Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (58)

7

Джийн продължаваше да се изненадва от това колко й харесва Лос Анджелис. На Източното крайбрежие Сам и нюйоркските й приятели винаги говореха за него с насмешка, презрение и горчивина. Но той беше красив. И в него се живееше по-лесно. Много по-лесно, отколкото в Ню Йорк. Как го беше кръстил Бертолучи? „Голямата цицка“. Да, в някои отношения беше точно така.

Джийн харесваше малката къщичка, която държеше под наем в Бевърли Хилс — само две стаички и голям хол, но имаше тераса с изглед и малък плувен басейн. Всичко това се допълваше с приходящ прислужник и портокалови дръвчета!

Естествено, отначало й трябваше време да свикне. Да живееш сама в къща бе доста по-различно, отколкото да си завряна в тъмна дупка на четвъртия етаж без асансьор на Петдесет и четвърта улица. Не че й оставаше много време да си седи у дома — с тази нейна работа и десетките делови срещи, фризьора, козметичката и маникюристката, пробите и снимките за „Фландърс Козметикс“ тя не се завърташе тук много-много. А когато си беше у дома, часовете се нижеха в самота. Затова Джийн си взе котка — чудесна черна персийска котка. И в типичен пристъп на своенравност я кръсти Снежанка, в чест на котката, която бе имала като момиче в Скъдърстаун, и с мисъл за горката Негрита — бялата котка, която остави в Ню Йорк.

Сещаше се за Негрита и за много други неща от миналото си. Всъщност, откакто видя Сам в ресторанта, не спираше да мисли за приятелите си в Ню Йорк. Надяваше се, че и те като Негрита ще намерят онова, от което имат нужда. Какво ли щяха да кажат, ако я видеха сега? Телевизионна звезда, която живее в голяма къща, с пари в банката и любовни отношения с Майкъл Маклейн.

Все още я смайваше мисълта, че звезда от неговия ранг се интересува от нея. Беше толкова мил, що се отнасяше до белезите. Изслуша проблемите й на снимачната площадка, даде й добри съвети и дори порепетира малко с нея. Ако представянето му в леглото беше малко нещо… е, като представяне… тя реши, че цената не е чак толкова висока. Беше добра компания и чудесен слушател.

Но старите приятели продължаваха да й липсват. Тогава изобщо не й мина през ум, че може би не е редно да изчезне просто така. Ала сега дори и да искаше, щеше да е повече от неловко да се обади на Моли или Чък, или на Нийл, или на когото и да било от тях и да каже: „Здрасти! Съжалявам, че се покрих така, но сега съм прочута, красива и богата. Имам свой телевизионен сериал. Вие как сте?“.

С хубавата си къща, новото лице, съвършеното тяло, симпатичното коте, новото увлечение и бляскавата кариера, Джийн смяташе, че няма от какво да се оплаква. Ако всичко бе малко повърхностно — тъй да бъде. Пишеше всяка седмица на доктор Мур, който сега работеше в подвижна болница по пластична хирургия нейде из Хондурас. Каква ирония само, че най-добрият й приятел, човекът, който я познаваше отблизо, бе в друг свят. Беше отделил обаче време миналата седмица да й напише дълго писмо.

Ала всичко това някак си не беше достатъчно, за да прогони мислите й за миналото. Мислите за Сам.

Знаеше, че решението е да си намери нови приятели. Но беше по-трудно, отколкото очакваше. Вероятно можеше да се сближи с Шарлийн. Беше се сприятелила и с Май. За другите ще й е нужно време. Тя знаеше, че постепенно светът й ще се разшири и докато се запознава с нови хора и проверява верността им, ще си изгради нов свят. Преходът е тежък, напомняше си тя, и се сещаше за първите си прослушвания, за отказите в Ню Йорк, за първия си летен ангажимент. Тогава беше сама и сега бе напълно естествено отново да бъде сама.

Откакто обаче видя Сам, нещо се промени. Самотата, която тя се опитваше да разтуши отначало с Пийт, а сега с Майкъл, като че ли нарастваше — бе станала осезаемо, истинско чувство в гърдите й. През деня — натоварения й, хаотичен работен ден — всичко беше наред, но вечер се хващаше, че преживява отново срещите със Сам, опитвайки се да разгадае смисъла им.

