Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (53)

2

Телевизионните премиери не приличат на филмовите, помисли си Джийн, намятайки старата си хавлиена роба, тръгнала боса към телевизора. За премиерата на сериала по телевизионната мрежа тази вечер не трябваше да се облича официално, нямаше театрален салон с прожектори по тавана, не пристигаха звезди, режисьори, продуценти, агенти. Нямаше отразяване на събитието на живо от репортери. Толкова по-добре, помисли си Джийн. И бездруго бе страшно нервна. Защото тази вечер щеше да определи бъдещето й, както го бе определил скалпелът на доктор Мур.

Тази вечер за първи път цяла Америка ще може да гледа „Три момичета на път“ и всичкото време и пари, всичките усилия, въображение, пот, технически трикове, часове очакване, мигове игра, целият грим, осветление, музика, всичките бодове на Май, всички каскади — цялата им работа щеше да бъде аплодирана или отхвърлена от публиката.

Част от екипа се събираше да гледат заедно. Но тя не беше поканена. Дали защото бе скъсала с Пийт? Дали беше предизвикала неприязън, защото бе изоставила един от тях? Или просто защото влизаше в действие кастовата система на Холивуд? Или вече се беше разчуло, че се среща с Майкъл Маклейн? Или мислеха, че се държи като старлетка? Или смятаха, че за нея те са само техници? Чувстваше — надяваше се — че никога не е била сноб, че харесва и уважава екипа. Но дали и те я харесваха и уважаваха? Не беше сигурна. Знаеше само, че колкото повече се приближаваше дебютът на сериала, толкова повече се отдръпваше екипът.

С изключение на Май фон Трилинг. Благодаря ти, господи, за Май. Джийн чувстваше Май като единствената си приятелка в Холивуд. За момента дори в целия свят, с изключение може би на доктор Мур и малкия Раул. У възрастната жена имаше нещо, което очароваше Джийн. Тази вечер Май бе предложила да дойде у Джийн да гледа епизода и тя бе приела с благодарност. Да гледаш собствената си телевизионна премиера съвсем сама едновременно с още десет-двайсет милиона души щеше да е много мъчително.

На вратата се почука и Джийн скочи да отвори. Май стоеше на прага с кафяв книжен плик в ръце. Огледа Джийн, забелязвайки старата роба и още мократа й коса.

— Не знаех, че го даваме официално — каза тя сухо и влезе покрай Джийн във всекидневната. Както винаги бе облечена с бяла тениска и меки черни памучни панталони, които заедно с ослепително белите кецове като че ли бяха част от търговската й марка.

Сложи плика на ниската масичка и извади от него бутилка „Вьов Клико“.

— Наполеон и Жозефина пили такова. Разбира се, само чувала. Дори и аз не чак толкова стара. — Огледа се наоколо. — Не вярвам да има чаши за шампанско? — попита. Джийн поклати глава. — Толкова по-добре тогава, че донесох тез. — Май измъкна две невероятно изящни чаши ръчна изработка — но кофичка за лед? Това трябва да имаш дори и ти.

— Дори и аз ли? — попита Джийн с усмивка, докато отиваше да вземе прозрачната пластмасова кофичка и я пълнеше с ледени кубчета. — Такава дивачка ли ти изглеждам?

— Всички до четирийсет години са диваци. И аз била такава. — Май измъкна втора бутилка шампанско от плика. — И аз като млада не вижда отлежали френски вина. Аз, дъщерята на шивач. Моя красота ме вкара в клуба, а после трябвали десет-двайсет години да разбера как стоят неща. Поне научила се. Глория Суонсън, тя остана дивачка.

Джийн се изкиска на неодобрението й.

— Защо две бутилки, Май? — попита тя. — Какво разточителство!

Колко ли струваше бутилка отлежало „Вьов Клико“, почуди се тя? Можеше ли Май да си го позволи? Знаеше, че няма как да й предложи да плати едната… Май беше горда.

— Е, да не всеки ден да имаш национален дебют? Друг път ще бъдем по-консервативни.

Май седна сковано, докато Джийн сложи едната бутилка в хладилника, а втората в кофичката с леда. Внимателно махна оловния печат, освобождавайки тапата.

— Сега ли да я отворя? — попита.

Май погледна часовника си и кимна.

— Имаме шест минути до започване на епизод. Да вдигнем тост, а?

Джийн кимна свенливо. Бавно измъкна телената мрежичка от тапата. Тапата се освободи с тихо пукане и бутилката закипя. Май бързо подаде двете чаши, а Джийн ги напълни мигом, без да излее и капка.

