще ми струва пари, а и ти може да съжаляваш по-късно, но прави каквото намериш за добре. Ще ти пратя утре адвоката ти с останалите документи. Сега си почини, преди да те повикат за снимки.

— Благодаря, мистър Ортис. Бяхте добър с мен.

Вратата щракна зад него и тя остана сама с шума на климатичната инсталация в мрака. Не й се мислеше колко ли е разочарован мистър Ортис, задето тя не ще да работи през отпуска си. А знаеше, че е разочарован. Но нямаше как да работи. Шарлийн работеше месеци наред шест дни в седмицата по дванайсет часа. Все нервна, все объркана. Сега й беше малко по-леко, след като Джийн й помагаше да репетира репликите си, но пак си беше напрежение. А пък аз си мислех, че сервитьорската работа е изтощителна, мина й през ум, докато задремваше.

Ръцете й се струваха истински, но Шарлийн знаеше, че сънува. Всичките тези ръце, които я притегляха, блъскаха, дърпаха. Но тази ръка…

— Мис Смит, викат ви на снимачната площадка след двайсет минути.

Шарлийн отвори очи и видя новата асистент-режисьорка на втори блок Рони Вагнер, която я раздрусваше леко.

— Господи, сигурно съм сънувала.

— Да ви донеса ли нещо? Капучино? — попита Рони.

Шарлийн харесваше Рони. След като разбра, че Шарлийн го обича, Рони си постави за цел на снимачната площадка да има хубаво капучино.

— Да, ще бъде чудесно! — Шарлийн седна и спусна крака на пода, после се надигна от кушетката с тих стон.

— Добре ли сте, мис Смит?

— О, да. Добре съм. Само съм малко уморена.

Рони като че ли искаше да каже нещо, но се поколеба.

— Какво има?

— Е, председателката на един от клубовете на вашите почитатели е тук да се срещне с вас. Много е симпатична. В друг случай бих препоръчала да се видите с нея, но щом сте толкова уморена, може би…

Шарлийн поклати глава. Така и не можа да свикне с мисълта за тези клубове на почитателите. Предимно юноши и млади жени, те всички се отнасяха с Шарлийн или като с богиня, или като с приятелка открай време. Но за нея си оставаха непознати. Непознати, с които се опитваше да бъде любезна.

— О, не, Рони. Ще поговоря с нея на път за снимачната площадка. Може би бих могла да я поканя да погледа. Така добре ли ще бъде?

— Разбира се, както пожелаете, мис Смит.

Когато излизаше, Рони пусна вътре гримьора. Докато той работеше по лицето й, Шарлийн отново се замисли за председателката на клуба от почитатели. Никак не й се срещаше с нея след коментара на Рони. Надяваше се поне да е млада като другите. По-възрастните жени я плашеха. Всички изглеждаха толкова бедни и отчаяни. Някак си й напомняха за отчаянието в Ламсън. Шарлийн разбираше едно младо момиче да се увлече по телевизионни актьори. Знаеше, че за повечето от тях това е период, който ще изживеят. Джийн беше обяснила всичко това на Шарлийн. Но по-възрастните я разстройваха. Снимачният екип подхвърляше шеги по техен адрес. Спомни си за живота си в Ламсън и потръпна. За много от почитателите й това бе единственият живот, който щяха да живеят. Спомни си за Соломоновите притчи: „Не пожелавай хубостта й в сърцето си“. Но горките жени я пожелаваха.

Шарлийн излезе и огледа снимачната площадка да потърси почитателката си. Улови погледа на Рони, която посочи чакащата жена. Тя не само бе от по-възрастните, но бе облечена в евтини крещящи дрехи. Махна на Шарлийн, застанала почти на пръсти в очакване. Като я огледа по-внимателно, Шарлийн забеляза, че е много различна от другите. Изрусената й коса падаше на мазни кичури до раменете. Носеше розова блуза без ръкави, опъната на провисналите й гърди. Едно копче се беше разкопчало. Твърде тясната й жълта пола беше разцепена по единия шев и издута от големия й корем. Нямаше вежди, а само два изрисувани полукръга. Ружът на страните й се подсилваше от дебелия слой оранжево червило. Стискаше опърпана сламена чанта в ръце.

Шарлийн спря пред нея. Жената пристъпи напред.

— Здравей, бебчо — каза тя.

— Здравей, мамо — отговори след малко и Шарлийн.

 

 

Шарлийн седеше с отворена Библия на коленете си. Кой би могъл да мечтае преди две години, че тя ще се снима в телевизията, че с Дийн ще имат чудесна къща и че ще намерят майка си? Господ бе добър!

Тя умоляваше майка си да се върне с нея у дома, но Флора Лий отказа.

— С тия парцали ли? Е, миличко, аз знам на какво приличам. На смъртта в нощница. Преди да си видя сина, искам да изглеждам добре.

Затова се разбраха, че засега майка й ще се освежи в нейната каравана и двете ще отидат да вечерят сами.

