Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (51)

25

След като видя Нийл на приема на Ейра, Джийн започна да го търси навсякъде. Дискретно, разбира се. Първо се обади на телефонни услуги, където предоставяха номера на абонати, които не са включени в телефонния указател. После потърси името му в „Белите страници“. Когато и там не откри нищо, отиде в Централната градска библиотека и прегледа миналогодишните указатели. Можеше ли да има номер, който да не фигурира никъде? Или още по-лошо — можеше ли Нийл изобщо да няма телефон? Актьор без работа, който няма и телефон, е просто бивш актьор. Напълно ли се бе предал Нийл?

Той й липсваше, а пък и се тревожеше за него. Питаше се какво може да предприеме, ако го намери. Да се разкрие ли пред него? Струваше й се, че не би могла. Вероятно щеше да му помогне по някакъв косвен път. Да му изпрати запис или да помоли Марти да му даде малка роля в сериала.

Мечтаеше да има приятел, какъвто й бе едно време Нийл. Пийт бе много мил, но между тях нямаше почти нищо общо. Все още се държеше дружелюбно с нея, но не й беше приятел. Мило се държеше и Шарлийн, но тя беше твърде ограничена. Джийн съзнаваше, че е самотна. Липсваха й саркастичните водопади на Нийл, откровените разговори с Моли, задълбоченото интелектуално общуване със Сам.

Разбира се, че възбудата от сериала бе забавна. Но освен работата, тя просто не водеше личен живот. След като свикна с ритъма на снимачната площадка, всичко вече беше ако не лесно, то рутинно. Тя изглеждаше много добре на екрана, дори и в едър план. В началото най-много я плашеха прожекторите. Не бе и мислила за тях, докато не се озова под сноповете светлина. Осветлението в телевизията бе много по-силно от осветлението в театъра. То проникваше във всяка пора и ако човек не бе гримиран както трябва, се виждаха малки кратерчета по кожата. На сцената прожекторите акцентираха, движеха се. В павилиона за синхронни снимки, изглежда, че искаха да имитират истинско слънце. Понякога Джийн се движеше под прожекторите и знаеше, само знаеше, че това, което в огледалото на спалнята й изглежда като незабележим белег с дебелината на косъм, тук се превръща в дълбока червена рана. Сдържаше дъха си от страх, когато операторите снимаха в едър план, и все чакаше някой да издаде вик на изненада при неочакваното разкритие.

Гримьорната обаче бе място, където тя можеше да държи нещата под известен контрол. Загрижеността й за грима далеч превишаваше обичайния професионален стремеж към съвършенство. Тя нарочно се бе сприятелила с гримьора. И тъй като всеки ден, след като я гримираше, той отстъпваше назад и я съзерцаваше, сякаш е създал Мона Лиза, Джийн се успокояваше, че подготовката за камерата е добра.

Но в крайна сметка заставането пред камерата съвсем не бе вълнуващата перспектива, която Джийн бе очаквала в началото. Марти ди Дженаро бе режисьор. Тя си бе въобразявала, че това означава филм далеч над средното равнище, що се отнася до операторска работа, текст, костюми. За нейно голямо съжаление тя вече болезнено остро усещаше колко ограничена е властта на режисьора. Според нея текстът бе отвратителен. Цяло едно писаческо братство създаваше диалог, който звучеше тъй, сякаш Дейвид Мъмет се прави на патока Доналд. Диалогът бе осакатен, зле балансиран, трудно се пригаждаше към ритъма на действието. Трябва да забравя какво е изкуство, си бе помислила Джийн, след като прегледа за пръв път сценария. Е, може би когато всичко е завършено и започне да се излъчва, нещата ще изглеждат другояче.

