Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (64)

13

Съжалете нещастната писателка. Мен, Лора Ричи. Защото аз струвам само толкова, колкото последната ми скандална книга. А скандалите наоколо не са чак толкова много. Е, това може би не е вярно — има много средни по размер, категория и класа скандали, но от тях не се получава бестселър. Така остават само скандалите за легендите или легендите за скандалите, а кой не е писал за това? След чуждите книги за Нанси и за онова нещастно английско кралско семейство и моите за Кристина Онасис и Шер не остана кой знае какво за писане. Така че взех да се ослушвам за нова тема.

Защото, да си кажем правичката, хората търсят най-доброто сред клюките. Содомията и паричните измами изобщо не правят впечатление, освен ако органите и сумите не са с небивали размери. Дори и тогава скандалът лесно заглъхва, щом не е намесена някоя известна личност. Историята на прикрит травестит е гадна и жалка, ако въпросното лице не обува известни на цял свят слипове. А като се има предвид какво става сред тези хора, останаха малко шокиращи неща. Погледнете горкичката Мадона. Трябваше да падне до снимане на секс с куче, за да продължи да привлича вниманието на хората.

Моят издател ме притискаше. Колебаех се между историята за Уди Алън и Мия Фароу или един неодобрен Майкъл Маклейн, но се опасявах, че Уди е твърде типичен нюйоркски евреин, за да допадне на всички. Майкъл пък датираше още от Всемирния потоп. Освен това клюкарските книги ги купуват обикновено жените и те предпочитат клюки за жени. Секретарката ми настояваше за тройна биография на момичетата от сериала. Но въпреки невероятната реклама, на която се радваха в момента, на мен ми се струваше, че историите им едва ли ще стигнат за нещо повече от тънко книжле с меки корици. А аз съм свикнала да пиша само висококачествени клюки с твърди корици.

Откъде да съм знаела…

След като Джийн научи за Майкъл от Шарлийн и поразмисли малко, тя изрепетира начините да отреже квитанцията на Майкъл. В най-добрия случай той беше сексуален маниак, който не можеше да се контролира, а също и лъжец. В най-лошия случай… не й се мислеше. Джийн репетираше наум какво ще му каже, когато й се обади. Обвиненията и обидните думи й хрумваха с лекота. Но всеки път, когато започваше да се навива, тя си спомняше не само колко внимателен бе с нея по въпроса за белезите й, но и колко много всъщност знаеше. Може би няма да е безопасно да го превърне в свой враг?

На този въпрос не й се наложи да отговаря. Майкъл Маклейн повече не й се обади.

 

 

На Джийн й бе необходима цяла седмица, за да разбере, че Майкъл Маклейн я е зарязал. Напомняше й старата реплика: не можеш да ме уволниш — напускам! Но въпреки че не му се обади, трябваше да направи нещо, за да заличи спомена за случилото се. Един следобед, докато шофираше по булевард Уилшир, тя мина покрай ранчото „Ла Брия“ и спря встрани от пътя. Катранените ями на „Ла Брия“ бяха едно от най-странните места в Холивуд — пълни с праисторическа кал, в непосредствена близост до филмовите и телевизионните студии, небостъргачите и Музея на изкуствата. В тях имаше някакъв символизъм, който човек не трябваше да търси дълго. Джийн излезе от своята мията и отиде до оградата, която заобикаляше ямите. Ето едно подходящо място за подаръка на Майкъл, помисли си тя, и извади диамантеното колие от джоба си. Първото бижу, подарено от мъж в живота й. Поклати глава и си помисли дали е получил отстъпка в цената заради бройката.

Въпреки шегата обаче бе уязвена. Не че обичаше Майкъл. Просто го харесваше и мислеше, че и той я харесва, че я разбира. Е, не е била права. Сега погледна трите звезди в дланта си. Мразеше това колие и с всичка сила го запрати във въздуха. Слънцето проблесна за миг в диаманта, преди колието да потъне в зловещата чернота на ямата. Щеше й се да отхвърли така от себе си и този стар динозавър Майкъл. Колието потъна без следа. Нека бъдещите археолози се блъскат над тази загадка, помисли си тя и се запъти обратно към колата си. После отиде у дома, за да се подготви за пробните снимки.