Шарлийн умираше от нетърпение да сподели с Дийн голямата новина, но може би така беше по-добре. Ще има възможност да опознае отново Флора Лий, а после да й разкаже за Дийн, че е… е, такъв, какъвто е. Обичлив и добродушен, но може би не много умен. Ала трябваше ли да разкаже на Флора Лий какво е станало в Ламсън? Ами ако мама реши, че е било техен дълг да отидат в полицията? Шарлийн никога с никого не говореше за това и непрекъснато повтаряше на Дийн и той да внимава. Но можеше ли да разговаря за това с майка си?

Шарлийн въздъхна и част от радостта й се изпари. Майка й доста се бавеше. Тя погледна отново Библията. Сигурна беше, че Господ ще прости на Дийн. Помисли си за Флора Лий. Но, разбира се, тя беше добра и щедра, и разбираща. Прочете следващия ред под пръстите си. „Неверниците не са такива, а като плява, подгонена от вятъра.“ Какво ли значеше това, почуди се тя.

Когато майка й излезе от караваната, двете потеглиха към „Шератон“. Хотелът беше голям, но недотам претенциозен. Шарлийн беше облечена в безформена стара рокля, която взе на заем от Май, голяма шапка и слънчеви очила. Беше си прибрала косата под шалче. Надяваше се никой да не я познае.

— Къде искаш да седнем?

— Може и тук, сладка — каза майка й, готова да се тръшне още във фоайето.

— Е, може би не тук. — Шарлийн се огледа. — Да идем някъде на по-тихо място.

— Какво ще кажеш за бара?

— В бара ли? — Шарлийн никога не ходеше по барове. Нима майка й ходеше?

— Тъмно е и е тихо — рече Флора Лий.

Така отидоха в бара. И Шарлийн заразпитва за всичко, което искаше да научи.

— Какво стана с теб, след като замина, мамо?

— Стигнах до Ел Пасо. Реших, че мога да се заселя там. Малко да ми позараснат раните. Хубав град е Ел Пасо. Намерих си работа на една от междинните спирки на камионите. Намерих си квартира. После обаче срещнах един шофьор. Трябваше да си имам едно наум, но след баща ви всеки мъж ми се струваше добър. Той ме заряза в Сейлъм, щата Орегон. Без пукната пара. — Флора Лий изпразни чинийката за ядки и се провикна към сервитьорката: — Сладурче, можем ли да получим малко бадеми и повече внимание на тази маса?

Сервитьорката се приближи с насилена усмивка.

— Какво ще обичате? — попита.

— Джинджифилов сок — каза Шарлийн.

— За мен една бира, моля. „Будвайзер“. — Флора Лий се обърна към Шарлийн. — От тия ядки човек страхотно ожаднява.

Шарлийн се усмихна на майка си и усети, че усмивката й е насилена. Дали пък майка й не пиеше? Едно време изобщо не го правеше. Е, има право на една бира в края на ден като днешния.

— И после какво направи? — попита Шарлийн.

— О, сума ти време мина, докато се измъкна от Орегон. Исках да завърша фризьорско училище и Министерството по социалните грижи щеше да плати. Но после срещнах един, който работеше за „Крайслер“, пътуваше из целия северозапад да обучава механиците им. Закара ме до Сакраменто. Там свихме дом. И то доста хубав. Докато не открих, че има жена и четири деца в Олимпия, щата Вашингтон.

— О, мамо! — каза Шарлийн и нахлупи още по-ниско шапката си.

Сервитьорката донесе безалкохолното и бирата. Флора Лий изпи чашата си на две-три глътки, докато Шарлийн само си играеше със своята. Щастливото чувство от началото на деня някак си изчезваше като мехурчетата в чашата.

Не смей да съдиш майка си, сгълча се тя. Дори не ти е кръвна майка, но те отгледа. И коя си ти, че да съдиш? Спомняш ли си какво правеше с Бойд и до какво доведе това? И как те напи мистър Маклейн? Майка ти е била сломена и отчаяна, без децата си и сигурно е била страшно самотна.

Флора Лий продължаваше да дърдори за други мъже и други градове. Отново махна на сервитьорката.

— Искаш ли да си поръчаш друго? — попита тя. Шарлийн само поклати глава.

— Е, аз ще пийна още една бира. — Флора Лий помълча. — Нека да е бира плюс.

Сервитьорката кимна. Шарлийн се почуди какво ли е това, но едва когато момичето се върна и сложи бирата заедно с едно малко уиски на масата, тя ококори очи. Ако Флора Лий забеляза това, направи се, че не вижда. Вдигна чашката и гаврътна уискито на един дъх.

Е, каза си Шарлийн, като пийва понякога, не значи, че е лоша. Очите й се напълниха със сълзи. Горкичката мама, съвсем сама, с уискито за утеха.

Флора Лий продължи да разказва историята си, но след още една бира с уиски историята доста се пообърка.

— Така че виждаш — каза Флора Лий накрая — виждаш защо стана така. Ако бях имала поне мъничко пари за училището по козметика и можех да си отворя салон, знам, че щях да улуча десетката. Ами мисис Рамирес, която живее от другата страна на коридора, ме помоли да й направя прическа само преди два дни. Изобщо не й взех пари. Нямам диплома и не искам да ме обадят на властите, но само като пример. — Тя погледна Шарлийн с очакващ поглед.

Шарлийн кимна насърчително. Флора Лий извърна глава.

— Къде се запиля тая сервитьорка?