Междувременно характерните особености на трите героини на сериала вече се проектираха върху изпълнителките. Джийн възприемаха като „умница“, Лайла — като „секси мадама“, а Шарлийн — като „шантавелка“. Просто ги принуждаваха да играят ролите си и в живота. Джийн знаеше, че е умна. Или може би бе по-точно да се каже, че имаше опит. Тъй като я вземаха за твърде по-млада, тя, естествено, ги впечатляваше като много умна. Лайла бе наистина секси мадама, което не означаваше сексуална жена според преценката на Джийн. А бедната Шарлийн? Не беше вярно, че е тъпа. Просто никога не бе имала шанс да научи нещо повече и да придобие по-голям опит. Джийн бе сигурна, че момичето не е глупаво.

Но от трите само Лайла се показа достатъчно хитра, за да се постарае да влезе под кожата на Марти. Сега, след като Джийн изгледа първите шест епизода, лесно може да забележи, че в едър план най-много снимаха Лайла, че на нея се падаха най-добрите реплики. А „умната“ Джийн все по-малко и по-малко имаше възможност да се прояви в обсега на камерата и получаваше все по-малко и по-малко реплики. Разбира се, че всъщност всички реплики бяха глупави, но… Джийн не можа да се сдържи да не се разсмее. Спомни си вица за двете възрастни госпожи, които се срещат във фоайето на хотела след вечеря. Първата казва: „Храната е отвратителна“. А втората отговаря: „Да, и порциите са толкова малки“.

И тъй, порцията от лоши реплики на Джийн намаляваше. Колкото и да бяха глупави, тя си признаваше, че би желала да й сервират повече.

 

 

Джийн бе в гримьорната, където заедно с Май работеха върху костюмите за следващата седмица. Джийн се вслушваше във всичко, което кажеше Май.

— И тогава напуснах него, мила моя. Какво друго можела да прави? Винаги щял да ревнува от мои успехи. Това тровило него. След време сам щял да престане да обича мен.

— Но ти си го обичала, нали?

— Разбира се. Той бил моя най-голяма любов. И той обичал мене сама. Не образ на екран. После видяла как други мъже виждали не мене сама, а мой образ на екран. Още по-лошо, че мене сравнявали с мой образ на екран. Разбираш, нали? „О, тя не толкова висока, както мислел, нейни зъби не толкова хубави. Тя по-слаба, по-ниска. Не е каквато мислел.“

Такава жестока несправедливост бе да гледаш тази сбръчкана старица, коленичила край краката ти, да си спомня годините на своята слава. Как ли се чувства тя сега, когато никой не я поглежда, поне не като жена, когато вече не може дори да търгува с лицето си или с тялото си, а е била поразително красива. Една от най-прелестните жени в света. Какво ли изпитва сега?

Джийн не притежаваше достатъчно смелост и жестокост, за да й зададе този въпрос. Отново погледна надолу и видя, че Май е впила поглед в нея.

— Ти странна жена — заговори Май. — Твои очи са много по-стари от твое лице. — Тя извади последната карфица от устата си и я заби здраво в плътната материя. Джийн усети как косите й се изправят. Нима е толкова проницателна?

— Ти винаги мисли — заговори отново Май — като да си в опасност. За какво да мисли младо хубаво момиче? Аз никога не мислила, докато не станала на четирийсет.

— Имам навик да мисля — отговори Джийн и й се усмихна, докато слизаше от малкия подиум пред огледалата.

— Не навик. Ти странна.

— Защо? — Джийн се опита въпросът й да прозвучи небрежно. Но бе уплашена. Нима се е издала с нещо?

— Ето, ти мен оставя да говори такива неща. И идва тук, а не кара мен да идва при теб.

— Но ти ми вършиш услуга. Това е най-малкото, което мога да направя за теб!

— Глупаво момиче. Да върши услуга на звезда е удоволствие. Това значи пари в банкова сметка, застраховка…

— Каква застраховка? — попита Джийн смутено.

— Застраховка от безработност — отговори Май и се засмя, докато бавно и вдървено се изправяше. — Сега, ако имам щастие, ти няма да разреши да ме уволнят.

— О, Май! Никой няма да те уволни. Боб те обича! Ти си фантастична!

— Фантастична днес, безработна утре — вдигна рамене Май, после погледна отражението на Джийн в трикрилото огледало. — Ти се харесва?