Ако Джийн си въобразяваше, че телевизията я е подготвила за киното и че малкият екран е като големия, тя бързо откри, че не е така. Гримът например беше съвсем различен. Художник — гримьорът Бил Угъл като че ли нарисува ново лице върху нейното за пробните снимки. А нагласяването на прожекторите отне цял час. Джийн нервно въртеше в ръцете си няколкото листа от сценария, който й бяха дали. Не беше кой знае какво четиво. Беше сцената на спречкването между нея и главния герой.

Отведоха я в павилиона за синхронни снимки и тя с изненада — не, с ужас — установи, че там няма нищо друго, освен едно оправено легло под прожекторите. Огледа пространството, търсейки Сам, и нервно се изкашля. В леглото ли очакваха да изиграе тази сцена? После го зърна с крайчеца на окото си. Облечен както винаги в черно, той се запъти към нея и тръсна глава, отмятайки конската опашка от рамото си — едно от обичайните му движения, които помнеше.

— Джийн! — извика той бодро и тя усети приближаването му като енергийна вълна. Завибрира.

— Какво е това? — попита тя, кимайки към леглото с уж безразличен тон.

Той се усмихна.

— Джийн, ще имаш ли нещо против да ти издърпам черджето изпод краката? С пълно право можеш да откажеш. Но аз никак не съм доволен от сценария, който ти изпратих. Поне засега. Вместо да се обременявам с него, реших да работим с нещо, което няма да ме отвлича. Нещо, което ми е познато. — И той й подаде друг сценарий.

Джийн погледна корицата. Там пишеше „Джак, Джил и компромисът“. Въпреки невероятната яркост на прожекторите за миг й притъмня пред очите.

— Но аз не съм готова — изрече тя най-голямата лъжа на десетилетието.

— Зная. Твърде много е да искам това от теб. Ще се опиташ ли да го изиграеш, все едно си на сцена в театър?

Тя бързо прехвърли наум всичките си възможности. Може да откаже, но тогава той ще смята, че се страхува да опита неподготвена. Може просто да я помоли да се подготви или да реши изобщо да не работи с нея. Ако ли пък се съгласеше, положително познаваше този материал по-добре от който и да било друг. Може би щеше да го шашне. Но нямаше ли той да я познае и щеше ли да издържи така да си къса сърцето пред очите му? Можеше ли да понесе да я заснемат в роля, която бе изгубила завинаги?

— Дай ми минута да помисля — каза му.

— Разбира се — съгласи се той и отиде до един стол в ъгъла. — Не бързай. Отбелязал съм монолога, който бих искал да опиташ.

Тя го изчака да се махне и да иде при оператора и микрофонния техник. Но вече знаеше. Разбира се. Това беше монологът „Никога не са ме обичали“. Беше го произнасяла всяка вечер, а в сряда и неделя и по два пъти в продължение на четиристотин двайсет и шест представления. Тогава си мислеше, че е обичана поне от Сам. Бе намерила силата да го произнася като ранена птица, но какво щеше да прави сега? Отвори сценария. Усети как от кожата на главата й по врата се застича пот. Белезите на гърдите й я засърбяха. Беше мокра под мишниците, а гримът на Бил сигурно се стичаше по лицето й. Какво да прави? Какво да прави?

Прехвърли с поглед сценария и после й дойде вдъхновението. Не патетично. Сърдито. Не тъжно и уязвимо, защото никога не са я обичали, а гневно. Прегледа текста. Ще стане. Ще стане дори по-добре. Премисли всичко наум. Изправи се и отиде до Сам.

— Мога да го направя.

 

 

Джийн изкара миятата на шосето и шумно и продължително въздъхна. Получих я, помисли си тя. Направих първите си пробни снимки и направо го побърках.

Разбира се, в нищо не можеше да бъде сигурна. Но бе взела неговия монолог, нейния монолог, и го бе изиграла в съвсем нова светлина. Вместо трогателния вик „Никога не са ме обичали“, от нея се изтръгна вик на ярост и възмущение. А когато се разплака на последните думи, това бяха сълзи на гняв.

