Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (5)

4

Ако се обяви конкурс за най-затънтено кътче в света, град Ламсън в Тексас би бил един от най-сериозните претенденти. Мрачното и сякаш безкрайно шосе №10 се простира от Ел Пасо до Сан Антонио и да се шофира по него е едно от най-потискащите и мрачни занимания в Америка. Всяка черна точка върху картата е оправдание за съществуването на някакво градче, по-запрашено, по-западнало и по-мъртво от това, през което вече сте минали. Аз, Лора Ричи, знам това, защото ми се наложи да спирам в много такива градчета, докато работех по тази книга. Но Ламсън дори не е заслужил черна точка върху картата. А в Ламсън най-мизерните жилища са фургоните, разположени край магистралата.

 

 

Шарлийн Смит скочи от очукания жълт училищен автобус и забърза покрай прашната магистрала. Тя подритваше с върховете на маратонките си малките камъчета и около краката й се вдигаха облачета прах. После се отдели от останалите ученици и пое по обсипана с боклуци уличка към скупчените разнебитени фургони. С рязко движение дръпна червената панделка, която придържаше конската й опашка, разтърси дългата си русо — бяла коса и зарови пръсти в освободената грива.

Стенанието, което винаги се спотайваше в гърлото й и на което даваше воля само когато се доближеше до тенекиената кутия, която служеше за дом на баща й, брат й и нея, днес се бе превърнало в тихичко радостно тананикане. Днес нищо не можеше да й развали настроението. Дори и Сю-Ан Скагс, която в понеделник бе дошла на училище с нова тениска. На тениската се мъдреше лицето на Шарлийн, а под него пишеше: Само кажи „не“! Сю-Ан бе раздала по една тениска на всички момчета от футболния отбор на училището. Но Бойд, който бе капитан и бивше гадже на Сю-Ан, не носеше тази тениска. А след като той не я носеше, никой от отбора не се осмеляваше да я облече.

Шарлийн не проумяваше защо Сю-Ан и останалите момичета я мразят. Разбира се, че беше бедна, и си знаеше, че не е от най-умните. А може и да беше глупава. Но бе много хубавичка. Най-малкото така си мислеше. Мама винаги й го бе повтаряла. Но мама отдавна я нямаше.

Макар и да беше хубава, момичетата не я харесваха, може би заради дрехите. Мъчеше се да се облича като останалите, но и тя, и Дийн нямаха никакви пари. Въпреки това пуловерът й беше чист, панделката за коси — изгладена, а джинсите й нямаха повече дупки от джинсите на останалите. Но май че те си купуваха джинси с дупки, докато при нея дупките се образуваха съвсем естествено. Сигурно това беше разликата, мислеше си тя. За миг Шарлийн потрепери. Дори и когато мисълта за Бойд припламваше в съзнанието й, не й бе приятно щом си спомнеше, че всички момичета я мразят. Затова пък момчетата никак не я мразеха.

Шарлийн заобиколи предпазливо съседния фургон, защото очакваше да се появи ръмжащото вързано куче. Спомняше си, че противният булдог веднъж се бе отвързал. Кучето я познаваше от шест години и въпреки това, когато тя приближеше, се разлайваше яростно. Само брат й Дийн успяваше да укроти тоя звяр. Е да, Дийн можеше да накара всяко животно да го обикне.

Я гледай! Старият пикап на баща й се мяркаше между колите. Ъгълът, под който бе паркиран, и отворената врата подсказваха, че той не само си е в къщи, но е и пиян. Тя въздъхна. Никога нищо не се променяше в Ламсън, щата Тексас. Шарлийн спря за миг насред прашния път и извади библията, която мама й бе завещала. Разгърна я наслуки и погледна отворената страница. Бе попаднала на един от псалмите, най-хубавото в Стария завет. Беше Псалм 21 и тя го изчете от край до край. Е, хайде, окуражи се тя сама, приближи се до вратата на фургона и я отвори тихичко, защото не искаше да го събуди. Мили боже, дано да спи, помоли се тя. Не й се щеше да й разваля днешната вечер.

Миризмата му я лъхна, щом влезе вътре — воня на пот, примесена с бира. Тя се грижеше да има изпрани дрехи, но не можеше да му наложи да ги сменя често или да се къпе редовно. Слава богу, във фургона беше тихо. Сигурно спеше непробудно, защото се чувстваше и тънък мирис на евтин бърбън, който той използваше само за най-страшните си запои. Шарлийн запали лампата в тясната дневна, където спеше тя самата. Отдъхна облекчено, когато видя, че баща й се е прибрал в задната част на фургона, като бе отминал канапето, което ставаше на легло.