— Чиста работа — похвали я Май. — Невинаги ми било тъжно, кога жените трябва сами да отваря шампанското.

Джийн кимна и неволно си спомни за Майкъл. Щеше да бъде хубаво, ако бе дошъл, но от сряда не й се беше обаждал. Чувстваше се възбудена и засрамена от нощта, прекарана с него. Може би тя беше за него просто още едно завоевание? Изглеждаше й толкова сърдечен, толкова искрен. Не беше сигурна какво изпитва към него, но знаеше, че й се иска той да я харесва.

Обърна се към Май, която се бе настанила удобно и се беше приготвила, гледайки някаква търговска реклама на „Буик Скайларк“ в последната минута. Ако епизодът минеше, ако беше добър, Джийн може би щеше да започне кариерата, за която бе мечтала, една достойна кариера. Ако ли не… Тя поклати глава.

— Започва! — възкликна Май и екранът угасна. Засвири музиката — на фона на дълбок басов ритъм Марта и „Ванделас“ запяха първия куплет от „Танцувам на улицата“. През екрана се изви червена нишка, последвана от още десет, а после от още стотина. След това към нея се присъедини бяла нишка, също пулсираща в динамичния ритъм. И тя бе последвана от още стотина бели нишки. Върху тях се насложи образът на жена, караща мотоциклет. Към нея се присъедини още една. Най-сетне и трите бяха там. Екранът зад тях се изпълни с нишки, които сега ясно оформиха редуващите се ивици на флага в бяло и червено, с черно-син квадрат в горния ляв край. След това камерата се оттегли и даде във фокус първо Лайла, после Джийн и най-сетне Шарлийн. Кримзън, Кара и Кловър. Имената им се изписаха под лицата. Сега, въпреки че флагът остана като фон, той се развяваше като коса от смесените коси на трите момичета, разпилени от вятъра, невероятно дълги, танцуващи под звуците на музиката. После се появи заглавието „Три момичета на път“, изписано с бели звездички.

Епизодът започна с шум, с откъслечни сцени на хаос. Беше серията за антивоенната демонстрация, която бяха заснели в Бейкърсфийлд. Марти се бе постарал всичко да е безупречно и на Джийн кадрите й се сториха почти документални, докато не се появи самата тя на екрана. Марти използваше в монтажа някакво психеделно размиване, за да прелива един кадър в друг, така че в крайна сметка епизодът не приличаше на нито един от познатите на Джийн документални филми. Съдържанието бе като от шейсетте, но с привкус на деветдесетте години. Джийн наблюдаваше как нейната героиня Кара се среща за пръв път с Кримзън на стъпалата пред съда. След това срещу тях се нахвърлят полицаите и ги тикват в ареста. Диалогът звучи добре, помисли си тя. Следваше монтаж на черно-бели кадри — вземане на отпечатъци, снимки. Приличаше й малко на „Нощ след тежък ден“, но със злободневна заостреност. Сериалът си имаше собствен стил. Беше уникален.

— Добре е — каза Май в първата рекламна пауза.

— И аз така мисля — съгласи се Джийн.

Но достатъчно ли беше добър, за да стане популярен? Не беше ли твърде добър? Щеше ли да стигне до публиката? Тя разбираше, че Марти прави сериозна заявка за по-добра, по-обещаваща ера, като същевременно експлоатираше хубостта, младостта и сексапила им. Двете с Май гледаха мълчаливо.

Така както бе снимано само с една камера, предимно на открито, а не в студио, както бяха използвани триковете, прочутите специални ефекти, всичко изглеждаше наред. Джийн знаеше, че всеки епизод струва над милион долара. Вече бяха заснели първите единайсет.

Е, нямаше от какво да се срамува. Сериалът беше качествен. Но някак си й беше тъжно да седят двете с Май сами в мрака. Чудеше се дали някой от познатите й са я гледали, дали хората в Ню Йорк или съученичките й от гимназията са включили телевизорите си да я видят.

Телефонът иззвъня. Джийн погледна Май.

— Никой не ми знае телефонния номер — каза тя.

Не беше съвсем вярно — Майкъл Маклейн го знаеше, а също Сай и Марти. Май сви рамене. Телефонът иззвъня отново. Джийн протегна ръка за слушалката.

— Бяхте страхотна. Както и епизодът. Но вие сте най-добрата в него.

