Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (7)

6

За да разберете тази история, трябва да познавате Нийл Морели. Сега вече всички го знаят, но преди тържественото връчване на наградите „Еми“ никой не бе чувал нищо за него. После той си спечели печална известност, но преди това бе само един от многото нюйоркски комици, които се опитваха да се доберат до върха. Беше най-близкият приятел на Мери Джейн и умираше да получи признание.

 

 

Нийл Морели напусна погнусен сцената на унижението на Мери Джейн. Може би някой ден тя ще поумнее и ще забележи мъжа на живота си, човека, който истински я обича. Сега нямаше нужда да страда заради нея, реши той, изскочи пъргаво от асансьора и се втурна към адвокатската кантора на двайсет и осмия етаж на Рокфелеровия център. Мина край чиновничката, седнала зад огромно бюро от черешово дърво, и препусна през залата към отдела за информация. След като бе работил три години в няколко от най-престижните адвокатски фирми в Ню Йорк, Нийл си бе изградил теория, която наричаше „Теория на декора на пропорционалната етническа инверсия“. Пак се сети за нея, докато прекосяваше залата. Колкото повече евреи или италианци има между адвокатите, толкова по-претенциозна и англосаксонско — протестантска е обстановката, хилеше се той гласно, разговаряйки както обикновено сам със себе си. В края на краищата един комик трябва сам да е най-добрата си публика. Тук, в „Минстър и Крийд“, където повечето от съдружниците в кантората бяха или евреи, или жабари, всичко изглеждаше така, сякаш самата кралица бе ръководила оформянето на обстановката. Да де, кискаше се той, ама коя кралица?

Ухилен отвори вратата в дъното на залата и влезе в осветеното с луминесцентни лампи помещение без прозорци, където бяха разположени три редици от по шест компютъра. Нивото на децибелите и спартанската обстановка на пластмасовите работни клетки рязко контрастираше с изисканата богата обстановка, която бе предназначена за погледа на клиентите. Ееех, задкулисието на адвокатската фирма.

Но край вече на задкулисието, сега го очаква истинската сцена. Жадувал бе за този миг цели три години.

Както обикновено, Дейна седеше на надзирателското място. Нийл прехвърча край нея с едно безгрижно „Здрасти“, хвърли сака на пода край бюрото си и махна за поздрав на всички колеги. Видя как Дейна смъква очилата към върха на кльощавия си нос и с подчертано наставнически жест размахва показалец, приканвайки го да се приближи към нея. Сега тя му напомни монахинята, която му бе наставница в четвърти клас на доминиканския колеж. Нийл успешно бе разпространил сред съучениците си прякора, който й измисли: сестра Зелка. Веднъж старата гарга го бе изправила пред класа и го бе запитала докъде според него ще го доведат маймунджилъците му. „До шоубизнеса!“ — мигновено бе извикал той и целият клас се заля от смях. Този смях го възмезди за последвалия бой.

Сега само чакаше какво ще каже Дейна. Също като него тя смяташе, че принадлежи на шоубизнеса. За разлика от Нийл обаче Дейна се заблуждаваше. Поредица провали на прослушвания не означаваше кариера. Беше се опитвала да стане актриса, но бе и глупава, и мързелива и затова сега бе постоянно вкисната. Когато той постъпи във фирмата, тя се държеше приветливо и проявяваше най-горещо съчувствие при всеки негов провал на прослушване. Когато обаче му потръгна, нейното отношение се промени. А му вървеше вече от цели седем години, почти във всички клубове в града изпълняваше постоянна комедийна програма, а от средата на седмицата изпълняваше програми, в които включваше и публиката. Изпилваше си номерата докрай, докато стигне до уикенда, когато работеше в по-престижните клубове. Чувстваше завистта в гласа на Дейна винаги когато го запитваше как върви работата.

Ако тя примесваше уважение в завистта си, Нийл си мислеше, че би я толерирал. Но когато Нийл получи първия си хонорар като актьор, отношението на Дейна рязко се влоши. Макар и някога да бяха почти приятели, след като той получи двайсет и пет долара за ролята, която изпълни по време на прощален банкет при пенсионирането на някаква важна клечка в Лонг Айланд, Дейна се отдръпна от него и като да изпитваше някакво перверзно удоволствие от ежедневния тормоз, на който го подлагаше във фирмата. Просто защото, докато той бе поел нагоре по стълбата на комедийната кариера, тя се бе придвижила само по стълбицата на непривлекателния труд. Сега беше кралица на досадната служба. Началник на третата смяна в център за обработка на информацията. Страхотно! Но разполагаше с достатъчно власт да му възлага най-гадната работа. Статистика. Таблици. Корекции под линия. Нийл се кълнеше, че тя просто ги събира за него. И това заради ония двайсет и пет долара. Господи! Черен ми направи живота заради двайсет и пет долара.