Шарлийн се зарадва, че е сама. След училище Дийн работеше в магазинчето, което продаваше храна за животни. Тя откачи голям пешкир от една от куките, които й служеха за гардероб, и на пръсти се отправи към банята, наслаждавайки се на редкия лукс на самотата. Преди да влезе, допря ухо до вратата на стаята, където спеше баща й. Хъркането му кънтеше като трополенето на животно, похлупено с тенекиена кофа.

Шарлийн затвори паянтовата врата на мъничката баня.

Ключалката бе счупена. Никъде не можеше да бъде сама. Въпреки че Дийн трябваше да спи в спалнята заедно с баща им, той честичко се свираше на канапето при нея. Не й пречеше. И щеше да се чувства по-спокойна, ако Дийн си бе вкъщи, защото знаеше, че докато тя е под душа, той ще държи баща й под око. Протегна ръка към крана и пусна водата. Дано да има. Резервоарът на квартала с фургоните в Ламсън току пресъхваше или пък се счупваше помпата.

Остави водата да тече върху главата й, по гъстата й коса, да обгръща раменете й. Струята обливаше гърдите й. Зърната им се втвърдиха от допира на водата. Шарлийн се обърна бавно със затворени очи. Водата игриво обхвана кръста й, бедрата й и се застича по източените й крака. Почувства се добре. Е, може и да не съм умна, богата или известна, но, слава богу, съм хубава. Бойд я харесваше точно заради това. Тя приличаше на майка си, която също бе хубавица. Мъжете харесваха мама. Всички, с изключение на татко.

Все още виждаше лицето на мама. Нямаше нейна снимка, но си я спомняше много добре. Като се замисли за нея, се натъжи. Сети се как се криеха с Дийн, заврени в червеникавата прах под фургона, докато над главите им се разнасяха крясъци. Татко биеше мама. Познат звук, отвратителна гледка, ужасна, но по някакъв начин мисълта за това беше още по-ужасна. Шарлийн си спомняше последната сцена. Мама се бе върнала от пералнята, където работеше, все още в розовата си униформа, с коса прибрана в мрежа, а по слепоочията й се виеха малки къдрици, увиснали от влагата. На краката си имаше стари гуменки, и двете с дупка отпред на палците, износени от всекидневното ходене по три мили във всяка посока между пералнята и фургона. В уморено отпуснатата си ръка носеше найлонова торба с белите обувки, които лъскаше всяка сутрин. Изглеждаше много изтормозена, но когато Дийн й показа малкото кученце, което бе намерил през деня, тя се усмихна.

Докато не се върна татко.

Шарлийн и Дийн често се бяха крили от него и си бяха духали един друг в ушите, за да не чуват виковете. Онзи ден, денят с кученцето, бе много лош. Припомняше си как двамата с Дийн се люлееха в такт. Споменът за топлината на неговото тяло, допряно до нейното, и страхът, заседнал като буца в гърлото й, я караха да стене тихичко.

Онази нощ прекараха в праха под фургона, а отгоре се разнасяха писъци, последвани от тишина. Тишината бе някак си още по-лоша и те дълго трепереха, докато накрая заспаха.

Шарлийн си спомняше последната сутрин, през която бяха заедно. Мама бе дошла да ги търси.

— Шарлийн, Дийн, тук ли сте, деца? — Гласът й бе тих шепот. Шарлийн си знаеше, без да й казват, че не трябва да събуждат баща си.

— Тук сме, мамо. Дийн, хайде да ставаме.

Дийн се претърколи и изпълзя изпод фургона. Шарлийн се появи след него и заотупва праха от себе си, докато се качваше по стъпалата. Мама стоеше вътре до вратата и Шарлийн я видя в светлината на утрото. Едната половина на лицето й бе червена и подпухнала. Дясното й око бе синьо-черно и подуто. Другото бе съвсем затворено. Дийн застина на място.

— Дийн, иди се измий, но тихо — бе казала тя. — Не го буди.

Когато Дийн отиде в банята, Шарлийн се приближи до мама и допря лицето й с ръка. Майка й потрепери от болка и се дръпна. Шарлийн никога не бе я виждала пребита така зле.

— Лошо е, мамо — бе казала тя нежно, като да съобщаваше нещо ново на майка си. — Този път те е бил много лошо.

