Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (61)

10

— Мислиш си, че не знам как ми се смеят? — попита Шарлийн с насълзени очи. — Знам, че ми се смеят, задето бъркам, но се опитвам да не забелязвам. Така ми казваше мама, когато в училище момичетата ми се подиграваха.

Джийн кимна и подаде на Шарлийн още една книжна кърпичка. От съжаление я беше последвала в караваната й, след като снимките най-сетне приключиха. За пръв път се намериха сами двете.

— Знаеш ли, може би ще ти е по-лесно, ако изчитаме заедно репликите.

— Да изчитаме репликите ли? Искаш да кажеш да се упражняваме? Само ние двете?

Джийн се усмихна на момичето.

— Не да се упражняваме, Шарлийн. Да репетираме. Да изчитаме репликите.

— Ще направиш ли това за мен? Не, не мога. Защо да те притеснявам?

— Ще ми е приятно, Шарлийн. И аз ще имам полза от репетицията — излъга Джийн. — Ти ми кажи кой още ти се подиграва.

Чувстваше се виновна за собствените си подмятания по адрес на Шарлийн.

— Е, Лайла, разбира се. Виж какво направи само преди малко. Разтрепери ме цялата. Знам, че не е от злоба, ами просто тя самата е нервна, но се разстройвам. Толкова се старая, всяка вечер си чета репликите отново и отново. Знам, че всички от екипа мразят да повтарят едно и също нещо безкрай, но се обърквам. И съм тъй уморена. Когато Лайла ме прави на парцал става още по-лошо.

— Да — кимна Джийн мрачно. — Тя обича да се гаври. Но ни мрази и двете. Опитай се да не го приемаш лично. Кой още те тормози?

— Ами мистър Тилдън, асистент-режисьорът, онзи ден ме нарече Ели-Мей Клампет. Разсмя всички от екипа.

— Не разбирам.

— Ами от „Нашенци от Бевърли Хилс“. Спомняш ли си я?

Джийн кимна. Разбира се. Бари Тилдън бе злъчен хомосексуалист на средна възраст. Но не е трябвало да се подиграва на Шарлийн пред екипа. Тя се превръщаше в изкупителна жертва.

— Знам, че хората ме мислят за неграмотна и съм точно такава. Но не съм глуха, нито сляпа — подсмръкна Шарлийн.

— Не, не си — съгласи се Джийн и й протегна още една кърпичка. — Не си вече малко дете. Сега притежаваш власт. Знаеш ли, че ако Бари Тилдън те оскърбява, можеш да поискаш да го уволнят?

Шарлийн вдигна глава, отмятайки настрана дългия сребърно рус бретон, който се отдели от лицето й като бял вимпел. Въпреки зачервените очи и сълзите лицето й бе все така красиво. Господи, помисли си Джийн, та тя е прекрасна дори когато плаче.

— О, никога не бих могла да направя това — каза Шарлийн. — Та той си печели хляба. Може да има деца, които трябва да храни.

— По-скоро два пекинеза — каза Джийн сухо. — Във всеки случай въпросът не е в това да накараш да го уволнят, а в това, че можеш, ако пожелаеш. Ти си важна за тази продукция. Всички други актьори и хората от техническия екип разчитат на теб, на мен и на Лайла за работните си места. Така че никой не би трябвало да ти се подиграва. Като нищо могат да ги уволнят, ако кажеш на Марти или на Сай, че не искаш да ги виждаш на снимачната площадка.

— Уволнявали ли са те някога? — попита Шарлийн с по-тих и спокоен глас.

Джийн отново излъга, поклащайки глава.

— Е, мен са ме уволнявали. И няма нищо по-лошо от това да изгубиш работата си, когато имаш да плащаш наем и няма какво да ядеш.

Джийн се усмихна на Шарлийн.

— Ти си много добра — каза тя. — Не те подучвам да искаш уволнението на Бари. Просто му дай да разбере, че можеш да го направиш.

Шарлийн проумя съвета.