Джийн се вгледа. Май наистина вършеше чудеса. Бе разпорила напълно джинсите, доставени от дизайнера на костюмите, и ги бе префасонирала. Преди това, въпреки пластичните операции и диетата, Джийн не изглеждаше толкова слаба, колкото другите две момичета. Сега коремът й бе съвсем плосък.

— О, Май, приказни са. Наистина. Как го направи?

— Магия на Холивуд! — рече жената и започна да събира от пода ножици, парченца плат и карфици.

— Не, не. Нека ти помогна — каза Джийн и се наведе.

Май отново я изгледа.

— Виждаш ли? Ето това странно. Вдига от пода. Така нова звезда не прави. Много в начало са учтиви. Но за жена природно красива като теб, това много странно. А когато казала, че ти много хубава си, ти взела за комплимент. Може би ти била сляпа като дете? — попита тя. После се засмя. — Ето ти сега вижда как могат мене да уволнят. Аз също като теб мисли много. — После погледна празната си чаша. — Това е хубав бира. За мен хубав бира по-добре от шампанско. Пък и моя кесия не за шампанско. Искаш още една чаша?

На Джийн й се стоеше тук, но не можеше да поема повече калории преди сутрешните снимки.

— По-добре да не пия — отговори тя, не особено убедително.

 

 

Когато вечерта се прибра в къщи изтощена след десетчасовия снимачен ден, Джийн бе толкова уморена, че едва можа да отключи пощенската кутия. Тя обикновено беше празна. Нямаше колетчета от вкъщи, нямаше пощенски картички от приятели. От време на време пристигаше писмо от доктор Мур или рисунка на Раул. Точно затова и сега се спря пред кутията, колкото и изморена да беше. Това може и да не беше много, но то съставляваше личния й живот.

Мрачно си напомняше, че дотук стигна по свой избор. Липсваха й и Нийл, и нюйоркските й приятели, събиранията в някое гръцко кафене, евтините вечери с пица или макарони. Най-много й липсваше Сам. Но за стотен път си повтаряше колко зле завърши връзката й с него.

Питаше се дали и сега всичко няма да има лош край. Какво ще стане, ако сериалът се окаже неуспешен? Или ако бързо загуби популярност, след като заглъхнат фанфарите? Или пък ако трудно загуби популярност и тя остане за три сезона прикована в преизподнята на телевизията? Сериал, който да е на шейсет и седмо място в класацията и нито се гледа, нито го свалят от екрана?

Понякога благодарение на новото си лице, на новото си тяло и новия живот Джийн изглеждаше неуязвима в собствените си очи. Всичко бе дързък хазарт — тя рискува и спечели. Но друг път, както и сега, всичко й изглеждаше като лъжливо обещание. Също като „Джак и Джил“ и Сам. Стомахът й се свиваше от страх. Бе предостатъчно възрастна и уморена, за да опитва наново.

Работата я изтощаваше, а това, че непрекъснато играеше ролята на Джийн Мур, просто я съсипваше. Поддържаше кореспонденция с хирурга си, държеше се приятелски със снимачния екип, разговаряше с Май, но освен това трябваше да се мобилизира, за да има сили да прекарва безкрайно дългите дни.

С въздишка отвори вратичката на пощенската си кутия и изпразни съдържанието й върху седалката, на наскоро наетата зелена спортна мазда. Същото като всеки ден, разочаровано реагира тя. Нямаше писмо от доктор Мур. Няколко сметки, два каталога, няколко реклами, адресирани до „Наемателя на жилището“. Но имаше и голям плътен кремав плик. Бе надписан лично за нея с черно мастило. Пощенското клеймо беше от Лос Анджелис. Ако е реклама за откриването на нов бутик, са се изхвърлили много.

Когато паркира колата и влезе в бунгалото, тя хвърли сценария, каталозите и всичко останало върху едно кресло и отвори големия плик.

