Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (59)

8

Докато Нийл Морели си поемаше дъх след монолога си и Джийн спеше в прегръдките на Майкъл, Сам Шийлдс крачеше назад-напред по кахления под на кабинета си. Заобикаляха го десетки смачкани на топка, захвърлени листове. Никак не напредваше с проклетия сценарий. Може би защото бе остаряла, безнадеждна мелодрама или може би защото той бе остарял, безнадеждно мелодраматичен сценарист, но независимо от причината не се получаваше. И въпреки че Холивуд го беше съблазнил, все още бе останало достатъчно от стария Сам, който вярваше, че фабулата има значение, че героите трябва да са смислени и че трябва да се стреми към единство.

Прокара пръсти през разрошената си коса, измъкнала се от връвчицата, с която я прибираше на конска опашка. Хвърли поглед към отражението си в огледалото, монтирано на вратата на кабинета. Приличаше на луд. Е, та той си беше луд. Върна се до писалището и се взря в екрана на компютъра.

Господи, беше по-лошо, отколкото си мислеше! Въпреки всичко го разпечата, за да го види черно на бяло. Боже! На хартия беше още по-зле! Смачка страницата и я запрати сред другите захвърлени листове в краката си.

Задушаваше се. Като Карим Абдул Джабар, който можеше да стреля отвсякъде в движение, но не можеше да вкара кош от фаллинията пред зрителите. Беше му се събрало твърде много напрежение. Но кой го гледаше него? Сам откри, че е много по-лесно да си смел, когато няма какво да губиш. Сега той вече не бе новакът с първо предложение за нискобюджетен филм. Сега вече беше успелият режисьор на „Джак и Джил“, но вместо това да подсили увереността му, той имаше чувството, че ще се провали.

Защо не бе забелязал досега опасностите по пътя към успеха? Ако Боб Левин не дадеше зелена улица на сценария, с него, Сам, беше свършено. Ако започнеха да снимат и той надхвърлеше бюджета или ако Ейприл не харесаше заснетия материал — с него бе свършено. Ако ли пък успееше да допише сценария, да намери актьори, да заснеме филма в рамките на бюджета и да го пусне по екраните, но публиката не го харесаше — с него пак беше свършено. Толкова много вероятности да се провали и толкова крехка надежда за успех — нищо чудно, че не можеше да спи.

Сам злобно ритна смачканите листове наоколо. По-добре да почисти, защото — и това беше най-лошото — трябваше да придава на всичко благополучен вид. Това беше Холивуд. Никога не признавай, че си гладен, сърдит, самотен или изморен. И никога, ама никога не признавай, че те е страх. В онези вечери, когато имаше среща с Ейприл, се изтощаваше от фалшива страст и фалшиви уверения, че всичко е наред. Да можеше само да общува като равен с нея, да обсъди проблемите и страховете си, вероятно щеше да му потръгне, но Ейприл не беше Мери Джейн Моран.

Сам въздъхна и се сети за времето, когато Мери Джейн го изслушваше как излива цялата си несигурност и проблеми. Тя знаеше кога да подскаже отговор и кога само да слуша, оставяйки го да намери решението сам. Може би онова, което работеше с нея, се получаваше толкова добре поради намесата й.

Намеса ли? Е, май отиваше твърде далеч. Неговите творби принадлежаха единствено на него самия. Тя просто бе една добра слушателка.

Той знаеше какво му е нужно. Нужно му беше да се отпусне в нова сексуална връзка, при която да не е непрекъснато нащрек. Сети се за обяда с Джийн Мур. Виж, там би искал да пробва. Тя му изглеждаше нещо повече от обикновена хубавелка. Бе мислил дълго за нея. Като че ли го привличаше, като че ли топлотата й бе магнит, а той — обикновена желязна стружка. Изглеждаше толкова млада и свежа. И в нея имаше онзи актьорски глад да играе, който толкова го възбуждаше. Чувстваше, че може да бъде и добра слушателка. Е, ще притисне Ейприл отново да й направи пробни снимки.

Сега имаше нужда от добър слушател. Имаше нужда да засипва с идеите си някого, който няма да ги омаловажава или представя за по-евтини. Защото, както вече разбираше, Сам се беше нагърбил с кучешка работа. Как може човек да вземе остарял, но боготворен класически филм и да го осъвремени до нещо истинско и реално, без да отблъсне старата публика, привличайки нова?

Сам се тръшна на изтърбушения диван. В сценария бе залегнала фабула, която все още носеше смисъл — преуспял мъж наблюдава как приятелката му се издига, докато неговата звезда залязва. Темите за съперничеството, ревността и любовта. Но как, по дяволите, да ги драматизира?

Сам скочи и отново закрачи из стаята. В края на седмицата щеше да има обсъждане на режисьорския сценарий и той нямаше да им сервира това лайно. С въздишка, която се изтръгна издълбоко, Сам седна на писалището си. Хайде, стегни се, каза си той.