Беше я видял, но не беше я познал. В известен смисъл бе изкарала проверочния изпит — преобразяването й бе пълно. Тя бе съвършената актриса. Ако никой не знаеше, достатъчно бе, че тя го знае. А сега трябваше да го забрави. Но споменът за ръката му върху нейната или за краткия им разговор на терасата у Ейприл непрекъснато я спохождаше.

Гордееше се с играта си. Обърнах му гръб и си тръгнах, казваше си тя. Не му се обадих за пробните снимки. Но я преследваше аромата на лосиона му и топлия му дъх. Това е пътят към лудостта, промърмори тя и се опита да забрави как я беше погледнал, одобрението в очите му, когато й направи комплимент за косата, за роклята. Два пъти след това тя я бе обличала отново и заставаше пред огледалото да гледа онова, което бе видял той. Той бе флиртувал с нея. Тя го привличаше, беше я избрал сред останалите. Ще може ли да работи с него? Какво да прави, ако той й позвъни заради филма? Какво да прави, ако я покани да излязат?

Може би ще мога да го виждам, помисли си тя. Може би ще мога да го накарам да ме обикне, а после да го напусне. Абсолютното отмъщение. Почти се усмихна, после поклати глава. Беше се обучила да играе безмилостна хубавица, фатална жена, но можеше ли наистина да постъпи така? Как ли щеше да се почувства да го накара да я желае, да я обикне, а после да го отблъсне? Сам си го заслужаваше, но можеше ли да се довери на себе си, че няма да се увлече? Може би най-лошото във всичко това бе чувството й за вина към Майкъл. Ето на, седеше тук и мислеше за Сам, а тази вечер имаше среща с Майкъл Маклейн! Той бе добър с нея, но тя знаеше, че го използва. Държа се като мъж, помисли си тя. Те спят със заместители, когато не могат да се докопат до оригинала. Беше объркана, но трябваше да признае, объркването й бе главозамайващо и възбуждащо.

Точно в момента обаче нямаше място за това. Седна с крака на ниския парапет на верандата и зачака Лора Ричи. Щяха да я интервюират! И то не някой глупав драскач от „Телевизионен справочник“, ами за водещата статия във „Венити Феър“. Аз и Деми Мур, ухили се тя на себе си. Не съм бременна и не съм гола. Разбира се, беше нервна, въпреки че я бяха интервюирали самостоятелно и преди.

Как щеше да протече интервюто с Лора Ричи, никой не можеше да каже, но Джийн знаеше със сигурност, че няма да се чувства много непринудено с Лора. Ричи имаше репутация на журналистка, която рови за мръсотийки и те кара сам да разказваш за тях. В телевизионните си интервюта се мъчеше да напипа уязвимото място в незащитената долна част на корема. Твърдеше се, че мрази да се занимава с някой, ако не може да извади от него и майчиното му мляко. Джийн знаеше, че днес я очаква разходка по въже — трябваше да изглежда откровена и достатъчно интересна, за да поддържа любопитството на Ричи, като същевременно не биваше да бъде толкова глупава, че да й помогне да надуши истинското положение на нещата.

От „Рекламата“ на телевизионната мрежа предложиха да присъства техен представител, за да отклонява въпросите, които интервюиращите имат навик да хвърлят като бомба. Джийн обаче реши, че ще е по-добре интервюто да бъде на четири очи. Не искаше да си раздвоява вниманието.

От „Рекламата“ също така й поразказаха някои неща за Лора Ричи. Недостатъчно, за да се успокои съвсем, но достатъчно, за да разбере, че Лора може да бъде коварна. Бяха определени основните правила. Интервюто щеше да се съсредоточи и върху „Три момичета на път“, а не само върху Джийн Мур, така че това щеше да намали натиска върху нея.

Джийн реши, че най-добрият подход е полуистината. Живот в малко градче. В северната част на щата Ню Йорк. Няма да уточнява много датите — родена е в Година на кучето. Ако я притисне, ще разкаже за автомобилната катастрофа, въпреки че едва си я спомняше. И ще каже, че и двамата й родители са умрели. Ще играе ролята на сираче, Господ й е свидетел, че винаги се бе чувствала такова. Затвори за миг очи, представяйки си ролята, която щеше да изиграе, както правеше често, преди да излезе на сцената или да застане пред камерата. „Здравейте, аз съм Джийн Мур“, каза си и почака, докато усети смисъла на думите си.