ЕЙПРИЛ АЙРЪНС

ИМА ЧЕСТТА И УДОВОЛСТВИЕТО

ДА ВИ ПОКАНИ ВЪВ ВТОРНИК СЛЕДОБЕД

НА КОКТЕЙЛ

Над адреса бе надраскано с непознат почерк: „Много бих се радвала да Ви видя. Елате с кавалер. Ейприл“.

Ейприл? Ейприл Айрънс? Най-влиятелната жена в Холивуд й праща покана и я подписва лично? Тя, Джийн Мур, поканена от съвсем непозната личност и отгоре на всичко много известна. И тази личност „би се радвала“ да я види?

Джийн вдигна рамене. В края на краищата тук бе Холивуд и тя живееше в приказка. Нали току-що искаше да не бъде сама? Желанието й се изпълни. Получи покана за бала. Но сега, след като я поканиха, Пепеляшка се чудеше откъде да намери кръстница, която да й осигури рокля, стъклени обувки, карета и — което бе най-важно — принц.

Перспективата да се появи като Джийн Мур, млада красива и обещаваща актриса, пред цялото холивудско общество я плашеше, и то много. На приема у Ейра Сагарян й бе неприятно. Но нали трябваше да излиза, да се среща с хора, да си създаде нов живот? Усети, че се изпотява. Кой ли би разговарял с нея? За какво можеше да разговаря тя? Кой ще се интересува какво казва тя? И как да се облече? Усмихна се на последния си въпрос. Можеше да попита Май как да се облече, можеше дори да й дадат някаква рокля на заем от гардероба, Боб щеше да уреди това. Или да иде да си купи рокля? Да пазарува с Май! Ами да — ето това е! Пазаруването можеше да й достави удоволствие! Но как да се държи на приема? И с кого да отиде?

С Пийт? Бяха скъсали и не можеше да си представи как Пийт ще разговаря с Ейприл Айрънс. Колко глупаво се получаваше. И двамата биха изглеждали идиотски. Не, това не вървеше!

Можеше да се обади на Сай Ортис. Той сигурно щеше да й намери подходящ кавалер. И щеше да е доволен, че я канят на такова място. Винаги настояваше тя да се „показва“. По дяволите! Да не би той да бе уредил да я поканят?

Джийн се пъхна във ваната, после си наля чаша божоле и нагласи реостата на слабо осветление. Топлата вода й действаше успокояващо. Постави поканата върху етажерката, която заобикаляше ваната, подпря я върху някакъв шампоан, отпи от виното и се залови да я съзерцава. Може би точно това бе Началото.

 

 

— Първо ми кажи за какъв дявол искаш да отидеш у Ейприл Айрънс? Тя е кучка от световна класа.

— Искам да отида. Може ли да бъда сама?

— Madre di Dios! Дума да не става! Ще ти намеря подходящ кавалер.

— Да се появя с напълно непознат човек, като на среща, уредена от бюро за запознанства. Мразя това!

— Джийн! Тук е Холивуд. Само Стиви Уондър урежда срещи с непознати. Мислиш ли, че Майкъл Джексън и Мадона са отишли на церемонията по раздаване на наградите „Оскар“, защото са имали любовно рандеву? Ще ти измисля кавалер — това е бизнес. Някой, който ще подпомогне кариерата ти.

Джийн въздъхна.

— Е, добре.

 

 

Рокля се намери лесно. Май донесе три, от които избраха една. Наистина страхотна рокля. Дълга, от тафта, в синьо и черно, която падаше на невероятни вълни до пода.

— Ето, това е начало за тебе — каза Май със задоволство.

— Толкова се страхувам, че сърцето ми ще се пръсне — призна си Джийн. — Боя се, че никой няма да разговаря с мене, че ще кажа нещо глупаво.

— Шшт, шшт — прошепна заклинателно Май. — Мъжете винаги ще те разговарят… е, поне още десет години, може малко повече. И няма защо да безпокои да търси някой, който да не говори глупости. И да не се грижи какво говори ти самата. Другите по-глупави от тебе са. Ще видиш, че Май е права.