— Ами какво да сторя?

— Просто го погледни ето така и кажи: „Никога повече не разговаряй с мен по този начин“. Той е гаден, но не е глупав. Ще спре на секундата.

— Може би ако това си ти или Лайла, но не и аз.

Джийн се втренчи в нея. Май попрекаляваше с играта на добро и скромно непретенциозно момиченце. После я погледна по-внимателно. Шегуваше ли се? Това простодушно държане не беше за вярване, но можеше ли да е истинско?

— Шарлийн, не знаеш ли? — попита я Джийн тихо.

— Какво да знам?

— Не знаеш ли, че си най-голямата сензация от откриването на говорещите филми насам. Точно ти! В този миг има момичета, които се подстригват като теб, тичат да си купят яке като твоето. Жените кръщават бебетата си Шарлийн в твоя чест. Не разбираш ли?

— Хайде, стига.

— Точно това правят. — Джийн си пое въздух. — Не четеш ли вестници? „Трите съвета за красота на Шарлийн към подрастващите момичета“, „Шарлийн Смит предлага ослепителен нов гардероб!“, „Как да приличаме на Шарлийн Смит“. Не си ли видяла списанията? Шарлийн, ти си толкова търсена в момента, колкото изобщо може да бъде търсена една звезда.

— Е, ние с Дийн не излизаме много и не четем пресата.

— Мисля, че трябва да знаеш какво става. Ние сме явление. Като Гарбо.

— Кой?

— Не знаеш ли нищо за Гарбо?

— Май не се сещам за него. Да не е един от братята Маркс?

Джийн се изсмя на глас.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

Джийн въздъхна.

— Шарлийн, сега си много, много известна. И хората вече искат да знаят всичко за теб. Като онази Лора Ричи. И всичките журналисти. Искат да те лапнат цялата. Какво закусваш, колко тежиш, къде пазаруваш, кой е любимият ти цвят.

— Но защо?

— Това, мила моя, е загадката. Може би хората са самотни или отегчени и ние им осигуряваме нещо, с което да се занимават. Или пък им приличаме на техни съседи, или запълваме липсата от компания, ако си нямат такава. Други просто обичат да боготворят някого. Да се интересуват от него. Може би ни пожелават късмет. Трети пък не могат, ако не презират някого. Може би се чувстват по-велики, когато не ни върви. Така че независимо от причините много хора наистина се интересуват от теб. Гледат те по телевизията, харесват те как изглеждаш и какво говориш и искат да знаят повече за живота ти.

Шарлийн се разстрои.

— Но онова, което казвам по телевизията, не са мои думи. Сценарият ги казва.

— Зная, но хората, които гледат, не правят винаги разлика.

— Ала аз не искам! — извика Шарлийн.

— Е, не можеш да имаш всичко. Имаш пари и слава. Не можеш да имаш и спокойствие.

Джийн видя как руменината се изцеди от съвършеното лице на Шарлийн и как в очите й се появи ужас. Горкото дете наистина беше беззащитно. За миг Джийн изпита дълбока жал към момичето. В крайна сметка, каза си тя, ако това ти се беше случило преди петнайсет години, и ти нямаше да знаеш как да се справиш. Може би и сега не знаеш.

— Шарлийн, не е чак толкова зле. Просто трябва да внимаваш при интервютата и да не разкриваш личния си живот.

— Като как? — За миг Шарлийн вдигна ръка към челото си, сякаш отблъскваше удар, и Джийн видя, че ръката й трепери. Исусе, какво ли имаше да крие едно простичко дете като нея?

— Е, трябва да внимаваш на кого се доверяваш. Внимавай с журналистите като онази Лора Ричи. Не разказвай тайните си на всекиго от екипа. Внимавай с кого спиш. Да не избереш някого, който може да продаде разказа си на пресата за хиляда долара. Не води дневник, не се доверявай на сервитьори, фризьори и прислужници. Те могат да бъдат преоблечени репортери.

— Ами ако вече съм била невнимателна? — попита Шарлийн.