Екипът й ръкопляска. Джийн бе достатъчно добра професионалистка, за да разбере колко рядко се случва това и ако изобщо познаваше Сам, знаеше кога той проявява интерес да работи с някого. А Сам определено проявяваше интерес да работи с нея.

Искаше й се да излезе от колата, да се раздвижи, да повърви. Нямаше да й е лесно да дочака обаждането му. Едно време щеше да иде хубавичко да си похапне или пък още по-добре да излапа някой забранен кейк или сладолед. Но сега не можеше да си позволи да наддаде нито грам. Е, когато играта загрубее, грубиянът отива на пазар, помисли си тя и почти изстена от глупостта на фразата.

Въпреки всичко това щеше да я разтовари и добре да я възнагради. Тя спря колата в огромния подземен паркинг на търговския център от западната страна на Сентър Сити. Докато се изкачваше с ескалатора на първия етаж, осъзна, че хората, които слизаха с другия ескалатор надолу, я гледаха и си шепнеха. По дяволите, помисли си тя, забравих си очилата. Е, просто ще трябва да гледа в земята. Но докато оглеждаше някаква витрина, една майка с момиченцето си изтичаха до нея.

— Вие не сте ли Джийн Мур? — попита момиченцето. — Ще ми дадете ли автограф?

То й тикна в ръцете измачкана хартиена кърпичка и писалка, с която Джийн бързо се подписа, вперила поглед във входа на магазина. По-добре беше да влезе. Но една друга жена я изпревари и се присъедини към майката и детето.

— Може ли и на мен, мис Мур?

Джийн осъзна, че за миг е заобиколена от тълпа. Все така бързо тълпата се удвои. „После на мен“, изкрещя нечий глас и две жени започнаха да се блъскат. „Джийн Мур!“, изкрещя друг глас. „Кара!“, викна трети. Тълпата се заблъска. Започнаха да блъскат и нея. Притиснаха я от всички стани. Някой изпищя.

Джийн се бореше с паниката, която я задавяше. През главите на тълпата видя висок чернокож мъж от охраната, който излезе от магазина и започна да си пробива път. Усети нечии лакти в гърба си и натиска на телата. После някой я хвана за косата. Отново писъци и името й, което се повтаряше пак и пак. Имаше чувството, че се дави.

— Насам, мис Мур — каза мъжът от охраната, когато най-сетне стигна до нея и протегна ръка. Джийн я хвана и остави мъжът да я насочва из тълпата, блъскайки сляпо протегнатите към нея ръце.

— Мис Мур, моля ви се, за моето момиченце — извика една жена. Джийн бързо сграбчи листчето и го подписа в движение. Друга жена грабна листчето, трети глас закрещя: „Това е мое, дайте ми го!“. Джийн зърна две жени, които се биеха, и за пръв път се уплаши за живота си.

— Дай и на мен един, Кара! Щом даде на тая кучка, защо да не дадеш на мен? — изкрещя някаква жена, когато мъжът от охраната спря пред вратата на магазина и с мъка я отвори.

— Днес няма да има повече автографи! — извика той.

— Много си важна за нас, Джийн, така ли? — изкрещя някаква дебелана на средна възраст. Тя остана с наведена глава. — Майната ти! Ние те направихме това, което си, кучко такава!

Последните думи сигурно щяха да я оставят вцепенена на място, ако мъжът не я беше издърпал най-сетне в безопасност от другата страна на вратата, която после заключи. Отведе я в задната част на магазина. Джийн, зашеметена и на път да припадне, го чу как вика полицията по портативната си радиостанция, оставяйки жените да се въртят около витрината като акули в аквариум, преди да им хвърлят храна.

Когато рухна на малкия диван в офиса, на Джийн не й беше нужно да се поглежда в огледалото. Знаеше, че е бледа.

— Изпийте това — каза една жена в униформа и протегна чаша с вода.

Тя я изгълта, просто за да направи нещо. Но се почувства по-добре.

— Какво се случи? — попита.

— Какво се е случило ли? — попита мъжът от охраната. — Вие сте случката.

— Аз нямах представа. Искам да кажа, че никога не съм виждала подобно нещо.

Двама полицаи влязоха забързано в кантората през вратата откъм склада.