Когато отвори очи, в автомобилната алея на дома й влизаше кола. Джийн стана и отвори входната врата, преди Лора Ричи да стигне до най-горното стъпало.

— Здравейте — каза звездата — аз съм Джийн Мур.

 

 

За пръв път се срещах с Джийн Мур. Стоях пред вратата на малкото шикозно бунгало в Бърдланд и се чудех след колко ли време ще се премести в Лоръл Каньон. Отвори ми сама, облечена в бели панталони и копринена тениска в морскосиньо. Покани ме да вляза, заведе ме в кухнята и ми посочи високото столче на бара. Наля ми кафе и извади поднос с ръчно приготвени сандвичи, които доставчикът на телевизионната мрежа сигурно бе оставил сутринта, заедно с асортимент от петифури. Сега, разбира се, ми се ще да ви кажа, че някак си надушвах как съм на прага на най-големия удар на десетилетието в шоубизнеса, но няма да е вярно. За мен беше обичаен портрет и се надявах да не се проточи много. Искам да кажа, какво толкова интересно може да има в една двайсет и четири годишна телевизионна звезда?

Както би казал Марти ди Дженаро: „Иди, че разбери.“

— Значи готвите — изкоментирах, наблюдавайки как Джийн грациозно се движи из кухнята. Ако ме излъжеше веднага, че е направила сандвичите, щях да знам къде съм.

Джийн спря и се опита да разбере шегувам ли се, или не. Засмя се.

— Не, само затоплям или притоплям. Едно време готвех доста, но сега с тази програма… — Остави обяснението си да замре.

Е, издържа първата проверка.

— Каква приятна къщичка, мис Мур. — Обичам да започвам официално, за да видя как ще реагират на номера с „мис“ и да разбера как ще се обръщат към мен. Холивуд е непринуден град, но по-добре е човек да си знае мястото, преди някой да го е поставил там.

— Моля ви, само „Джийн“. И ако може, и аз да ви наричам „Лора“.

Изкара и втората проверка. Изглеждаше ми приятно дете.

— И аз харесвам много къщата — съгласи се тя. — И по големина е съвсем подходяща. Удобна е за поддържане.

Джийн взе подноса с кафето и сандвичите и тръгна към хола.

— Имате ли нещо против да седнем вътре? — попита. — Аз все още не съм свикнала с толкова много слънце.

Това бе абсолютно вярно. Кожата й бе бледа. Заведе ме в хола. Обзавеждането бе очарователно — големи кресла тип Мики Маус със стари поизбелели калъфи на цветя, тук-таме по някоя хитра джунджурийка. Джийн пусна белите завеси, смекчавайки светлината. Може би, за да не мога да я разгледам много отблизо? Но тогава не обърнах внимание.

Седнах на дивана и огледах стаята.

— Направили сте много за толкова кратко време. Разбирам, че е ваше дело?

— А, просто една мебелирана къща под наем. Но някои неща са ми отпреди, а купих и нови, откакто съм тук. Някак си го чувствам като дом.

Поклатих глава.

— Не знам. Аз пък видя нещо в магазина, реша, че е хубаво, отнеса го в къщи. Погледам го ден-два, а после се чудя откъде се е взел този мой вкус. Винаги изглежда скапано и никога не е удобно. Все трябва да търся съвет на специалист. Вие сте късметлийка. Имате великолепен усет.

Джийн ме погледна и сви рамене. Харесваше ми. Приличаше на човек, който не баламосва никого, включително и себе си. Иди, че разбери.

— Костюмът ви е великолепен, Лора. Поне имате добър вкус за дрехи. Аз мразя да пазарувам и никога не си купувам дрехи сама.

Наведох се напред, пренебрегвайки комплимента. В крайна сметка не бяхме тук, за да говорим за мен, а и костюмът трябваше да е хубав — срещу две хиляди и шестстотин долара в „Ескада“ би трябвало да се купи нещо добро.

— Може ли да смятаме това за начало на интервюто? — попитах. — Зная, че читателите се интересуват от тези подробности. Как си избирате дрехите, как е обзаведен домът ви. Всички тези хубави неща. Интервюирали ли са ви и преди?

