Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (66)

15

Единственото по-лошо нещо от безвъзвратно провалената телевизионна програма като тази на Нийл Морели е програма — хит. Ако Холивуд мрази губещите — а, повярвайте ми, наистина ги мрази — той още повече мрази и завижда на преуспяващите.

Марти ди Дженаро и преди бе голям режисьор, и то с търговски успех, но сега бе голям режисьор с търговски успех, който задължително и непрекъснато трябваше да прави страхотни филми. Досега бе свикнал да прави по един филм на всеки две години; телевизията обаче го принуждаваше на всеки две седмици да изкарва някакво подобие на филм.

Имаше проблеми със сценаристите, със снимките, с разполагането на камерите, със спонсорите и с баровците от телевизионната мрежа.

Марти бе свикнал да се справя с проблеми, но никога не се беше справял с толкова бързо нарастващ и масов интерес към един проект, над който още работеше. Обикновено средствата за осведомяване, рекламните агенти, критиците, финансистите започваха да се занимават с работата му, когато бе окончателно готова. Сега непрекъснато му висяха на главата, докато той нямаше нито един свободен от снимки час седмици наред! Нищо чудно, че Дейвид се беше отказал от „Туин Пийкс“.

Такъв интерес проявяваха към сериала — просто знаеше, че няма да насмогне. А сега бе успял да направи сценарий за последния пълен с напрежение епизод в края на сезона, който щеше да ги накара да заплачат за още. И какво от това? После ще трябва да прави епизода за откриването на новия сезон.

Надяваше се да направи хит. Направи го. Надяваше се да промени облика на телевизията, да я революционизира. Успя. Искаше картбланш да пише както си знае. Получи го. Сега напрежението го убиваше.

Иди, че разбери.

Най-зле бе положението с Лайла. Той, Марти ди Дженаро, си тежеше на мястото. Вече бе спечелил няколко „Оскара“, а сега, след като пое риска, всъщност получи признание и създаде невероятно касов филм за телевизията, но въпреки това нямаше никаква, ама никаква тежест пред Лайла Кайл — звездата, създадена от него, жената, която не само че измъкна отникъде, но й даде и най-добрите реплики, осигури й най-добрите снимки. От първата до последната им среща — нищо.

Когато тя възразеше, той отстъпваше. Когато помолеше, той даваше. Снимките й бяха по всички списания в страната, получаваше повече предложения за филми, отколкото би могла да поеме дори ако имаше близначка, и за това трябваше да благодари на Марти. Но тя не му благодареше.

Не искаше да спи с него. Не, по-лошо! Не искаше дори да излиза с него!

Не че имаше някой друг. Сали бе проверил това. Марти би разбрал, ако съществуваше друг. Нямаше да му хареса, но щеше да разбере. Една среща с Майкъл Маклейн. Свършила рано. Нищо друго. Сали вървя по петите й навсякъде повече от две седмици. Нищо. Да не би пък да бе обратна? Но тя нямаше и жени приятелки. Сали му каза, че Лайла няма приятели, поне никой, който да я посещава у дома й в Малибу. Марти никога не беше влизал в проклетата й къща. Само откаченият стар швестер Роби не знам кой си. Само той идвал и си отивал, като че ли живее там. Но, от друга страна, пък в долината нямаше нито една старлетка, която да си няма любим домашен педал.

Може би Лайла бе твърде целеустремена, влагаше цялата си енергия в кариерата си и не й оставаше излишна за нищо и за никого? Марти се опита да си спомни някои други актриси, с които бе работил. Те всички бяха с еднопосочно мислене, но той бе спал с повечето от тях, поне с онези, с които искаше. Всъщност най-амбициозните се чукаха най-лесно. Тогава защо не и Лайла?

Да не би да е откачена на тема религия? Няма начин. Лайла нямаше нито една духовна брънка в тялото си. Това го разбираше и Марти. Тогава какво — въздържание? Страх от СПИН? Студенина? Какво, по дяволите, беше? Не съм чак толкова грозен, помисли си той. Имам пари, поддържам тялото си в доста добро състояние, чувствителен съм, неегоистичен в леглото — щедър дори.

Някога, преди много години, беше дрипав хлапак от Куинс, с когото никой не искаше да се чука. Но това беше много отдавна. Дори и сега Марти не обичаше да си спомня какво е да си тромав и недодялан аутсайдер с фантазии, които никога няма да се изпълнят. Лайла обаче го караше да си спомня. Тази кучка не знае ли, че все още мога да я издигна или затрия?

Разбира се, че Лайла знаеше. И почти като че ли не й пукаше. Дори му заяви, че си падала изцяло по тази повторна версия на „Роди се звезда“ на Ейприл Айрънс. И при това има нахалството да го моли да й помогне. Никоя друга актриса не се беше държала така с него. Всички откликваха на предложенията му — в бизнеса това се очакваше. Актрисите спяха с режисьорите — това бе закон на Холивуд. Преди много време Марти бе решил да не подлага на съмнение мотивите им, задоволяваше се с тяхното внимание. А те му обръщаха доста внимание.

Не и Лайла обаче. А това само караше Марти да я желае още повече.