— Последвайте ме, мис Мур — каза единият рязко. — Ще ви преведем през гаража за камиони и ще ви закараме до колата ви. После ще ви следваме с патрулната кола, докато се приберете у дома.

— Благодаря ви, нямам думи.

— Не ми благодарете. Просто никога вече не правете така. Следващия път елате със собствена охрана, както всички други.

 

 

За Джийн се оказа изненадващо трудно да си уреди среща с Джералд Ла Брек. Беше й неприятно. Може би просто свикваше да се държат с нея като със звезда — нещо, което мислех, че презирам, каза си тя мрачно, докато го чакаше да дойде. И Майкъл Маклейн, и още някой от кантората на Марти й го бе препоръчал, но въпреки обажданията й минаха цели две седмици, преди да уреди той да я посети. Две седмици, през които нямаше никаква вест от Сам Шийлдс.

В четиринайсет и трийсет — точно в четиринайсет и трийсет, отбеляза Джийн — на вратата й се позвъни. Не е грозен, помисли си тя, докато отваряше. Е, добре, толкова ли си закъсала? Май ще почнеш вече да си търсиш потенциални любовници сред момчетата от Профсъюза на телохранителите и личните треньори.

Пробните снимки, срещата със Сам и тълпата несъмнено я бяха изнервили. Колко странно, че това я накара да се почувства много самотна. Трябваше да й се случи, за да разбере, че сега вече е друг човек. Особена и самотна. После Сам не й се обади. Може би я беше познал? А може би просто не беше харесал играта й? Две седмици я измъчваше този въпрос. Нищо чудно, че търсеше любов там, където я нямаше. Тя се усмихна любезно на консултанта по въпросите на охраната.

Но Ла Брек наистина не беше грозен. Среден на ръст, мургав, с добре подстригани мустаци, които изглеждаха много меки, макар че всичко останало в него съвсем не излъчваше мекота. Огледа я нескрито — очите му бяха особени, съвсем светлосиви, почти безцветни — и прие поканата да седне, но не и да пийне нещо.

— Съжалявам, че се забавих с тази среща, мис Мур, но точно сега направо съм затънал до гуша в работа.

— Моля ви се — чу се да казва тя и наистина нямаше нищо против, макар че само преди две минути изпитваше неприязън към него. Изглеждаше й толкова… ммм… истински. Господи, кога за последен път бе разговаряла с човек, който да не работи във филмовата индустрия? С никой през последните пет месеца. Дори домашният й прислужник беше безработен актьор.

Той я погледна през масичката за кафе.

— Защо не ми разкажете как стоят нещата в момента?

Изречението му завърши с толкова недоловим въпрос, че почти не го схвана като питане. По-скоро като заповед.

— Ами всъщност става дума за охраната, искам да кажа, че ако не беше така, нямаше защо да ви безпокоя. Охрана тук и когато съм навън. Не че искам телохранител или нещо подобно. Може би се презастраховам, но имаше няколко… инцидента. И писма от почитатели.

Всъщност писмата от затворниците я тревожеха най-много. Прочете първото със състрадание и смътно чувство, че дължи отговор. После другото. Вече можеше да ги разпознава веднага сред купищата други, с номера в горния ляв край на плика и печата на затвора вместо марка. Някои бяха почти нормални, други неприлични, но най-ужасните бяха посвещенията от петдесет страници, с рисунки или стихове. Имаше други, много по-лоши, но писмата от затворниците наистина я плашеха.

— Изнервят ме. Но може би нищо не значат. Религиозни откачалки или фукльовци в пубертета. Знаете ги…

Но вместо да й се усмихне окуражително, той само потри с ръка страната си с някакъв оценяващ жест.

— Пазите ли ги? — попита.

— Писмата ли? Не. Те са ужасни. Защо да ги пазя?

— За да се предпазите.

— Да се предпазя от какво? — попита тя с надигащ се страх и гняв. Господи! Беше чакала да се срещне с него и използва за целта един от безценните си свободни следобеди, за да я успокои. А той, изглежда, се опитваше съвсем да й изкара акъла. Така ли си печелеше хляба? Като засилва нарастващата параноя на холивудската тълпа? — Да не искате да кажете, че това е въпрос за полицията?

Ла Брек отново потри страната си.