— Зная, пиленце. Този път се чувствам ужасно.

— Трябва да отидем в болницата, мамо.

— Не, миличка. Само ще се помолим на Исус да се грижи за мен и за кученцето. — Мама протегна ръката си, в която държеше кутия за обувки, а в нея, някак неестествено изкривено, лежеше кученцето. Шарлийн нямаше защо да пита. Мама коленичи, Шарлийн — също и подаде на майка си малкото томче на Библията. После и Дийн дойде при тях. Шарлийн и сега си спомняше как той погледна към кутията и как очите му станаха големи, много големи.

— То спи ли? — бе попитал.

— Не, Дийн. То сега е на небето, при Исус. То сега е кученцето на Исус.

Дийн коленичи до тях, а майка й прошепна няколко молитвени думи.

След закуската, която се състоеше само от царевични ядки с вода, защото мляко нямаше, мама бе изпратила Шарлийн и Дийн до училищния автобус. Шарлийн забеляза, че си бе облякла единствената хубава рокля. Яркосиня, с бяла якичка. Носеше картонен куфар. Тогава Шарлийн инстинктивно разбра, че животът й ще се промени, но не можеше и да си представи, че ще стане по-лошо. Докато Дийн унило се влачеше пред тях, мама заговори много сериозно на Шарлийн. Това я накара да се почувства пораснала.

— Шарлийн, миличка, мама ще замине за известно време. Не мога да ви взема със себе си, но ще се върна за двама ви веднага щом си намеря работа и място, където да живеем. Знаеш, че не си моя родна дъщеря, но те обичам като да си. Дийн е мой син, но и него изоставям. Той ти е природен брат, но искам да го обичаш като истинска сестра. Бях ти втора майка, но те обичам като родно дете. — Тя подаде на Шарлийн малката Библия. — Пази я, докато се върна. Не, миличка, не плачи. Трябва да бъдеш силна. Исус ще ви пази. Обещавам ти. Обръщай се към Господа и той ще се грижи за вас, докато ме няма. — Тя замлъкна и лицето й се изкриви в болезнена гримаса. — Искам да ми обещаеш, че ще се грижиш за Дийн. Той не е толкова разумен като тебе.

Шарлийн слушаше мълчаливо. Винаги си знаеше, че ще дойде момент, в който мама няма повече да понася да я бият. Мама нямаше избор. Шарлийн се радваше, че тя си заминава. И защото бе добро момиче, не се замисляше, че сега тя самата няма да си има никого. Никого, освен Исус, когото не можеше да види, и Дийн, за когото трябваше да се грижи.

— Не казвай нищо на Дийн до довечера. Не искам да се вдига шум — бе казала мама.

Шарлийн кимна и те двамата с Дийн се качиха на училищния автобус. Крехката жена вдигна ръка и помаха два пъти, после бързо се обърна и закрачи по шосето в обратна посока. Шарлийн се обърна напред. Няма да заплаче. Защото, ако почне, може и да не спре. Прехапа устни и се обърна към брат си.

— Дийн, сега аз ще се грижа за теб — увери го тя.

Известно време Дийн не отговори нищо, после склони глава на рамото й и затвори очи.

— Много добро кученце беше. — Не каза нищо друго.

Застанала под тънката струя на душа, Шарлийн си спомняше всичко това. Но изведнъж някой дръпна с трепереща ръка завеската на душа. Баща й. Вонята му изпълни запареното помещение.

— Какво, по дяволите, правиш? — изръмжа той. — Събуди ме. Луда ли си?

Тя подскочи при звука на гласа му и се отдръпна назад. Опитното й око прецени състоянието на баща й. По-пиян от когато и да е било. Осем години бяха минали, откак мама ги бе напуснала, и през цялото това време татко бе зъл и пиян. Но такова нещо не бе правил никога.

— Тате — успя да проговори тя, сдържайки страха си. — Почакай малко, ще изляза. — Промъкна се покрай него, докато той бе вперил очи в голотата й. Взе пешкира от закачалката и като го загърна около тялото си, се почувства по-неуязвима. Придвижи се към дневната, към безопасността, която предлагаха дрехите й и външната врата.

Чу движението му, преди да го усети. Ръката му се стовари като камък върху мократа й глава. Сграби кичур от косата й и я потегли назад, към вонящата си бърлога. Пешкирът се свлече и тя остана гола. Изкрещя от внезапната болка и се опита да го спре, хванала се за хлъзгавата дръжка на стария хладилник. Той само се пресегна със свободната си ръка и безмълвно разтвори пръстите на ръката й.