Беше гласът на Сам. Джийн усети как ръката й със слушалката се разтрепери.

— Благодаря ви — успя да каже.

— Аз съм Сам Шийлдс. Надявам се, че съм първият, който ви поздравява, както и първият, който ви предлага нова работа.

Джийн погледна към Май. Усещаше ли Май колко е объркана? Пое си дълбоко въздух. Нима наистина й бе говорил сериозно на терасата у Ейприл? Или това беше просто поредната глупава навивка?

— Интересува ли ви? — попита той. — Става дума за нова версия на „Роди се звезда“. Мисля, че сте идеална за главната роля. Ще си помислите ли?

— Обадете се на моя агент Сай Ортис — успя да промълви Джийн. — Дайте ми възможност да видя сценария и после ще ви отговорим.

— Действате като истинска звезда! — разсмя се Сам. — Ще му изпратя сценария още утре. Имайте предвид, че е само работен вариант. Мога да направя по-добър. Вторият вариант винаги ми излиза по-добър.

— Ще имам предвид — каза тя и остави слушалката на вилката.

 

 

Лайла седеше в мрака на плажното си бунгало, в празната стая на втория етаж, от която се виждаше Тихият океан. Едно време това е била спалнята на Надя. Стаята, в която Надя бе умряла. Надя Негрон — актрисата в първата версия на „Роди се звезда“. Е, стаята не беше съвсем празна. Покрай всички стени Лайла бе наредила свещи — черни свещи — от всякакви размери и дебелини. Сега всички те бяха запалени. След сбирката у Айра Лайла бе обзета от едно-единствено натрапчиво желание, една-единствена цел. Така щеше да я постигне. Чрез жертвоприношение. Двойно жертвоприношение. Защото Лайла искаше — трябваше на всяка цена — да получи ролята на Надя, ролята на Тереза в „Роди се звезда“.

На единствената полица на стената в празната стая Лайла бе направила нещо като олтар. Там бе поставила снимката на Надя, още две свещи в сребърни свещници, съдинка с димящи благовония и видеокасетата на „Роди се звезда“, в която играеше Тереза. Откакто научи за новата версия, Лайла нямаше друга цел.

Тя стана и се поклони пред снимката на Надя. После запали една свещ, вдигна я от олтара и тръгна да обикаля стаята, палейки фитил подир фитил. Тази вечер имаше да моли Надя за много неща. Искаше майка й — Кукловодката — да гледа „Три момичета на път“ и да почувства завист. Премиерата на сериала трябваше да получи страхотен рейтинг. Ейприл Айрънс трябваше да я гледа. Но най-вече Сам Шийлдс трябваше да й даде ролята в „Роди се звезда“.

Лайла се просна на пода, с лице, притиснато в голите плочки, с разперени ръце. И изрече на глас единствената молитва, която бе казвала някога: „Каквото и да струва. Каквото и да струва“.

 

 

Шарлийн изключи телевизора и се обърна към Дийн, който седеше до нея на пода и довършваше последните пуканки.

— Е, какво мислиш?

— Ти беше добра, Шарлийн. Страхотно добра — каза той.

— Вярно ли? Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

Тя усети колебанието му.

— Но…

— Е…

— Кажи ми.

— Е, този сериал не е чак толкова добър, колкото „Шоуто на Анди Грифит“.

 

 

„Фландърс Фийлдс“ бе най-голямото частно имение в Бел Еър. Вътре, в централния апартамент, Моника Фландърс седеше до пекинеза си върху тапицираното с атлаз и брокат легло с балдахин. Не просто някакво си легло с балдахин, а легло, принадлежало някога на Жозефин, в онези времена, когато тя била непретенциозно момиченце от Антилските острови. Естествено, че тя, Моника, даде да го претапицират изцяло, но въпреки всичко произходът му имаше значение за нея. Това бе леглото на жена, която, без да бъде голяма красавица, се бе издигнала до императрица със своя чар и ум. Жена, с която си приличаха.

— Ще желаете ли нещо друго, мадам? — попита домашната й прислужница.

Нейната прислужница ирландка, а не някаква си чернилка, с каквато много жени трябваше да се примиряват. Не. Наричаха Моника Фландърс „Кралица на козметиката“ и тя живееше като кралица. Всички други велики се бяха оттеглили от бизнеса или бяха умрели. Елена Рубинщайн. Елизабет Арден. Коко Шанел. Сега бизнесът се управляваше от корпорации — безсърдечни и безмозъчни институции, които съществуваха и продаваха, ръководейки се от статистическите данни, изследванията, пазарния дял и резултатите от дискусионните групи за проучване на пазара. Мъже като сина й Хайръм. Може би беше добро момче и добър баща за децата си, но малко бездушен, а?