 

 

Тази нощ, след разговора с Шарлийн и дългото шофиране от Пасадена до дома, Джийн не можа да заспи. Изпита обаче облекчение, че е сама. Да спи с Майкъл или с Пийт не беше толкова вълнуващо. Въпреки вниманието му към нея и подаръка Джийн не изпитваше дълбоки чувства към Майкъл. Освен това тя всъщност нямаше време и за сексуален живот, и за кариерата си. Иронията на положението не й убягна — сега, когато най-сетне бе желана, тя нямаше време за това. Покрай вечерите с Майкъл, мислите за Сам Шийлдс и напрежението на снимачната площадка Джийн не беше спала няколко нощи. А не можеше да си позволи да не спи, да изглежда измъчена. Но откакто съзря Нийл Морели да сервира в клуба и да чака реда си пред микрофона, сънят просто й бягаше.

Това, че видя Нийл, беше ужасно. Искаше й се да изтича до стария си приятел, да го прегърне, да го утеши и да му разкаже колко чудесен е станал нейният живот, което — като Джийн Мур — не можеше да направи. Но също така й се искаше да избяга от онзи клуб, да се свие под одеялото, да изключи околния свят, като че ли всичко това щеше да направи нещата по-малко унизителни за Нийл. Тя, разбира се, бе прочела за спирането на пробното му участие и го беше видяла да сервира на сбирката у Ейра, но след като не успя да го издири, предположи, че се е върнал в Ню Йорк и е продължил оттам, откъдето заряза всичко. Честно казано, надяваше се да се е върнал, та никой от двамата да не трябва да изживява онова, което тя изживяваше сега. Да се чувства безпомощна и тъжна. И много разтревожена за стария си приятел.

Нийл никак не го биваше да се справя с ударите на съдбата. Животът доста го бе очукал. Но когато го видя, разбра, че за него връщане назад няма. Той винаги си изгаряше мостовете, докато тя беше консервативна, помирителка. Разбира се, и Джийн си беше изгорила мостовете от онова време. Е, помисли си, сега имаме повече общи неща.

Продължи да се върти в леглото няколко часа. Знаеше какво трябва да направи — идеята я споходи малко преди съмване — и сега, сутринта, набра номера в кантората на Сай Ортис.

— На телефона е Джийн Мур. Мога ли да говоря с него? — попита учтиво тя.

Не й се наложи да чака.

— Здравей. Готова ли си за пробните снимки в „Роди се звезда“? Искат да те видят. Но аз продължавам да твърдя, че е загуба на време. В момента имам три по-добри сценария.

Тя усети как стомахът й се сви. Значи Ейприл се беше обадила! Пламна от гордост и притеснение. Е, ще има време да се овладее.

— Да, но…

— Не знам защо те интересува. Това е едно нищо.

— Сай, в момента ти звъня, защото имам нужда от услуга.

— Само кажи — отвърна Сай, както и очакваше.

Сега, когато не й трябваха услуги, достатъчно бе само да си отвори устата.

— В града има едно момче, комик на хонорар. Видях го и мисля, че е много талантлив. Искам да му уредиш епизодично участие в „Три момичета на път“. Сай, той наистина е добър.

— Ще направя всичко възможно, Джийн. Как се казва?

— Нийл Морели — отвърна тя и се заслуша в тишината от другата страна на жицата. Продължителна тишина. — Сай, какво има? Чувал ли си за него?

Сай проговори.

— Да, чувал съм. — Отново мълчание. — Всъщност представя го моята импресарска кантора. Или поне го представяхме. И да ти кажа честно, Джийн, не знам дали, ако му намерим работа, ще постъпим правилно. Носи повече неприятности, отколкото си струва. Темпераментен е или умствено нестабилен, знаеш ли? Създаде си няколко врагове в „Апапите на президента“.

Това не изненада Джийн.

— Просто го направи заради мен, обещаваш ли?