Извадих малък черен касетофон от чантата си и го поставих на масата помежду ни.

— Смятам интервюто си с вас за първото си истинско интервю. Май наистина ви бива, щом сте успели първа да интервюирате и трите ни.

— Неее, не че ме бива, мила, ами съм упорита. Винаги съм казвала — не сваляй пръст от звънеца на входната врата. Като продавач на прахосмукачки. Много скоро все някой ще отвори вратата просто за да те разкара. — Оставих чашата с кафе на масата, взех си бележника и го разгърнах на чиста страница. — Сега малко фон. Как стигнахте дотук, където сте сега?

Понякога е достатъчно да задам този тъп въпрос, за да приказват с часове. Всички актьори са нарцисисти.

Джийн обаче само сви рамене.

— И аз си задавам същия въпрос. Отначало си казвах, че е талант… той винаги изплува отгоре като каймак. После реших, че и външността ми не е за изхвърляне. После, е, съобразих, че ми е дошло времето. Сега — тя отново сви рамене — мога само да кажа, че е стечеше на обстоятелствата. Нищо повече.

— Това е много трезво разсъждение, Джийн. Но сигурно времето, през което сте упражнявали занаята си, се е оправдало. Откриха ви в театър „Мелроуз“, нали? Разкажете ми как получихте тази роля.

Джийн се разсмя и заговори. Обичайната сага за момичето, дошло в Лос Анджелис, потърсило работа и случило.

Поразпитах я малко за миналото й. Вече съм слушала записа поне десет пъти, но нищо в него не намеква, че не е онова, което изглежда… С изключение може би на краткото мълчание, когато попитах дали винаги е била толкова хубава. Сега ми се струва, че гласът й звучи напрегнато при въпроса: „Какво имате предвид?“, но тогава не забелязах нищо.

— Били ли сте грозното пате? Имали ли сте тежък пубертет? Или винаги сте били царица на танцовите забави? — попитах.

Странно нещо. Почти всяка интервюирана от мен хубавица обича да разказва колко е била невзрачна като дете. Като че ли изпитват вина, че са хубави. А много от тях се опитват да ме убедят, че и сега не са толкова хубави.

Джийн обаче само се разсмя. Като че ли малко по-продължително, отколкото налагаше въпросът. Каза само:

— Мисля, че винаги съм изглеждала добре.

— Някакви мъже в живота ви? — Направих всичко възможно да задам този въпрос ненадейно. Понякога това ги предизвиква към откровение. Бях чула слухове за нея и за един много по-възрастен женкар. Плюс това я видях да разговаря с Майкъл на сбирката на Ейра. Тя обаче остана невъзмутима.

— В момента не, но в миналото — да, а надявам се и в бъдеще. Точно в момента мога само да работя и да спя. Влюбена съм в работата си.

Точно преди да стана да си вървя, аз се обърнах към нея и казах:

— Вие сте забележително зряла за едно толкова младо момиче. Успех, Джийн. — Наведох се и я целунах леко по бузата.

Навън хвърлих бележника си на седалката на колата. Хубаво момиче с късмет. Истински скучно, но приятно интервю. Нищо ново.

Толкоз по въпроса за нюха на Лора Ричи да издирва новината, нали?

 

 

На Джийн й трябваше малко време да дойде на себе си след интервюто. Тази жена има очи като ками, помисли си тя. И онзи въпрос съвсем неочаквано я изнерви напълно. Винаги ли е била толкова хубава? Джийн не знаеше да се смее ли, или да заплаче.

Тя се изкъпа и си приготви дрехите за вечерта — първата й публична холивудска среща. Първата й поява като знаменитост.

Джийн откриваше, че знаменитостта е като членство в клуб. И ако има някой в клуба, с когото искаш да се запознаеш, трябва само да помолиш друг негов член за това. Така Сам Шийлдс и Майкъл Маклейн бяха научили телефонния номер на Джийн. Сега тя беше член на този клуб.

Може би се съгласи на среща на обществено място заради чувството на вина. Отначало те с Майкъл бяха решили всичко да остане само между тях, но какво имаше да се крие? Ако Майкъл искаше да я използва за своя реклама, от това щеше да спечели и Джийн. В крайна сметка не използваше ли и тя Майкъл, за да обуздава нарастващото увлечение по Сам?