Какво знаеха тези контролиращи бизнеса мъже за женските нужди? Вече половин век Моника продаваше на жените мечта — мечтата за красота и усъвършенстване. Може би новият крем за лице, различните сенки за очи щяха да извършат чудо — да ги направят красиви, обичани, щастливи. Това, че чудото не ставаше, като че ли нямаше значение; тя продаваше надежда, която просто караше повечето от тях неуморно да търсят съвършения продукт — онзи, който ще направи чудото.

Бе започнала, като изслушваше оплакванията им в малък козметичен салон в Манхатън — измамник съпруг, развален годеж, кошмарен брак, несигурност, нещастие, недоволство. И тя кимаше на всяка и съчувствено цъкаше с език, дори се просълзяваше. Тя ги разбираше. А после казваше: „Опитайте това. Опитайте, и нещата ще се променят. Ще се почувствате по-млада, ще сияете. Хората ще забележат тази нова жена у вас. По-добра. По-изящна. Свежа. Нова. Млада“.

Оттогава досега се промениха малко неща, с изключение на пазарния й дял. Тази вечер Моника чувстваше, че е усъвършенствала прицела си. Тази вечер милион, десет милиона, може би дори петдесет милиона жени ще гледат новия сериал, на който тя даде живот. И всяка от тях, независимо от възрастта и външния й вид, ще зяпа в екрана и ще завижда на образите, поставени там от нея. Сериалът бе като едночасова търговска реклама. Може би още по-добър. А тя бе приготвила продуктите и рекламите, които да насочат копнеещите за красота жени какво да правят, за да изглеждат като тези три съвършени момичета на екрана.

— Включи телевизора и ми донеси дистанционното управление и очилата — каза тя на прислужницата. — Трябва да гледам нещо по телевизията.

Моника бе заложила милиони, за да успее този сериал.

И както винаги не бе сгрешила.

 

 

В Бейкърсфийлд Джейк затваряше закусвалнята в неделя вечер. Това бе единствената вечер от седмицата, когато можеше да остане сам без Телма и да гледа телевизия. Първо програма „911“, после „Спасителен отряд“, а след това повторения по кабелната. Той изпъна крайниците си върху подставката за крака и свали облегалката на шезлонга почти до легнало положение. Ровейки под себе си по седалката, изкрещя „Телма“. След като никой не му отговори, изкрещя още веднъж. А, излязла е. Намести се отново и въздъхна, готов за една приятна вечер.

После като гръм от ясно небе Телма се втурна в семейното огнище, изрита деформираните си гумени сандали и стовари туловището си на карирания диван.

— Какво има, Джейк? — попита, като че ли не знаеше, и сложи помежду им чиния с пуканки заедно с две бири, които отвори. После за негово смайване взе дистанционното управление.

— Ей! — каза той. — Започва „911“.

Телма бръкна в джоба на домашната си рокля, извади хартиена кърпичка, издуха си носа, а после го погледна спокойно.

— Не и тази вечер — каза и натисна бутона. Шейсет и седем сантиметровият екран на телевизора избухна в цветове.

— Какво говориш, Телма? Ти не гледаш телевизия в неделя вечер. Мислех, че отиваш да играеш бинго в клуба. — Джейк не можа да прикрие разочарованието в гласа си.

— Бингото вече не е в неделя. Не помниш ли? Преместиха го в понеделник. Заради телевизионния сериал.

Какъв сериал, помисли си той. Само да не е онзи, който се опита да го накара да гледа миналата седмица. Исусе, ето че се сети — тя и тогава дойде. Ще трябва да иде в закусвалнята да си гледа програмите на черно-белия телевизор, който беше в кухнята. Лайнарщина.

— Аз пък си мислех, че е само някакъв си телевизионен филм или нещо подобно. Искаш да кажеш, че ще го дават всяка неделя вечер, така ли?

— Ти да не си паднал от небето? Това е най-гледаният сериал в Америка — каза тя. — Къде ти е патриотизмът? Във всеки случай има нещо, което искам да ти покажа. Нещо като изненада.

