Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (56)

5

Шарлийн седеше с плътно долепена до ухото слушалка и се опитваше да не се ядосва на Сай Ортис, който дишаше тежко от другия край. Той правеше това за нейно добро, каза си тя. Учеше я на маниери и тъй нататък.

— Звездите не ходят на сбирките на екипа. Просто не го правят — чу го да й повтаря отново.

Шарлийн въздъхна.

— Но защо не? Била съм на всичките. И винаги ми е било приятно. Какво се е променило?

— Всичко! Да си видяла снимката на някой от екипа на корицата на „Телевизионен справочник“? Ще спечелят ли милион долара тази година? Шарлийн, имаш нужда да се срещаш с хора на твоето равнище. Със звезди. Кажи, Майкъл Маклейн свърза ли се теб? Пита ме за телефонния ти номер.

Шарлийн се изчерви. Радваше се, че не разговаря лично с мистър Ортис, защото не й се искаше да си спомня за онази нощ. Чувстваше се объркана, засрамена. Удоволствието да излезеш с филмова звезда, любезността на мистър Маклейн, неговият подарък, предсказанието му за кариерата й. Но после дойдоха питиетата, замайването и онова нещо на хълма, когато той… когато стана, каквото стана.

Не я изненада, че изобщо повече не й се обади. Беше се държала като уличница. Той бе престанал да я уважава. Е, съжаляваше и я беше срам. Чувстваше се омърсена и се опитваше изобщо да не мисли за това.

— Обади се. Но само веднъж — каза тя на мистър Ортис.

Сигурно вече се срещаше с някое друго, по-свястно момиче.

Вдигна ръка до врата си, където още висеше колието, точно над ключицата й. Заболя я, когато Майкъл Маклейн повече не й се обади, но не се изненада.

— Значи сега съм звезда? И всичко се е променило?

— Точно така. Виж, сладурче, ти си голяма работа. Твърде голяма, за да ходиш на сбирките у някакъв каскадьор от Западен Холивуд. — Сай помълча. — Шарлийн? Помисли за безопасността си. Тези сбирки са достъпни за всекиго, няма охрана, която да проверява, когато отиваш. Ако се разчуе, че ходиш — а ще се разчуе, повярвай ми — тоя купон ще се превърне в меле. И никой не може да те защити. Не поставяй човека в такова положение. Те са симпатични момчета и наистина те харесват. Но нали знаеш, не можеш просто да се обадиш и да се самопоканиш. Те знаят как стоят нещата. И няма да ти откажат.

— Аз правех картофената салата на тия сбирки и те си облизваха пръстите. — На Шарлийн й се дощя да зареве на глас, въпреки че нямаше да го направи по телефона пред мистър Ортис. — И момчетата ме наричаха Шар. Сега ме наричат мис Смит. Това не е много приятно, знаете ли? И ми липсват.

Сай понижи глас.

— Знам, че ти липсват, сладурче. Но можеш да имаш по-различни приятели. Може би Майкъл. Или друг. Да накарам ли някой да ти се обади?

— Не! — побърза да каже Шарлийн. Онова, което се случи с мистър Маклейн, бе твърде плашещо. Не искаше да се повтори.

— Не ти ли харесва Джийн Мур?

— Разбира се, че ми харесва. Допада ми. Но не сме приятелки — въздъхна Шарлийн. — Просто ми се ще да ида отново на някое събиране. Само работя и вземам уроци. Пея и танцувам, и всички ония неща, дето сте ми наредили. И упражненията! Мистър Ортис, толкова съм измъчена и капнала. Иска ми се да се позабавлявам. Да се видя с някакви хора. В нечия къща. Да срещна някой нормален човек, нали разбирате?

— Е, не се тревожи, ще срещнеш. Слушай, Шарлийн, какво мислиш за идеята ми за записите?

Хайде, пак почна! Беше й писнало всичко това.

— О, мистър Ортис, та аз не мога да пея.

— Разбира се, че можеш. И много хора ще си купят албума.

— Ще се чувствам неловко. Достатъчно ми е трудно да бъда актриса, която не може да играе. Но да стана и певица, която не може да пее? Аз…

Усети как самотата отново я изпълва, но се опита да не й се поддава. От това само й се доплакваше, а за какво толкова да плаче в крайна сметка? Имаше си Дийн и новата къща, и всяка стая, мебелирана точно както искаха едно време по един стар каталог на „Сиърс“. Странно, че сега, когато имаха пари да пазаруват, каталогът излезе от употреба! Но една служителка при мистър Ортис им намери всичко, както го искаха. Беше забавно да прелистват каталога с Дийн вечер след работа и да избират каквото си поискат, а после да наредят на дамата от кантората на мистър Ортис да уреди доставката и да им прати декоратор, който да дойде и да подреди мебелите, за да изглеждат досущ като в каталога. Но след като купиха всичко, което им трябваше — всичко, което искаха, поправи се тя — останаха им празните вечери, без да имат къде да идат и с кого да се срещнат.