През деня позвъниха на вратата и Джийн се намери пред огромен букет, закрил нисичкия разносвач.

— За мис Джийн Мур — каза той и се ухили, разпознавайки я, докато тя му пъхаше двайсетдоларова банкнота. Когато си знаменитост, трябва да даваш големи бакшиши, предупреди я Сай. Бяха рози — три дузини от най-бледорозовите, които бе виждала някога. На картичката пишеше: „Хубостта ти кара всички рози да поруменеят. Майкъл“. Най-голямата глупост, която бе чувала, но красотата на розите спираше дъха. И беше мило от негова страна.

Тя вдигна цветята с вазата и ги прегърна пред себе си като на плакатите за Мис Америка, докато същевременно се наблюдаваше в огледалото в цял ръст. Беше облечена в семпла, разширяваща се надолу рокля, ушита от Май. Подплатата бе от черно копринено жарсе, а роклята — от прозрачна синя батиста. Поредният шедьовър на непретенциозност от Май. Джийн притисна лице във великолепните цветя и вдъхна дълбоко омайния им аромат. Сега разбираше значението на думата „да припаднеш“. Беше й трудно да повярва, че животът й е реален, а не телевизионна версия на някакъв глупав роман от Даниъл Стийл. Имаше само един човек, който можеше да разбере какво чувства в този миг. Утре сутрин най-напред ще пише на доктор Мур.

Майкъл дойде да я вземе без шофьор. Това беше приятно. Само те двамата в луксозния ролс. Интериорът му приличаше на подплатено с кожа кадифено ковчеже за скъпоценности. Когато пристигнаха в ресторанта, Джийн се зарадва на оригиналния избор на Майкъл. Тя предполагаше, че ще идат в някое от прочутите големи заведения, и се беше облякла за такъв случай. Но елегантният тайландски ресторант бе направо идеален. Беше обзаведен с виещи се палми и сигурно имаше триста саксии с орхидеи — всичките пурпурни като стените. Сякаш прочел мислите й, Майкъл се обади:

— Всички тайландски заведения, в които съм влизал, са боядисани в този цвят. Сигурно е нещо патриотично. Но нямаше да те доведа тук, ако роклята ти не подхождаше на интериора.

Джийн се усмихна.

— Много мило от твоя страна да ми изпратиш цветята — каза тя.

— Удоволствието беше мое. Не беше ли чудесно, че Сай ни събра? Той рядко има такива приятни хрумвания. Сай не се разбира с твърде много хора.

— Наистина ли? Като кой например?

— Ами, като Ейприл Айрънс. Тя не го обича.

— Нито пък аз.

Майкъл се разсмя.

— Една точка в твоя полза — каза.

— Не зная какво да поръчам. Всичко звучи страхотно. Разкъсвам се между червено къри и юфка с червен орехов сос.

Вечерята беше великолепна. И Майкъл се държеше толкова изискано. След като пристигнаха, Джийн усети как започва да се отпуска. Излизаше за пръв път от месеци насам. Заговори с него за работата, както правеше винаги. Всъщност той проявяваше едва ли не по-голям интерес към работата и кариерата й, отколкото към тялото й.

— Какво ще правиш, когато свърши сезонът? — попита той.

— Мислех си да изиграя някоя роля във филм по време на почивката.

— Добра идея. Ще можеш ли да я вместиш в графика си?

Тя кимна. Чувстваше се твърде виновна, за да спомене името на Сам или пък „Роди се звезда“.

— Разбира се, остава ангажиментът ми с „Фландърс“. Господи, колко мразя такива работи. Никога не съм искала да бъда модел.

— Носят известност. Видях снимките във „Вог“ и в „Харпърс“. Много са стилни.

— О, та това са просто реклами. Мразя ги. Унизително е. Не мислиш ли?

— Унизително е за артист — отвърна Майкъл.

Джийн се усмихна, доволна, че гледа на нея толкова сериозно, и в същия миг осъзна, че можеше да седи така и да си приказва с Майкъл още три часа, но не можеше да хапне нито хапка повече. А трите чаши чай бяха повече от достатъчни да се преборят с действието на шампанското, поднесено от прелюбезните съдържатели по време на вечерята. Майкъл плати в брой и остави огромен бакшиш за сервитьорката. На Джийн й бе толкова приятно, че не й се искаше вечерта да свършва. Какво от това, че навлеците журналисти ги снимаха, когато излизаха? Надяваше се да се види във вестниците. Зарадва се много, когато Майкъл предложи да идат в един клуб.