Джейк се облегна назад със скръстени на гърдите ръце. Беше бесен. Поредната лимонада като оня боклук „Жени дизайнерки“ или нещо такова — артистките целите във финтифлюшки и с шантави прически. Погледна към екрана — пустиня в Юта или там някъде, високи скали, канари. Когато камерата се приближи, видя мотоциклетите, върху всеки кацнала по една мадама в кожени дрехи, якетата разгърдени, разкриващи сочни гърди под плътно прилепнали тениски. Хубави цици. Е, и какво?

— Отивам в закусвалнята.

— Никъде няма да ходиш. Тук ще стоиш. Гледай внимателно. Виж ги тия момичета.

Телма го оставяше да гледа цици? Нови двайсет! На екрана момичетата удариха рязко спирачки и гумите застъргаха по чакъла. Дадоха лицата им отблизо.

— Спомняш ли си, миналата седмица ти казах, че съм виждала оная русата някъде преди? — попита Телма. — Ами виждала съм я. Както и ти. Погледни я сега отблизо.

Джейк присви очи към екрана. Телма беше права — нещо в това момиче му беше познато.

— Може би. Какво от това?

— Джейк, май току-що ни вписаха на картата. — Телма вдигна парче картон с едри букви: Закусвалнята на Джейк. Домът на Кловър от „Три момичета на път“.

Камерата се приближи още малко и лицето на Джейк светна. Ето я, като жива. Шарлийн!

— Искаш да кажеш, че това е оная, русата сервитьорка, която работеше при нас? Че това е тя? По дяволите, Телма. Права си. Мамка му стара, имали сме си истинска звезда в закусвалнята! Само че ти я изгони.

— И добре направих. Иначе ти щеше да се изложиш като кифладжия, а нея нямаше да я показват по телевизията!

 

 

В манхатънския Ист Вилидж театралната трупа от „Свети Малахий“ премести „подвижния си банкет“ — от събота в неделя вечер. Малката всекидневна на апартаментчето в един жилищен блок бе препълнена с насядали хора — по изтърбушения диван, върху купчините възглавници, дори и на голия линолеум. По-рано актьорите се хранеха на импровизирани маси, но това бе преди „Три момичета на път“ да се превърне във фокуса на ежеседмичните им събирания. Този път храната бе сервирана като студен бюфет, наредена върху сандъци в кухнята. Всички гледаха сериала.

— Някой да иска нещо? — извика Моли от кухнята. — Почне ли, повече няма да ставам, така че казвайте сега.

Телевизорът беше включен от няколко минути, но без звук.

— Почва — каза Чък, който бе заместил Сам като режисьор на състава, и увеличи звука. „Кловър! Ау, човече! Психеделна тръпка!“ После проговори друг глас. „Жестоко! Нямам сили.“

Моли примигна. За миг гласът прозвуча точно като на старата й приятелка Мери Джейн. Да не би Мери да си бе уредила някаква роличка на крайбрежието? Моли се втурна към вратата. Но беше само Джийн Мур — една от трите звезди, която говореше. Моли въздъхна. Откакто Мери Джейн изчезна без следа, Моли все я „виждаше“ в подлезите, по автобусите и музеите, а веднъж и на един ескалатор, който вървеше надолу в „Блумингдейл“. Но както и този път, грешеше. Мери Джейн беше изчезнала.

На екрана с началните надписи се появи снимка в едър план на всяка от трите актриси.

— Красиви жени — въздъхна Моли — наистина красиви. — И млади, помисли си тя. Много-много млади.

— Там само това важи — каза Шарън Малоун. — Затова предпочитам сцената. Тук можеш да минеш само с талант — натърти тя със силен сарказъм в гласа.

— Хайде вече да спрем приказките — извика Моли напевно.

— Вярно е, но понякога могат и да играят. Виж Джийн Мур. Четох, че я открили в някаква Ибсенова пиеса в театър „Мелроуз“. Не много скапан — напомни им Чък.

— Още ли четеш това списание „Пийпъл“, а, Чък? — подкачи го някой.

— Виждаш ли онази, най-високата, Лайла Кайл? — попита Шарън. — Прочетох в „Телевизионен справочник“ колко й било трудно, че не я смятали за актриса, защото и двамата й родители били толкова известни и прочее.

— Чакай малко, ти вярваш ли на подобни глупости? Спомняш ли си какво казваше Нийл Морели? Бедничкото богато момиче. Хайде стига. Лайла Кайл не е била открита, докато е работела в заведение за наркомани. Открил я самият Марти ди Дженаро… докато вечеряли заедно, за бога! Ти кога за последен път си вечеряла с Марти? — попита Харви Джует саркастично.