— Не знам, Джийн. Не съм аз човекът, който определя актьорския състав. Грасо се занимава с това. Може би няма да искат да го вземат.

Какви глупости, помисли си Джийн. Като че ли Сай не можеше да понатисне тук-там. Мразеше да се държи нахално, но очевидно й се налагаше.

— Чуй ме, Сай. Спах много лошо миналата нощ, а трябва да съм в добра форма за пробните снимки. Представляваш две от трите звезди в сериала. Бих казала, че това ти дава известна тежест пред Грасо. Искам само Нийл Морели да получи възможност да се появи в „Три момичета на път“, може би дори с продължение. Не говорим за нещо голямо. Веднага щом е възможно. Зарадвай ме, Сай.

Джийн мразеше да насилва хората почти толкова, колкото мразеше да насилват нея самата, но това бе единственият начин да потръгне на Нийл.

— Нека те попитам, Джийн. Какъв ти е тоя тип все пак?

Джийн се опасяваше от този въпрос и дори си бе подготвила отговор.

— Приятел е на едно… лице, което познавах. Дължа й услуга.

— Както ти казах, ще направя всичко въз…

Джийн започна да губи търпение.

— Както гласи рекламата на „Найк“, Сай — просто го направи. Това е единствената услуга, която съм ти поискала, откакто ме вкара в конюшнята си. Нали помниш думите си, че работата на агента била като двупосочна улица? Е, сега нещата са в твоето платно. — Понечи да остави слушалката, после размисли и каза: — Благодаря ти.

Облегна се назад в креслото и въздъхна дълбоко. Защо, по дяволите, всичко трябваше да бъде толкова трудно в този град? Чак толкова сложно. Е, нищо, направи услуга на приятел. И я очакваха първите й пробни снимки. За какво толкова се ядосваше? Нещата можеха да бъдат и много по-трагични.

 

 

На другия ден следобед трябваше да заснеме малка сцена с Лайла. Слава богу, кадрите със стедикама най-сетне бяха готови! След разговора си с Джийн предната вечер Шарлийн се чувстваше малко по-добре. Репетициите с Джийн бяха точно онова, което й трябваше. А и се надяваше, че Лайла ще е в по-добро настроение, отколкото вчера.

Шарлийн се бе запътила към караваната си да се преоблече, когато видя как един асистент изтича към Лайла с вездесъщия портативен телефон, който всички използваха при снимки извън студиото.

— Мис Кайл — извика той задъхано — на телефона е Майкъл Маклейн.

Лайла издърпа телефона от ръката му и го отпъди с помахване.

Шарлийн замръзна на място. Майкъл Маклейн се обаждаше на Лайла? За какво му е притрябвала? Шарлийн се приближи до Лайла и я чу да споменава разходка из каньона. Шарлийн се задъха. Сигурно няма да й каже как се е разхождал с мен из каньона? Мислите на Шарлийн препускаха трескаво. Или пък може би се кани да направи с Лайла същото, което направи с мен?

Повдигна й се. Лайла се държеше зле с нея, но дори и тя не заслужаваше това. Какво да направи Шарлийн като християнка? Изправи се пред Лайла. Лайла вдигна очи, а после се обърна, изненадана, че вижда Шарлийн пред себе си. Всички знаеха, че Лайла е откачена на тема уединение и че никой не може да се доближава до нея или караваната й без покана.

— Извини ме за миг, Майкъл — каза Лайла с насилено спокойствие. После впи изпепеляващ поглед в Шарлийн. — Ти за каква се мислиш, да ми заставаш тук и да слушаш личните ми разговори?

— Лайла, трябва да ти кажа…

— Нищо не трябва да ми казваш. Просто се махай оттук и си гледай работата. Върви се приготви за снимките и гледай да не пелтечиш като вчера.

Шарлийн се опита да каже още нещо, но Лайла се обърна и с телефонната слушалка, залепена за ухото, закрачи към караваната си. Докато изчезваше вътре, Шарлийн успя да чуе само как гърлено се изсмя, говорейки с Майкъл.