— Истинска дупка е — обясни й той — но напоследък е страшно моден. Гарантира ти, че ще попаднеш в рубриката на Арми Арчърд. Ще видим и някои мои приятели.

Пред заведението се тълпеше народ, но след като папараците отново ги заслепиха със светкавиците си, портиерът махна на Майкъл и Джийн да влязат. Някои от жените, които чакаха на опашката, започнаха да викат Майкъл по име, но Джийн остана изненадана, че хората й обръщаха почти толкова внимание, колкото и на Майкъл. След като влязоха, тя забеляза, че клубът е по-голям от очакванията й и май всички маси бяха заети. Салонният управител обаче ги поведе към предната част на помещението и изневиделица там изникнаха масичка и столове, които сложиха специално за тях точно пред малката сцена.

— Кевин Лиър е тук — каза Майкъл, след като махна за поздрав на красивия актьор в другия край на помещението. — С последната си годеница, Фиби ван Гелдер.

— И Кристал Плинъм е точно отпред — каза Джийн, кимвайки по посока на актрисата. Стомахът й се преобърна, когато видя жената, изиграла Джил.

— Познаваш ли ги? Искаш ли да те запозная?

Джийн поклати небрежно глава в знак на отказ, полагайки усилие да не покаже неудобството си. Нямаше нищо против да се запознае с Кевин Лиър, но съвсем не желаеше да се запознава с Кристал Плинъм. Имам своя собствена успешна кариера, напомни си тя, но въпреки всичко се чувстваше измамена.

— Този клуб е на най-долното стъпало от комедийната мрежа — обясняваше й Майкъл. — Тук работят само новаците, които нямат почитатели и нямат опит. След известно време започват да се появяват и в другите клубове, но в този трябва да прислужват като сервитьори и в замяна на това вечер получават достъп до микрофона. Обичам да се отбивам тук по няколко пъти в месеца. Обикновено изпълненията не са много добри и съм виждал хора, които насила ги свалят от сцената с освиркване. Но от време на време има по нещо свежо. Има един откачен, който представя страшен монолог. Зъл, но смешен.

Джийн бе преживявала подобно нещо около десетина пъти в Ню Йорк с Нийл. Тя само се усмихна и изтърпя два изключително несмешни номера. Приказките с Майкъл бяха забавни, но подобно нещо се понасяше трудно. Публиката като че ли идваше не само за развлечение, но и за да унижава комиците. Може би това я развличаше. Но тези момчета бяха толкова слаби, че изпита неудобство заради тях.

Майкъл отново безпогрешно усети настроението й.

— Има още един номер и после можем да си тръгнем. Това е човекът, за когото приказват и когото те доведох да видиш.

Конферансието — който всъщност бе един от сервитьорите — излезе на сцената да обяви следващия изпълнител. Въпреки че сигурно бе казал името му, Джийн го позна внезапно едва когато той префуча през дансинга и скочи на сцената.

Нийл. Нийл Морели! Тя се опита да осмисли факта, но Нийл вече започваше номера си. О, господи! Нийл в лосанджелиски клуб на последното стъпало на ресторантската верига! И като сервитьор! Сервитьор, който трябва да снове с поднос между масите, за да си изпълни номера. Въпреки ужаса си обаче наостри слух.

Нийл вече говореше, още по-бързо (ако това беше възможно), отколкото в Ню Йорк.

— Тази вечер тук има няколко знаменитости. — Нийл засенчи очи с ръка и се взря в мрака. — Кевин Лиър, дами и господа, имах удоволствието да му сервирам тази вечер. Благодаря за долара бакшиш, Кевин. Ако майка ми живееше в Лос Анджелис, сега можех да си позволя да й се похваля по телефона.

Публиката се смееше, но Джийн се смрази. Нийл огледа помещението, след това се закова, като че поразен от изненада.

— О, боже, та това е Майкъл Маклейн. И… я виж той е със старлетка! Правилно, кой би могъл да повярва? Той е тук с една от звездите в „Три момичета на път“ — Джийн Мур.

Джийн се стъписа. Трябваха й няколко секунди и едно побутване от Майкъл, за да се изправи. После бързо седна на мястото си с разтреперани крака.