 

 

Сай седеше зад стола на бюрото си, а краката си бе вдигнал върху ниския бюфет. Пак неприятности. Джийн Мур му създаваше главоболия. А Джийн Мур плюс Ейприл Айрънс означаваше сериозно главоболие. Сай не би казал, че не обича жените — във всеки случай не и жените като майка му или съпругата му, които си знаеха мястото. Сай мразеше само агресивните. Жени като Джийн. И Ейприл, разбира се. Какво щеше да стане, ако той самият придружи Джийн на приема на Ейприл? Това ще вбеси Ейприл Айрънс. А той ще може да държи и двете под око — прекрасен план. Сай се усмихна и махна инхалатора от носа си.

Но може би трябваше да се направи нещо по-добро. Все още му оставаше да убеди Майкъл Маклейн да се съгласи на първо място в афиша да остане само името на Рики. Басът, на който се бяха хванали с Майкъл, бе глупав. Майкъл му съобщи, че вече е чукал Шарлийн. Тия хлапачки само му създаваха неприятности. Но сега може би ще успее да удари с един куршум два заека. Ще помоли Майкъл Маклейн да кавалерства на Джийн. Тя не бе лесна плячка като Шарлийн. И след като Майкъл запецне, Сай ще може да преговаря с него за Рики Дън. Сай вдигна телефона и се усмихна.

 

 

Джийн бе нервна, но не можеше да остане безразлична към онова, което виждаше. Аз съм тук и това е най-важното, повтаряше си тя. Бе застанала на прага, хванала Майкъл Маклейн под ръка, и оглеждаше къщата. Тя бе съвършена — елегантна в простотата на стила „Тюдор“. Огромните двойни врати на входа водеха към галерия за приеми, която бе толкова голяма, че в нея можеше да се играе футбол. Разположената на подземно равнище дневна стая бе омайна фантазия: тапицерия в цвят на слонова кост и старинни мебели от тъмно дърво. И свещи, стотици свещи осветяваха помещението. Виждаше се и трапезарията, с приканващо наредената маса и огромните канделабри. Тук биха могли да се поберат поне сто души, реши Джийн. Но този прием бе за много ограничен кръг: имаше не повече от десетина гости.

Около гостите се движеха келнери със сребърни подноси, които отразяваха блясъка на свещите и го препращаха към кристалните чаши. Сервираха разнообразни ордьоври и напитки. Джийн слезе надолу по трите стъпала, които водеха до дневната, където я приветства тъмнокоса, болезнено слаба жена в рокля от кремав сатен. Джийн бе сигурна, че това е Ейприл Айрън.

— Джийн, толкова се радвам, че приехте поканата ми — каза Ейприл и протегна ръка.

Джийн се усмихна, благодари и се обърна към Майкъл, за да го представи.

Ейприл я изпревари.

— Майк! Радвам се да те видя. Много време ли ти трябваше да откриеш този нов талант?

Майкъл се усмихна.

— Ако нямате нищо против, ще вечеряме веднага. После ще ви покажа един филм, надявам се, ще ви допадне. Съгласни ли сте? — попита Ейприл.

— Разбира се — отговори Майкъл, после се обърна към Джийн: — Нали не възразяваш?

— Чудесно — отговори Джийн и тримата прекосиха излъскания паркет, за да влязат в трапезарията. Майкъл дръпна стола и й помогна да седне. Ейприл започна да представя гостите си един на друг. Джийн едва не се ощипа, за да се убеди, че не сънува.

После изведнъж го видя.

Беше закъснял. Взе трите стъпала с един разкрач на дългите си крака и леко и грациозно, както обикновено, се придвижи до единственото празно място на масата.

Джийн нито изтърва чашата си, нито остана с отворена уста. Но бе втренчила погледа си в Сам, в нейния Сам, изпиваше го с очи. Като че не бе изминало никакво време, не бе претърпяла страдания, операции, нямаше ново име, нова кариера, не бе триумфирала в театър „Мелроуз“, нямаше Марти ди Дженаро и телевизионен сериал. Като че времето бе замръзнало.

И както винаги го желаеше силно.