— Боя се, че не. Те се намесват едва след като вече нещо се е случило. Преди това нещата са в мои и ваши ръце и в ръцете на съда.

— Но това са обикновени откачени писма. Вие ги знаете.

— Не, не ги знам, защото не съм ги видял. И сигурно по-голямата част от тях са точно такива. Но има други, в които проличава психически разстроения човек. А ние имаме заложени в компютъра опасните луди, които са ни известни, и се опитваме да следим къде се намират. Постоянно попълваме нашата база данни. Важно е да пазите писмата.

— Получавам много писма от затворници. Някои ме плашат — призна тя най-сетне.

— Е, те поне са зад решетките. Мен ме тревожат другите. Ребека Шефер. И снайперистът, който застреля Джени Логан например. Вътре в стаята й. Този случай не беше разкрит. Тя не беше моя клиентка — огледа се наоколо той. — Не ми се сърдете, мис Мур, но сте доста небрежна по отношение на безопасността си. Всеки може да влезе тук, стига да иска. И няма как да ги спрете, дори и да не искате да влязат. Тази къща ваша ли е?

— Не.

— Добре. Защото не може да се охранява. Не и тук, в Бърдланд, в близост до шосе. Наричат тази част от Холивуд Швестерските Алпи. Има много хомосексуалисти. Не че те са опасни, но има доста, които предлагат услугите си на улицата.

— И какво да правя?

— Можете да се преместите. Да си купите къща. Ще направим постъпка за засекретяване на банковите ви сметки, така че никой да не може да получи адреса ви. И ще проверим всяка къща, която решите да купите — дали може да се обезопаси. Трябва да се махнете оттук.

— Но аз я наех съвсем наскоро! — Едва се беше настанила и беше започнала да се чувства удобно, а и не можеше да развали договора току-тъй.

— Мис Мур, въпросът е на живот и смърт.

Джийн го погледна, очаквайки да се усмихне на хиперболата. Той не се усмихна.

— Чували ли сте за Робърт Бардо?

— Не.

— Той позвънил на Ребека Шефер. Тя играела главната роля в един камерен сериал. Живеела в къща, която много приличала на вашата. Никога не била виждала Бардо. Не го познавала. Отворила вратата. Дала му автограф. Била мила и любезна с него. Това не му било достатъчно. Върнал се още веднъж. И я убил.

Джийн потръпна.

— Ще направя каквото кажете.

— Ще имаме нужда от доста встъпителна информация.

— Като например?

— Имена на приятели, бивши любовници, евентуални врагове. Случаи на професионална ревност и сегашни работодатели, ей такива неща. Роднини, адресите им, сегашни връзки.

За миг Джийн изпита паника. Да разкрие ли миналото си или да твърди, че няма такова? Да му разкаже за Сам, Майкъл, за Майкъл и Шарлийн, за Майкъл и Лайла? О, Исусе Христе, животът й ставаше неуправляем!

— Разбира се — каза той — всичко това ще бъде абсолютно поверително. От моята организация никога не е изтичала информация.

— И колко ще ми струва?

— Боя се, че доста. Засега ще ви дам охрана, на която ще плащате дневно. После ще ви представя предложение заедно с предполагаемите разходи. Ще има първоначална вноска, а след това суми, които ще внасяте месечно. Целогодишната ви охрана ще ви струва петцифрено число.

Тя седеше зашеметена и само го гледаше. Петцифрено. Като, да речем, петдесет хиляди долара? На колко ли пациенти на доктор Мур можеше да помогне с тези пари! И да си купи няколко тоалета от Дона Каран. Тя въздъхна.

— Може би ще ви бъде по-леко, ако гледате на това като част от разходите за възможността да работите — каза й той меко.

Тази мекота в гласа му, наред с блясъка на брачната му халка, когато потриваше бузата си, я накараха да се просълзи. Защото изведнъж й се дощя да потрие с ръка нейната буза и да й каже, че всичко ще бъде наред. Да се погрижи за нея.

 

 

Джийн прекара вечерта, като нахвърля някои неща в един сак и телефонира по хотелите. Не знаеше какво да прави. Междувременно се обади на Май и спа в нейната къща.