За Дийн не беше чак толкова зле. През деня той поне можеше да ходи където си поиска, без да се тревожи, че ще го смачка тълпата в супермаркета, защото са го познали от сериала, или пък от снимките по списанията. Така че Дийн ходеше в разни заведения като например в „Опашката на кутрето“ и в близката пицария без нея, пазаруваше и пристигаше с два пъти повече неща, отколкото им трябваха.

Във всеки случай, дори и да не я познаеха, тя не можеше да излиза много заради всичките тези уроци. И позирането за рекламите на „Фландърс Козметикс“, и официалните снимки, и всички онези обществени появи, които й уреждаха от кантората на мистър Ортис, и интервютата. Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Имам урок по пеене след шест минути. А мис Кардоза е много строга.

— Добро момиче. Значи ще направиш албума и няма повече да се занимаваш с екипа. Нали, Шарлийн?

— Е, ще видим. Не желая да ходя там, където не съм добре дошла. Наистина не искам да затруднявам никого. Само дето се чувствам като… като затворничка. — Мразеше плачливите нотки в гласа си, но сега вече не можеше да се удържи. — Мистър Ортис, трябва да си сменям телефонния номер всяка седмица. Никога не си давам номера, само на вас и на мистър Ди Дженаро. Но обажданията… да бяхте чули някои от тях. Не мога повече да вдигам телефона. Нещата наистина са се променили. — Шарлийн започна да се смее. — Имаше време, когато нямах пари да се обадя от уличен телефон. Сега имам телефони във всяка стая… О, божичко, включително и в тоалетната… и не мога да вдигам слушалката. А и на кого да се обадя? Малко е странно, нали?

— И да, и не, Шарлийн — отвърна мистър Ортис. — Може сега, в момента, да не ти е много добре, но почакай. След като свикнеш, ще можеш да се оправяш.

— Ще мога ли някога отново да пазарувам в супермаркет? — Чу как мистър Ортис се разсмя.

— Надявам се, че не, сладурче.

Шарлийн сложи слушалката и огледа голямата стая в новия им дом. Трябваше да напуснат онзи наистина приятен едностаен апартамент в града — хората щяха да седят по стълбите цял ден да я чакат. Лени от кантората на мистър Ортис им намери тази къща в долината, с голяма градина и дървета. И висока ограда с висока порта. Мистър Ортис нае охрана да пази на портата и да обикаля денонощно наоколо. Но дори и те правеха всичко възможно да я зърнат, когато излизаше на моравата или сядаше на слънце. Направо настръхваше, но трябваше да се съгласи с мистър Ортис. Какво друго й оставаше да прави?

Знаеше какво й се иска. Искаше й се да върви по някоя улица, да зяпа по витрините, да премери някоя рокля, може би да си купи чифт обувки, да хапне един хамбургер в „Макдоналдс“ и да отиде на кино. Всички онези неща, за които толкова копнееше в Тексас. Всички онези неща, които сега бяха достъпни, след като печелеше толкова пари. Повече пари, отколкото можеше да си представи. Повече пари за една седмица, отколкото мистър Хардиман — най-богатият човек в Ламсън, печелеше за година. За десет години.

Но Шарлийн не можеше да иде в „Макдоналдс“. Вярно е, че можеше да си купи хамбургер за дванайсет долара в един от онези претенциозни ресторанти, в които ходеше, откакто печелеше пари. Но да направиш резервация, за да ядеш хамбургер? И после целия този труд да се наконтиш и да вземеш лимузина с шофьор. Дийн не обичаше да слага връзка и не се чувстваше на място в тези заведения. А дори и там, в шикозните ресторанти, където се хранеха само знаменитости, дори там я зяпаха и закачаха. И й досаждаха. Мистър Ортис каза, че й е време да си наеме телохранител, но Шарлийн категорично отказа. „Аз не съм президентша, мистър Ортис. Без ФБР“, възпротиви се тя.