Но работата не беше само в тия долари. Когато той си опита късмета в телевизионната програма на Летърман^[1], на нея й се дощя да го разпъне на кръст. А откак бе подразбрала нещичко за експерименталното шоу в Лос Анджелис, просто искаше да го убие. Но, вече край! Нийл се усмихна сам на себе си.

— Ти пак закъсняваш — започна предупредително Дейна, когато той се доближи до бюрото й.

— Зная. Съжалявам — отговори Нийл. Очите на всички бяха вперени в него, въпреки че пръстите им продължаваха да хвърчат по клавиатурите. Той се постара да си придаде разкаян вид. Никакви гегове, никакви майтапи. Знаеше как се държи аудитория. Обърна се към екипажа на компютрите.

— Ей, момчета, каква е разликата между адвокат и лешояд?

Те вече очакваха гега.

— Първият е въшлясал вампир, който живее за сметка на нещастието на другите. Другият е птица.

Всички избухнаха в смях, но Дейна дори не се усмихна.

— Това ти е за трети път през тази седмица. А днес е едва сряда.

По лицето на Нийл не трепна нито един мускул. Репликата е добра, а тая кучка дори не подозира това, помисли си той.

Дейна сниши глас.

— Не мога вечно да те прикривам пред началника — започна тя. — Говоря ти като на приятел, Нийл. Нека бъдем реалисти. Работата ти е много по-добре платена от номерата на пенсионерски банкети, от програмата на Летърман или от безплатните напитки по време на някое стриптийзьорско шоу.

Добро момиче, няма що. От седмици той проявяваше желязна воля, за да не спомене още веднъж за експерименталната телевизионна програма: комедия на ситуациите. Положително си е помислила, че шансовете й са умрели както нейните собствени надежди. Положително не очаква какво й се готви.

— Знам това — каза той. — Но вече няма да участвам в пенсионерски банкети за двайсет и пет долара, Дейна.

Видя я как се разведрява, проклетата кучка.

— Значи най-после си се отказал. Е, не мога да те виня. Знам, че напоследък не те наемаха често. Тук ти е по-добре. Тук си вадиш хляба.

Ама вече става много лигаво, помисли си той. Време е да нанеса удара:

— Аз и тук вече няма да работя.

Пръстите на колегите забавиха темпото, някои дори престанаха да работят.

— Какво? Защо да не работиш?

— Защото… — започна той, после отстъпи няколко крачки назад с ръце, вдигнати високо над главата си — защото ще водя телевизионно шоу в Лос Анджелис!

Всичките му колеги, пъстра сбирщина от несретници и неудачници, заръкопляскаха, затропаха с крака. Нийл изчака да настъпи мълчание, придаде си сериозен вид и я заговори с нормалния си глас. Нямаше нужда да вика. В помещението цареше мълчание.

— Бих желал да ти връча петнайсетминутно предупреждение, Дейна. Напускам — заяви той, грабна сака си и се запъти към вратата. Челюстта на Дейна увисна. Нийл се обърна, решил да подари на колегите си още един виц за адвокати. От шест месеца всеки ден им пускаше по един и твърдеше, че за него това е равностойно на маратон.

— Защо всички адвокати се намират в Ню Йорк, а всички токсични отпадъци в Ню Джърси? — запита той. Всички, освен Дейна отново бяха спрели да работят и му се усмихваха, предвкусвайки развръзката. — Защото Ню Джърси е с по-голям късмет — отговори Нийл и докато отваряше вратата, чу залп от смях. Преди да излезе в коридора, за последен път се обърна към Дейна. Тя бе намерила сили да се усмихне, но устните й се присвиха, а лицето й бе зачервено от завист и унижение.

Време за разплата.

— Чукай си на компютъра, Дейна — усмихна й се Нийл. — Не забравяй, че тук си вадиш хляба.

Затвори вратата и като си подсвиркваше, се запъти към асансьора.

 

 

Нийл се върна в апартамента си, хвърли сака и писмата върху кухненската маса и извади една бира от хладилника. Общо взето, не пиеше, но днес имаше защо да празнува. Като си спомни как изглеждаше лицето на Дейна, когато той затваряше вратата, вдигна бутилката като за тост, отпи малко и после с навлажнен показалец очерта кръст във въздуха. Избута празните кутии от един кухненски стол и седна, за да прегледа набързо пощата. Сметки, пак сметки, смешна картичка от сестра му Бренда, която беше лесбийка. Закаченият на стената телефон иззвъня и той се пресегна за слушалката, без да престава да рови из пликовете.