— Май че не само аз плюнча „Пийпъл“ — засмя се Чък. — Опитай се да не се ядосваш чак толкова, Харви.

— Ей, мога цял час да импровизирам по този въпрос, но Нийл щеше да го направи по-добре — каза Харви. — А къде е Нийл Морели сега, когато наистина имаме нужда от него? — поклати той глава, приковал очи в екрана.

— Къде наистина е Нийл Морели? — попита Моли не за пръв път. — Някой да е чувал нещо за него?

— Като си говорим за изгубените и изселените, мислите ли, че Сам Шийлдс го е забучил на някоя от тия сладурани? — попита Харви. — Може би наистина е имал късмет. Знаете какъв беше в Ню Йорк.

— Харви — каза Крейг, друг безработен актьор — дори Сам не е в този отбор. Тия момичета работят с Марти ди Дженаро и Сам няма никакъв шанс.

После епизодът започна и те млъкнаха, попивайки с очи бързия монтаж, преливането на образите, странните новаторски ракурси, засукания диалог. И младостта, и красотата на трите момичета. Епизодът свърши твърде бързо. В кръга на насядалите се чуха въздишки. Утре всички ги чакаше работата, която работеха през деня.

 

 

В Лос Анджелис Джордж Гец седна в креслото и включи отскоро купения си телевизор. Като рожба на шейсетте години, Джордж мразеше телевизията. Той беше кинаджия. Но най-сетне малко късно откри за какво студентите му толкова възбудено говореха в час. „Три момичета на път“ май щеше да стане феномен на десетилетието. Реагира едва когато чу имената на трите звезди. Лайла Кайл — бившата му ученичка, играеше в сериала на Марти ди Дженаро.

Това в никакъв случай не навреди на бизнеса му, помисли си той. Групите му се разраснаха двойно и, за бога, вече имаше списък на чакащи кандидати. Най-сетне беше щастлив. От парите е, каза си. Не, от парите и признанието, което толкова дълго му отказваха.

Гледаше тазвечерния епизод напрегнато. Стил без никакво съдържание, ако го питат него. Но излъчването на сериала по една от медиите, на която винаги й бяха липсвали и стил, и съдържание, бе сериозен пробив. Днешният епизод предостави повече снимки на Лайла в едър план и повече реплики, отколкото преди, забеляза той. Лайла си знае работата, помисли си. Винаги умееше да привлече вниманието към себе си! Докато течаха заключителните надписи, Джордж си сви още една цигара с марихуана и я вдигна в безмълвен тост към екрана.

— Аз я научих на всичко, което знае — каза на глас към празната стая и всмукна дълбоко сладкия дим.

 

 

Тереза О’Донел присвиваше очи към екрана в дневната, която бе до нейната спалня, опитвайки се да накара удвоените образи да се съберат в едно. Протегна ръка за чашата с топла неразредена водка, оставена на масичката край нейния шезлонг. Кевин влезе в стаята, погледна бистрата течност в чашата й и понечи да каже нещо.

— Сядай и си затваряй устата — изръмжа Тереза, преди той да успее да отвори уста.

Откакто Лайла заряза Кевин, Тереза го наследи. Той живееше при нея, като внимаваше чашата й да е пълна и й правеше компания за голямо отвращение на Роби и Естрела. Е, Тереза нямаше избор. В крайна сметка той знаеше тайните й. Майната й на Естрела. Нямаше никакво значение дори да я напусне. Тя все още имаше двете си момиченца.

Обърна се към дървената фигурка до нея на дивана.

— Трябва ли да гледаме това? — попита Бонбонка.

— Толкова е досадно! — изписука Кльощавелка.

— А, вие май завиждате! — упрекна ги Тереза, но се усмихна. — В крайна сметка тя ви е сестра.

— Тя е една коравосърдечна кучка! — промърмори Кльощавелка.

— Внимавай с приказките, моля! Или ще ти измия устата със сапун. — Но Тереза продължи да се усмихва, докато не започна сериалът и не се появи лицето на Лайла. Тогава усмивката й се стопи.

Тереза наблюдаваше Лайла на екрана вече трета седмица поред. Лайла — звезда. Тази новина съвсем не беше добра. Правеше я да изглежда стара. Какво ще стане сега с мен, чудеше се тя. Тази малка кучка не помисля ли за някой друг, освен за себе си? Кой ще ме вземе сега, когато е обществена тайна, че имам толкова голяма дъщеря?