Когато се върна на другия ден да си прибере една част от багажа, тя все още се чувстваше зашеметена от оценката на Ла Брек за нейната безопасност. Колко уязвима й каза, че била, как трябвало да се премести да живее другаде, колко ще й струва това, как ще трябва да внимава какво прави на обществени места. Беше толкова потискащо и ограничаващо.

И самотно. Почти се изчерви, когато се сети как реагира на вида на Ла Брек, сякаш от години не бе виждала мъж. Той, разбира се, не долови нищо от това. Нито пък израза на лицето й, когато забеляза брачната му халка. Поне така се надяваше.

Джийн се приближи до писалището си, което, както вече й бе известно, я излагаше на опасността от снайперистки изстрели отвън. Въпреки това седна, взе един лист от специално поръчаната хартия за писма — с адреса й тук — която вече щеше да бъде безполезна, и започна да пише на единствения приятел, който имаше в целия свят.

Скъпи Брустър,

Благодаря за рисунката от Раул. Става все по-добър.

Радвам се да науча и за подобрението в говора. Няма значение, че иска само да псува, стига да изговаря псувните добре.

Предполагам, че говорната му терапия е успешна. Липсвате ми — и той, и ти.

Можеше ли да напише това? Не беше ли твърде лично? Сигурно ще прозвучи патетично и ще създаде у него погрешна представа.

Телефонът иззвъня и Джийн остави писалката. В момента всеки бе добре дошъл да й се обади, макар че не можеше да си представи кой би могъл да има номера й, освен Сай и някои други типове от индустрията, с които не желаеше да говори. Тя въздъхна.

— Джийн, обажда се Ейприл Айрънс. Да не е неудобен моментът?

— Напротив. Всъщност просто си седях и се наслаждавах на гледката, и си мислех колко е хубаво човек да бъде в Калифорния. Вие как сте, Ейприл?

— Не бих могла да се чувствам по-добре. А и вие сигурно ще се почувствате така, след като ви кажа защо ви се обаждам. Ние със Сам направо сме влюбени във вас. Прожектирахме пробните снимки поне десетина пъти. Смятам, че сте абсолютно подходяща за ролята на Джуди в „Роди се звезда“.

Джийн усети как сърцето й подскочи в гърдите. Права беше! Направо бе побъркала Сам!

— Направихте ме щастлива, Ейприл. Много щастлива. Благодаря ви.

Но какво бе това чувство, което я обхващаше? Не беше радост или триумф и дори не облекчение, че е „изкарала“ пробните снимки. То се съсредоточи върху местоимението „ние“. Ейприл бе казала „ние със Сам“. Тя говореше за себе си и него като за „ние“. И защо не й се обади Сам?

— Разбира се, ние ще уточним подробностите с вашия филмов агент, но исках първа да ви съобщя лично тази новина. Между другото вашият агент все още ли е Сай Ортис?

Джийн долови натъртването.

— Да, той е.

Ейприл въздъхна.

— Добре. Тогава ще разговаряме с него. Но знам, че просто ще бъдете приказна.

— Е, благодаря ви. Наистина. Благодаря — измънка Джийн. Божичко! Постигна го. Щеше да се снима във филм. Не, щеше да играе главна роля във филм. Ако пожелаеше. Но Сай щеше да побеснее. Неведнъж й беше повтарял, че идеята е глупава. Е, кариерата и решенията й си бяха нейни, а не на Сай. — Ейприл, изпратете договора първо на мен. Бих желала да го обмисля. И бих желала аз да го връча на Сай.

— Чудесно. И поздравления, Джийн.

Джийн остави слушалката и обгърна раменете си с ръце. Не мога да повярвам! Макар да смяташе, че се е справила добре с пробните снимки, макар да бе сигурна в себе си, тя всъщност не вярваше, че това може да се случи — ще се снима във важен игрален филм, ще бъде звезда, филмова звезда, и ще може отново да работи със Сам!

Затанцува из стаята, а после спря отново пред телефона. Господи, трябваше да каже на някого! На кого да се обади? На Май! И ще й намери работа във филма да й подготвя гардероба! И за двете това бяха добри новини!

— Ура за Холивуд! — извика и дръпна завесите, за да не я уцелят снайперистите.