— Ало.

— Здравей, Нийл. Най-после те намерих. Къде беше досега? — прогърмя звучен бас.

— Кой се обажда? — попита Нийл невинно.

— Нейт.

— Кой Нейт? — продължи да пита Нийл със сладък като шербет глас.

— Нейт! Нейтън Фишман, за бога. Твоят импресарио. — Гласът на Нейт вече звучеше не толкова приятелски.

— Нейт Фишман. Дявол да го вземе — изрече Нийл с фалшива възбуда. — Не ти познах гласа. Толкова отдавна не сме се чували. Сигурно си получил моите съобщения, колко бяха? Двайсет? Трийсет? А?

— Слушай, Нийл. Бях зает. Но научих хубавата новина. Чух, че са ти дали експерименталната комична програма. Виждаш ли, чедо, казах ти да се държиш за мен. Успяхме!

Гласът на Нийл спадна.

— Ние ли? Ние ли, нищожество?! Ние? Къде бяхме „ние“, когато чух, че има такава програма? Къде бяхме „ние“, когато исках да се свържа с продуцентите? Къде бяхме „ние“, когато те молех да ми заемеш парите за самолетен билет до Лос Анджелис за прослушването? Няма вече „ние“, Нейт, няма лигавене. Защото ти просто ми се изпика в лицето, драги. Сега не ми трябваш.

На другия край на жицата последва мъртво мълчание, после изкуствен смях.

— Какво значи „не ми трябваш“? Това е шегичка, нали, момчето ми? След всичко, което направих за теб…

— Нищо не си направил за мен, Нейт. Миналата година няколко пъти обядвахме заедно и все аз плащах сметката. Между другото преди три години подписах къс хартия и ти започна да обираш по десет процента от всичко, което припечелвах, дори и от шибаната ми работа в центъра за обработка на информация, взе и два и петдесет от първия ми извънреден хонорар. Изобщо не ми намери работа и повечето пъти не отговаряше на телефонните ми обаждания. Но чековете ми си осребряваше незабавно, всеки месец.

— Така значи. Щом ти провървя, искаш да ме напуснеш? — Гласът на Нейт се извиси от възмущение.

— Ти си скапаняк, кофа с помия, Нейт. Помисли си хубаво по това.

— Аз да съм скапаняк? Ти си тъп скапаняк. Щял си да идеш в Лос Анджелис да водиш телевизионна програма. Голяма работа! Всеки сезон пускат по петстотин експериментални програми, задник такъв. Защо си въобразяваш, че ще те вземат на работа в компанията и че ще те приемат в бранша? Ще се върнеш след един месец да ми чукаш на вратата.

— Току-що прослушах записите на телефонния ми секретар — изрева Нийл и размаха апарата пред слушалката, като че Нейт можеше да го види. — Знаеш ли кой ми се е обаждал? Сай Ортис! „Колкото се може по-скоро бих желал да разговарям с вас по въпроса за импресарското ви представителство.“ Това е Сай Ортис, Нейт. „Ърли Артистс“. Знаеш откъде идва името на импресарската фирма. Оттам, че те надушват талантите рано, тъкмо когато излитаме нагоре. Две съобщения, Нейт! И мисля, че те заслужават отговор. Затова се разкарай, нищожество такова. — Нийл тресна слушалката върху поставката на стената, пое си дълбоко дъх и отново очерта невидим кръст във въздуха.

За момент остана неподвижен, опитвайки се да овладее себе си. Сега копелетата изпълзяха да оберат славата, че са го открили. Лайнари! Аз постигнах всичко сам. Аз бях този, който чукаше по вратите и понасяше обидите. Аз бях този, който едва си изпросваше хонорара от червивите управители на нощни клубове.

Сети се за Сал Кондоти от „Звезда на хоризонта“, с когото се бе разправял вчера. След като свърши номера, Сал се приближи към него и му стисна ръката.

— Винаги съм знаел, че можеш, Нийл. Затова почнах да те наемам за уикендите, твърде скоро след като се появи. Подушвам високата класа. — Сал потупа дланта му. — И тъй, когато ти се прииска разнообразие в новата ти програма, веднага ми се обади. Ще ти предоставя събота вечер при най-високо заплащане.