— Всички знаят, че Майкъл обича да яха. Мотоциклети де.

Плахи хихикания от публиката. Джийн бе изтръпнала. Нийл се подмазва на публиката? С тъпи мръсни шегички? Това не беше в неговия стил.

— Добре, изпуснах ли някого? — Нийл направи пауза. — Някой от семейство Фонда? Няма ли? Ами някой и друг Копола? Та те са навсякъде. Сигурни ли сте? Я се огледайте. Да проверим, защото имам да ви кажа нещо много важно, но първо трябва да се убедя, че тия хора ги няма тук.

Той почти шепнеше в микрофона с настойчив глас.

— Някой Карадайн? Бриджис? Арнези? Добре, и най-сетне да не би Тори Спелинг да е сред публиката? — Когато никой не отвърна, Нийл заговори с друг тон, малко по-високо и по-заговорнически. — Моля, наблюдавайте вратата и ми кажете, ако някой от тия хора влезе.

Той отново огледа помещението, после спря поглед върху Джийн. Изглеждаше още по-мършав отпреди, направо кожа и кости, а очите му блестяха параноично.

— Мис Мур, извинете ме, но с какво се занимаваше баща ви?

Джийн усети как кожата й се смрази.

— Беше на държавна служба.

— Като дипломат ли?

— Не, при военните — излъга тя.

Нийл се разсмя.

— Просто исках да се уверя. Не сте като другата ви колежка Лайла Кайл, нали? С майка Тереза О’Донел и баща Кери Кайл. Сега отговорете ми, мис Мур, колко ли е трябвало да се напъва Лайла Кайл, за да получи ролята си? Трябвало ли е да се напряга като вас? Смятате ли, че фактът, че вашият баща е бил в армията, а бащата на Лайла е бил нафукан идол на матинета, е имал значение за продуцентите на вашия сериал? Не, не ми отговаряйте, не искам да ви поставям в неудобно положение. — Нийл тръгна към другата страна на помещението. — По чисто съвпадение Лайла Кайл е учила в колежа „Уестлейк“ с Тори Спелинг. Там се приемат само стотина души годишно. Да видим сега… — Нийл се престори, че пресмята нещо. — В моята гимназия в Бронкс от четиристотин души випускници нито един, ама нито един не се вреди в значителен телевизионен сериал. Направо да не повярваш. Какви неудачници, нали? А от „Уестлейк“ — две звезди. Трябва да имат страхотна учебна програма, а? Плюс това съвсем не вреди, че мамчетата и татковците на тези момиченца владеят индустрията — изрече Нийл и поклати глава. Дочу се смях. — Виждате ли, хора, все по-ясно става от ден на ден, че единственият начин да пробиеш в този бизнес е да си член на семейство от шоубизнеса, да си от династията.

Приличаше на луд — напрегнат, зъл, язвителен. Изкара си стария нюйоркски номер, който Джийн беше чувала, но имаше и нови неща. Още по-заядливи.

Джийн не можеше да откъсне очи от него.

— Не говоря за случаите брат — сестра. Като Пени Маршал и Гари Маршал или Ранди и Денис Куейд. — Нийл говореше все по-високо. Крещеше едва ли не. — Когато едно дете помага на друго, това е добре. Хей, и аз помагам на сестра си Бренда. Но онова, което ме отвращава — съвсем се разкрещя Нийл — онова, което ме отвращава, е шибаната случайност, донесла на шибаната Тори Спелинг главната роля в онзи сериал. Сериалът, на който баща й съвсем случайно е продуцент. И за какво мислите разказва този сериал, момичета и момчета? За годините на богато копеленце от Бевърли Хилс в гимназията. Тя всъщност дори не играе, нали, Тори? — публиката се разсмя. — Тя ще бъде втората Сигърни Уивър. Какво? Не знаехте ли? — Нийл погледна с изненада публиката. — Да, бащата на Сигърни Уивър е тежка артилерия в телевизионната мрежа. Нима не подозирахте? Как, по дяволите, иначе тя щеше да получи ролите си? Сигърни обаче е потайница. От онези, чиито семейни връзки не се знаят от всички, както на Шон или на Фонда. Току-що научих, че Симор Левин, синът на Боб Левин… знаете го, шефа на „Интърнешънъл Студиос“… го направили помощник-продуцент. Някой от вас тук да знае, по дяволите, с какво се занимава един помощник-продуцент?