Тя инстинктивно отпусна мускулите си, надяваше се, че той ще отслаби хватката, защото ще иска да я понесе на ръце. Но я повлече по пода за косата. За пръв път откакто се бореха, от устата й се изтръгна звук.

— Неее! — крещеше тя. — Не, татко, не!

Той я зашемети само с един удар на мазолестата си широка длан през лицето.

— Я не ми пей тая песен, малка курво. Знам те каква си стока. Чух за ония тениски в училището. Перчиш се в тесните си джинси. Размахваш коси като някаква Джезабел^[1].

Баща й я затътри през прага и я хвърли на пода пред леглото. Тя сграбчи някакъв чаршаф и се опита да се изправи на крака.

Но той беше по-бърз. Замахна като змия, която се нахвърля върху плячката си, преметна я върху коляното си и ожесточено смъкна чаршафа.

— Ще те науча да ме уважаваш, ако ще и да те пребия — изрева той.

Шарлийн се опита да се изправи, но той я сграбчи за врата с другата си ръка и заби толкова силно главата й в дюшека, че тя почти се задуши.

Болката от удареното беше пареща, но след като я бе приковал напълно безпомощна, той отново и отново я заудря.

— Малка курва! — крещеше той. — Ще прелъстяваш, а? На майка си си се метнала. С колко момчета си се чукала? Пачавра, негодница. — Шарлийн закрещя от болка и срам.

— Да не си гъкнала! — заплаши я той и отново започна да я налага.

Шарлийн си повтаряше; че трябва да диша, поемаше си дъх на глътки, бореше се с чувството на задух в гърлото и гърдите си. После, застинала от ужас, усети как ръката на баща й се придвижва между краката й и я докосва там. Той сграби кичур косми и го отскубна.

— Даваш ли на момчетата да ти бъркат под полата? — попита той с надебелял език.

— Не, татко — извика тя ужасена.

Ръката му, слава богу, се отмести. След миг обаче сграби дясната й гърда, която се подаваше под лявото му коляно.

— А даваш ли им да те пипат тук? — попита той.

— Не! — изпищя тя отново. Ръката му стисна зърното й. Острата болка я прониза.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Дааа! — хлипаше тя.

— Е, хубаво. Не им давай. Иначе ще бъдеш курва като всички останали. — Той се изправи и я прекатури гола на пода. Погледна я с отвращение.

— Я се оправи. Излизам — заяви той. И излезе.

Шарлийн се измъкна от малката стая и се върна под душа. Застана под студената струя, която обливаше гърба й, докато болката не се поуспокои малко. После внимателно попи обелената си кожа с тънкия пешкир. Слава богу, че Дийн не си беше вкъщи, помисли тя. Шестнайсетгодишен, той тежеше 90 килограма и бе висок около метър и деветдесет. Може да пребие до смърт баща им, затова не трябва да му разправя за случилото се. Но този човек ставаше все по-гаден и гнусен. Почервеня от срам, все още чувствайки ръката му по тялото си. Най-лошото бе, че усети как, докато я удряше, притискаше възбудения си член до тялото й. Ако узнаеше Дийн, щеше да пребие татко, а после татко щеше да убие Дийн. А тя бе обещала на майка си, че винаги ще бъде до брат си.

Вдигна ръце към челото си и опъна косата си назад, сякаш можеше да изтрие цялата грозна сцена от ума си. После започна бавно да облича полата и блузата, които сама бе ушила. С трепереща ръка начерви малко устните си пред опръсканото от мухите огледало. След това застана неподвижно, опитвайки да си наложи спокойствие. Господи, помогни ми, помоли се тя. Цяла седмица бе чакала срещата с Бойд Джеймисън тази вечер и нямаше да позволи нищо да й попречи.

Шарлийн извади от хладилника вчерашното ядене, надраска бележка на Дийн, за да му обясни как да си стопли вечерята, и добави, че отива на танцова забава в училището. Нищо не спомена за Бойд и за срещата.

Отново застана пред огледалото, за да провери дали по врата й няма следи от нападението на баща й. Нямаше. Издайници бяха само треперещите й ръце и възпалената кожа на хълбоците й. На вид Шарлийн изглеждаше почти безупречно. Излезе от фургона да чака Бойд, за да не му се налага да надува клаксона.