И все пак нямаше нищо по-хубаво от един голям хамбургер. И Дийн отиваше да й купи и й го носеше у дома с ванилен шейк, но не беше същото. Не беше нормално. Тя взе един от каталозите, които секретарката на мистър Ортис й изпрати, когато й се оплака, че не може да излиза. Счетоводителят й каза, че може да поръча каквото пожелае. Всичко, което пожелае. Щял да й каже, когато харчела повече от онова, което има. Все още не й беше казал нищо и все още всеки ден й доставяха вещи, а някои от тях така си и стояха неотворени в кутиите. Шарлийн знаеше, че трябва да тръгва за урока, но продължаваше да седи и да прелиства лъскавите страници, а цветните снимки се сливаха пред очите й. Да пазаруваш по каталог вместо от магазин. Да поръчваш да ти донесат в къщи храна, вместо да излезеш да вечеряш. Да гледаш филми по видеото и по огромния японски телевизор, вместо да идеш на кино. Навремето всичко това би й се сторило райска работа. Но преди наистина да вкуси какво представлява славата. Е, трябваше да върви. Вече бе закъсняла с десет минути за часа.

Шарлийн чу как в далечината се затръшна външната врата. Бавно се надигна и тръгна през хола към Дийн.

— Здрасти. Какво си взел за тази вечер?

— „Топ гън“, един филм с Том Круз — каза той — и „Терминатор 2“. Това е за онзи тип…

Шарлийн въздъхна.

— Дийн, не сме ли ги гледали вече?

— Да, ама са страхотни — каза Дийн и отиде в телевизионната стая да пусне видеото. — О, да. Купих пица с пеперони, точно както я обичаш.

Шарлийн простена.

— Какво има, Шарлийн? — разтревожи се искрено Дийн.

— Нищо — каза тя с дълбока въздишка. — Само дето съм уморена. Не ми се ходи на пеене. А после имам гимнастика.

— О, що не ги зарежеш? — попита я Дийн.

— Хей, та нали плащаме за тези уроци?

— Е, и какво?

Мисълта просто да не отиде никъде й се стори толкова примамлива, толкова неудържима, че тя се усмихна за пръв път този ден.

— На работа съм чак вдругиден. Но дори и да зарежа всичко, никъде не мога да изляза, нищо не мога да правя. Как можем да се забавляваме? — Тя се тръсна на дивана.

— Мога да ти покажа нещо страхотно — каза Дийн. Той подсвирна и трите кучета седнаха. — Кажете си молитвите — рече им той и едно подир друго кучетата се изправиха на задните крака, скръстиха лапи и наведоха глави.

Шарлийн просто нямаше как да не се разсмее.

— Как ги накара да го правят? — попита.

— О, не знам. Просто ги упражнявах. Това не е грях, нали?

— Разбира се, че не. Страхотно е, Дийн. — Тя го прегърна.

— Хей, имам идея — изведнъж каза Дийн възбудено. — Искаш ли да играем на „Не се сърди човече“? Този път ще те оставя да спечелиш — ухили се той.

— Дийн, миличък — каза Шарлийн много търпеливо. — Прочетох всички списания, гледах всички филми, играх на всички игри. Дори прелистих всички тези нови каталози. Ходи ми се на разходка. А и двамата знаем, че не мога да ида.

— Можем да повикаме онзи, готиния, с дългата лимузина. Да ни повози малко. Какво ще кажеш? — попита Дийн с надежда. На Шарлийн не й се искаше да го разстройва, а виждаше, че точно това прави. Усмихна се насила.

— Не, миличък. Ще се оправя. Пусни първо „Топ гън“.

Докато слагаше касетата във видеото, телефонът иззвъня и Дийн вдигна слушалката.

— Какво? — чу го тя да казва и после: — Ти мръсно лайно. Само да те пипна, ще ти отрежа… — И тресна слушалката.

— Дийн, не се разстройвай толкова. Просто тази вечер ще изключа всички телефони. Сега хайде да се отпуснем и да ни е приятно, нали?

— Да, Шарлийн — съгласи се той, но лицето му беше червено, а очите насълзени. — Как могат хората да са толкова подли и гадни? Не мога да повярвам на онова, което онзи тип току-що изрече за теб. Казвам ти, Шарлийн, нещо не е наред, ако не могат да те оставят на мира в собствения ти дом.

Той включи дистанционното управление и екранът светна. Шарлийн седна до него и започна да гали меката му сламено руса коса. Странно, би трябвало да е щастлива, защото имаше всичко, за което бе мечтала — хубава къща, нов телевизор, много дрехи и хубава храна. Господ Бог се беше погрижил за тях. Тя би трябвало да му е благодарна.

О, Господи, помисли си Шарлийн. Трябваше да съм по-внимателна с желанията си. Сигурно не съм вярвала, че ще ги изпълниш.