Исусе, и то по телевизията. Телевизията беше свършена, край. Всички знаеха това, с изключение би на Марти ди Дженаро. И Лайла. Никога обаче нямаше да е същото, както в нейното шоу, шоуто на Тереза, както по времето на „Люси“, на „Младоженците“ и на Ед Съливан. Според Тереза денят, в който те с Ед бяха напуснали телевизията, там всичко тръгна по нанадолнището — само боклуци и реклами.

Изхвърлянията с този сериал бяха смешни. Дори и в един град, известен с пресилените си реклами, бяха надминали себе си. Света Богородице, нямаше нито един вестник или списание, които да не публикуват нещо по въпроса. И то съвсем нездравословни неща. Не като онези, които правеше тя едно време.

— Прилича на скитница — каза Кльощавелка.

— Както и другите две — съгласи се Тереза.

— Ама прочути скитнички — подразни ги Бонбонка.

— Ако чуя още една лоша дума от вас, ще повикам господин Кълвача! — заплаши ги Тереза.

Но Бонбонка беше права, Лайла беше известна. Както и другите скитнички, които деляха с нея главната роля. А когато славата им стане толкова огромна, че и най-малката подробност от живота им се разгласи, какво ще прави тогава Лайла?

— Казах й да стои настрани от бизнеса. Казах й, но тя не ме послуша.

Тереза погледна към Кевин, който отвърна на погледа й, а после сви рамене, сякаш четеше мислите й. Тя гаврътна чашата си и му я подаде. Без да продума, Кевин стана, напълни я отново и я върна на Тереза.

— Наричат я една от трите най-красиви жени в света — каза той на Тереза.

— Свети Йосифе! Скоро ще стане любимка на Америка. Това ще е следващият номер. Най-хубавото момиче в света.

Каквато майката, такава и дъщерята, помисли си Тереза и горчиво се разсмя на неизречената шега, а после едва не се задави с питието си. Може би е твърде безмилостна, твърде обидена. Сигурно имаше начин да обърне всичко това в своя полза.

Може би това е начинът, помисли си. Да използва вълната на нейния успех. Шоу с майка и дъщеря. Чудесно! Този сериал тук нямаше да изтрае дълго. В него нямаше нищо — нито песни, нито танци. След като се провали, аз ще й помогна да се качи отново на върха, ще я спася с нашето шоу.

— Не се тревожете, момичета — каза тя на Бонбонка и Кльощавелка. — Това няма да продължи дълго. Аз имам план.

Можеха да започнат репетиции още утре, да поосвежат някои стари номера, може би да измислят един-два нови. Можеше да накара Роби да хореографира танц за тях двете.

— Забрави за плановете си — каза Кевин ядно. — Вече не й трябваш.

— Затваряй си скапаната уста! — озъби му се Тереза. — Ще допълзи на колене, когато разбере, че няма да се оправи без мен.

— Ще допълзи! — изкрещя Бонбонка.

— Кевин, махай се оттук — добави Кльощавелка. — Искаме да го гледаме сами.

Кевин стана и клатейки глава, бавно напусна стаята.

Тереза се настани отново да догледа епизода. Може би в крайна сметка нещата щяха да се подредят възможно най-добре.

 

 

Доуб седеше в телевизионния салон на хотел „Уейфеърър“ в Едмънд, щата Минесота, и мълчаливо гледаше екрана. До него седеше някакъв търговец. Администраторът, облегнат на рамката на вратата, за да чуе, ако звънне някой телефон, бе погълнат от действието на екрана.

Доуб закри устните си с пръсти, опасявайки се, че може да се усмихне от удоволствие и хората наоколо да почнат да го разпитват на какво се смее. Когато се занимаваш с измами, по-добре е да не привличаш внимание върху себе си. Но беше трудно да не се усмихва на красивата блондинка на екрана. Шарлийн сияеше, осветяваше стаята, караше го отново да се чувства млад. Беше щастлив като баща заради дъщеря си. Добро момиче, каза си. Успя. Гордея се с теб, дете.

Търговецът се наведе към Доуб и прошепна:

— Виж какви цици има блондинката.

Доуб го изгледа право в лицето и усмивката му угасна.

— Внимавай, господинчо. Говориш за дама — строго каза той. После отново обърна поглед към екрана.

 

 

Брустър Мур седеше пред телевизора, екранът потрепваше пред очите му. Трите жени бяха невероятно красиви, избрани повече заради външността, а не заради таланта си. Но доктор Мур знаеше, че Мери Джейн винаги бе имала талант. Сега благодарение на него имаше и красота.