— Така ли? Благодаря ти, Сал. Наистина оценявам жеста ти. А може ли и да ми повишиш хонорара? Може ли да ми дадеш… нека видим, примерно петдесет и пет долара вместо петдесет? — Нийл продължаваше да се усмихва.

— По-висок хонорар? По дяволите! Ти трябва да ми плащаш — бе реагирал Сал автоматично. Щом заговореха за пари, той винаги запяваше песента „След всичко това, което направих за теб“. — Аз ти предоставих шанс, а ти сега искаш да ме доиш за повече пари? — Сал се усмихна тъжно клатейки глава.

— Не за повече пари, Сал — отговори Нийл — за някакви пари. Не си ми плащал от три седмици. Искам да кажа, че да ми платиш петдесет и пет долара е почти същото, като да ми платиш петдесет, а?

Сал се засмя и потупа Нийл по гърба.

— Ти си революционно настроен, Нийл. Е, така да бъде. Нека да са петдесет и пет. Това ще те направи ли щастлив, момчето ми?

Нийл втренчи поглед в тавана, като да обмисляше предложението на Сал.

— Ъъъ — измънка той и отстъпи по-далеч от Сал. — Ще ти кажа какво ще ме направи щастлив. Ще съм щастлив, ако получавам по сто долара в „Хвани изгряваща звезда“. — Нийл се запъти към вратата. — И точно толкова ще получавам за съботно представление там, Сал. Вземи да се натаковаш сам, долнопробен глупак. Отбий се някога да видиш новата ми програма, ако забравят вратата на клетката ти отключена.

Усмивката изчезна от лицето на Сал и той каза много тихо:

— Ей, виж какво, я не си изгаряй мостовете. Ще ти трябват, за да прекосиш реката Стикс, като тръгнеш за ада.

— Вече никога няма да бачкам в тъпи клубове, пейзанино. Включително и в твоя кенеф — отговори Нийл и излезе на Второ авеню.

Докато си припомняше тази сцена, Нийл нарисува още един кръст във въздуха и се усмихна на себе си. Доста станаха, помисли си той и тогава се сети да добави и Сам Шийлдс в списъка. Нийл изпитваше угризения, че оставя Мери Джейн и трупата, но пък бе цяло удоволствие да размаха успеха си пред Сам в присъствието на всички останали. Това самовлюбено копеле се държеше така, като че трупата е негова собственост. Да унижава Мери Джейн пред всички. И да кръшка наляво-надясно, въпреки че Мери Джейн не си разрешава да забелязва това. Нийл въздъхна.

Защо тип като Сам налита на човек като Мери Джейн, питаше се той за милионен път. Тя не е хубава, но е чудесен приятел и страхотно талантлива актриса. Жена с душа, която обича мъж без душа. Нийл никога не можеше да се примири с факта, че номерът с арогантната артистичност на Сам се приема толкова добре от жените. Черните дрехи, творческите му депресии. Когато един мъж е хубавец и ръстът му е един и осемдесет и шест, защо да си дава труда да изпипва някакви номера, за да сваля мадами?

Нийл познаваше поне дузина копелета като Сам Шийлдс. Копелета, които бяха следвали в най-престижните университети от рода на Харвард, но се преструваха, че са дошли от улицата. Копелета, които пишеха пиеси за работническата класа, но в диалога вмъкваха думи от сорта на „прецедент“, „автентичен“ и „космология“. Нийл наистина идваше от улицата — дядо му беше някакъв дребен „кръстник“ между акулите на нюйоркските италиански семейства и той ненавиждаше аристократичните копелета, родом от места като Ексетър, които претенциозно удължаваха гласните. Нийл гледаше как Сам прилага номера си на мъжко момче, в резултат от което жените се избиваха за него и веднага разтваряха бедрата си. Това го караше да губи уважение към тях.

Макар че бе нисък, кльощав и невзрачен, Нийл бе съумял да привлече със своите майтапи немалко мацки в леглото си, но не умееше да се отнася с тях толкова жестоко, че да ги накара да се влюбят в него. А към Мери Джейн изобщо не би могъл да се отнесе жестоко, защото бе влюбен в нея.

Ей, момче, сепна се той, сега не е време за самосъжаления. Нийл рязко стана от стола, влезе в мъничката спалня и започна да изпразва съдържанието на чекмеджетата в кашон. Единственият мост, който нямаше да изгаря, беше Мери Джейн, реши той и вдигна телефона, за да издиктува някакъв майтап на телефонния й секретар. Може би това последно унижение пред цялата трупа ще я накара да поумнее. Може би Мери Джейн най-накрая ще се пробуди и ще забележи, че диамантът е фалшив.