Останалата част от номера на Нийл бе почти същият, както в Ню Йорк, само че изречен по-остро, по-безмилостно, по-ядно и по-отчаяно. О, Нийл, помисли си тя, какво е станало с теб? Винаги е бил краен, но сега беше страшен.

— Кръвта талант не става — говореше той. — Откраднах тази сентенция от някого. Но какво от това, по дяволите, тия копелета крадат моите роли. — Нийл привършваше. — Знаете ли кои са единствените хора в този град, издигнали се със собствени сили? Крадците на коли и курвите.

Най-сетне свърши, за бога. Но преди да си отиде, Нийл призова както винаги да се основе лига за борба с клановщината, с цел да се избият всички Торита и Лайли в бизнеса. На Джийн й се повдигаше.

— Можем ли да си вървим, Майкъл? — попита тя плахо.

В колата се почувства още по-зле — виеше й се свят. Нийл изглеждаше зъл и бесен, като бито куче. Отново я заля ужасно чувство на самота.

— Май не ти хареса — каза Майкъл. — Съжалявам. Може би това ще компенсира нещата.

Той спря ролса до тротоара и бръкна в жабката, измъквайки красиво опакована кутийка. Протегна ръка.

— За теб е.

На Джийн й трябваше секунда да дойде на себе си, после погледна към Майкъл, взе подаръка и отвори черната кадифена кутийка. Поспря за миг, а после измъкна колието от атлазената подплата. Три златни звезди, средната с диамант, на златна паяжинна верижка.

— Много е красиво — каза тя. — Как мога да приема такова нещо, Майкъл?

— Много просто — отвърна й той, вземайки колието от ръката, за да го закопчае на врата й. Погледна я в очите. — Току-що го направи.

Джийн беше трогната. В мига, когато се чувстваше толкова самотна и ограбена, той й бе предложил дар от сърце, щедро. Никога не беше получавала скъп подарък от мъж. Никога не беше имала диамант, макар че сега можеше да си го позволи. Цялата празнота, която чувстваше в началото на деня, целият ужас от срещата с Нийл като че ли се разсеяха. Очите й се напълниха със сълзи и за миг отмиха болката. Този човек, как можа толкова да ме трогне, помисли си тя.

Наистина беше успял. Трогна я и я направи щастлива.

— Звездата говори сама за себе си, Джийн. Поела си пътя към големия успех. Някой ден, когато си там, горе, на върха, ще се сетиш ли за мен и за тази нощ и ще докоснеш ли звездата на врата си? Надявам се да го направиш.

Изведнъж я заля такава благодарност, такова удоволствие от сърдечността му, от одобрението му. Отидоха в неговата къща. Той напълни ваната и й помогна да се изкъпе, като че ли е малко дете. Като че ли разбираше колко нещастна е, колко се е разстроила. После я уви в една хавлия и я отнесе в спалнята си. Майкъл я повдигна с лекота, като че ли според старото клише от песните тя бе „перце в ръцете му“.

А любенето бе такова облекчение. Не мислеше, само откликваше. След целувките и разтриването на гърба, след като тя пламна от желание, той я повдигна над себе си без никакво усилие. Дразнеше я, като приближаваше лицето й, за да я целуне, но в следващия миг я отблъскваше. Най-сетне проникна в нея и започна да я повдига и сваля, отново и отново, без никакво усилие, като че ли на игра.

Тя се почувства лека, мъничка и женствена. Движеше я грациозно, със сила и умение.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти.

Усещаше колието около врата си. Изстена от блаженство.

После, докато лежеше до него, се чудеше на издръжливостта му.

— Как го постигаш?

— С доста лицеви опори, но си заслужават до една — засмя се Майкъл.

— Напомня ми за онзи стар библейски въпрос: „Колко ангела могат да танцуват на главичката на топлийка?“ — изкиска се тя.

— Хей, това не е топлийка — запротестира той.

— Е, и аз не съм ангел — отвърна му Джийн и се повдигна да го целуне по устните.

Кръвта бучеше в ушите й. Толкова по-добре, защото така не чуваше тихото бръмчене на въртящата се видеокамера.