Следеше внимателно образа й на екрана. С какво чувство — професионално или лично, почуди се той. Писмата, които му пишеше, бяха въодушевени, но в тях се долавяше и тъга — разказваха не само за успеха, но и за самотата в новия й живот. А Брустър Мур, разведен от пет години, поназнайваше нещичко за самотата, за която пишеше Мери Джейн. И той имаше своята работа, но за разлика от нея разбираше, че тази работа никога не може да бъде достатъчна.

Струваше му усилие да не пише твърде често на Мери Джейн. Нямаше да е редно. Беше изградил новата й външност, сега тя трябваше сама да изгради новия си живот. Той не можеше да играе роля и в двете. Хората искаха да забравят за неговата работа, след като привършеше. Тя нищо не му дължеше и той не искаше да й напомня за услугите си. Пациентите рядко желаеха това. Но поне получаваше писмата й.

Сега не можеше да откъсне поглед от Мери Джейн Моран… Джийн Мур, поправи се той. Мое творение, помисли си. Моята Галатея. Аз я създадох, а не Бог. Разбира се, никога пред никого не можеше да каже това на глас. Триумфът му бе самотно удоволствие. Но въпреки това му бе невероятно приятно.

След всичките му хирургични корекции на жертви от обгаряния, на деца с вродени дефекти, на лица, които въпреки цялото му умение, никога нямаше да се доближат до нормалното, след всички матрони от Парк авеню, които настояваха за пластични операции, след моделите с изящни носове, които мечтаеха за още по-изящни, Джийн Мур бе уникална. Съвършено постижение, безпогрешно и цялостно. Прекрасна. Смела.

Жена, която би могъл да обича.

 

 

Нийл Морели не притежаваше нищо, освен дрехите в килера и цветния телевизор с трийсет и три сантиметров екран, който бе купил от един тип в клуба, продаващ крадени корейски телевизори само по петдесет долара. Всъщност още не беше го купил, тъй като му дължеше двайсет долара.

Нямаше пари, нямаше кола, нямаше приятели и нямаше къде да отиде. Имаше отвратителна работа като шофьор на такси. Но си имаше телевизор и докато той работеше, Нийл можеше да се чувства все още свързан със света. Беше неделя вечер, но би могло да бъде и всеки друг ден от седмицата. Календарите не означаваха вече нищо за него. Интересуваше го само кога даваха „Зайнфелд“, „Вечер в Импрув“ и предаването с Пол Провенца. За да може да им завижда и да ги мрази. Тази вечер обаче бе положил специално усилие да гледа сериала, който всички задници в бранша превъзнасяха от седмици наред. Утре нямаше да признае пред никой, но тази вечер за пръв път щеше да гледа „Три момичетата път“. Само да види за какво толкова, по дяволите, всички са откачили и особено момчетата в таксиметровия гараж.

Както бързо откри, никак не беше трудно да го гледа. Тези жестоки мадами със страхотни цици и крака, които подскачаха пред очите му. И всичките боклуци от шейсетте години. Мъниста против уроки. Панталони с широко дъно. Той лежеше на разтегателния си диван легло, а телевизорът стоеше на стол до него. Беше го приближил до лицето си, да не изпусне нещо. Всъщност за Нийл от твърде дълго време това бе най-близкото подобие на среща с жена. Усети как членът му се втвърдява, докато действието се развиваше, и се опита да пофантазира коя от трите би чукал, ако им дадеше шанс.

До края на епизода все още не беше решил, въпреки че започна да се гали и беше на път да свърши. После потекоха имената на актьорите. Нийл винаги дебнеше за новаци. Трите момиченца бяха успели въпреки всичко да пробият в големия бизнес. Толкова по-добре за тях. Прочете имената им. Шарлийн Смит. Джийн Мур. Лайла Кайл.

Чакай малко. Лайла Кайл ли? Нийл знаеше коя е тя, беше я проучил заради номера си. Беше издънка на двойна династия, с двама родители звезди. Усети как членът му омекна в ръцете и осуетената му възбуда се изля в гняв срещу поредната мишена на Отряда за борба с непотизма. Тая сигурно беше получила ролята си с връзки. Майка й я е уредила. Тя пътуваше безплатно, а той — Нийл Морели — не пътуваше за никъде.

Ти, кофа проклета, помисли си той. Иде ми да те убия!

… Можеше да я накара да изглежда зле.