Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (49)

23

Навсякъде другаде един прием може да си остане просто прием, но в Холивуд, или ако бъдем по-прецизни, на Холмби Хилс, приемът никога не е просто прием. Приемът е място, където те виждат, а и ти ги виждаш, там се установяват контакти, сключват се сделки. А ако Холивуд винаги е бил известен с приемите си, най-изисканият, бляскав и недостъпен бе приемът, организиран от Ейра Сагарян в навечерието на годишния конкурс за телевизионни награди „Еми“. През първите години най-знаменитите филмови актьори и актриси се подхилваха пренебрежително към актьорите, населяващи малкия екран. Но от години малкият екран бе придобил такова значение, че вече не предизвикваше пренебрежение. На този прием цял Холивуд се показваше в най-непресторения си вид и затова бе дотолкова недостъпен, че дори журналисти не се допускаха. Бе много престижен и всеки, който се смяташе за нещо, никога не си признаваше, че е бил в града по времето на приема, в случай че не е бил поканен. Това е единственият прием, за който аз, Лора Ричи, никога не съм получавала покана.

Въпреки изтънчените си маниери и изисканата си любезност Ейра безмилостно отсяваше списъка на гостите. Джоан Колинс не получаваше покани далеч преди да свалят „Династията“ от екрана. Том Селек вече не фигурираше в списъците. В края на краищата приемът за най-първа ръка хора си запазва категорията само когато на него присъства каймакът на каймака на обществото.

Но както става с всички принципи, Ейра нарушаваше своите в един-единствен случай. Тереза О’Донел. От двайсет и две години, откакто Ейра даваше приема „Еми“ Тереза винаги получаваше покана. Защото, въпреки че блясъкът й отдавна бе изчезнал, тя бе първата голяма звезда на Ейра. Независимо от хъркането, хапчетата и параноята си тя все още бе легенда. Тереза бе негов талисман и доказваше пред света, тоест пред неговите клиенти, настоящи и потенциални, че Ейра Сагарян е лоялен спрямо тях. Но сега, след като вече не бе неин импресарио, той не я покани и се чувстваше виновен, ужасно виновен. Ейра градеше самоуважението си върху усещането, че е джентълмен в страна, обитавана главно от ята скакалци.

Но накрая изневери на Тереза. Фактът бе безспорен. Единственото му оправдание бе, че въпреки възрастта си, мозъчния удар и последвалата физическа немощ той все още искаше да не изпадне от играта, искаше да е водач, а не само част от глутницата. Искаше все още да дава най-недостъпните приеми и да представлява най-ярките звезди. А знаеше, че вече запада. „Конюшнята“ му старееше. Чувстваше, че трябва да поеме шанса, който му предоставяше Лайла Кайл.

 

 

Нийл Морели взе последната табла със сандвичи от камионетката и я занесе в кухнята. Дебелакът церемониалмайстор непрекъснато сочеше някакво табло с набодени на карфици малки листчета и излайваше нарежданията си на рояка келнери и готвачи. Единственото, което му липсва на тоя задник, е полицейска свирка, помисли си Нийл. Чувстваше се унизен, че трябваше да се съгласи на такава работа, въпреки че се нуждаеше от пари. Откакто преустановиха неговата телевизионна програма, той живееше ден за ден и си лижеше раните, докато не похарчи и последните си долари. Сега, вече напълно фалирал, бе принуден да приема всичко, което му падне. Защото Сай Ортис не му осигури никаква друга работа в индустрията. Господи! Сай дори не отговаряше на телефонните му обаждания. Затова Нийл отново се насочи към различни дейности, с помощта на които се издържат актьорите, когато са „временно неангажирани“: таксиметров шофьор, келнер, като отново и отново правеше опити да получи някаква роля.

Сегашната му работа не бе от най-лошите. Поне не разнасяше малки коктейлни кюфтенца на публично място, с което да се унижава пред всички. Подобни приеми бяха частни — на богати зъболекари, на адвокати, на големите корпорации. Дървеници.

Сега, едва след като посредникът остави голямата група келнери пред портала, някакъв по-главен им каза на кого принадлежи къщата, в която щяха да работят тази вечер. Приемът „Еми“ на Ейра Сагарян. Исусе! Сълзи напираха в очите на Нийл. Още от дете следеше този прием в светските рубрики на вестниците. Просто гълташе с очи снимките на знаменитостите, застанали край басейна — всички засмени и неземно красиви. Мечтата му бе да е сред тях. Като равен. Той, Нийл Морели, трябваше да бъде от другата страна. За това бе дошъл в този град — искаше да му сервират, а не той да сервира. Стоеше до вратата на кухнята като парализиран; не бе много сигурен, че може да принуди краката си да пристъпят прага на задната врата на къщата.

— Ей ти там, Носалино такъв! Мърдай. Хващай таблата! — изрева дебеланкото.

 

 

Когато Сай Ортис се обади на Джийн, за да я покани на приема „Еми“ на Ейра Сагарян, тя се изненада.

— Това е чист бизнес — бързо поясни Сай. — Трябва да се появяваш на публични места.

За Джийн се говореше много, но все още всички, които не принадлежаха към индустрията, а и мнозина от индустрията изобщо не я познаваха. Затова тя се съгласи, макар че едва понасяше Сай. Въпреки че той бе полезен като човек, който можеше да я представя, бе повече от ясно, че появяването в неговата компания има и негативни страни. Ейра бе любезен, но хладен към Сай. Естествено, кой ли може да харесва Сай Ортис.

Джийн се безпокоеше за дебюта си на сцената на холивудското общество. Сай бе настоял, но обеща, че ще отидат късно и ще напуснат рано. Сега, с топка, заседнала в гърлото й, тя се обърна към него.

— С кого искаш да те запозная? — попита той небрежно. — С Шер? Ето, виж Майкъл Кийтън там, до бара. Не е стъпвал на прием, откак Батман се завърна.

Джийн се огледа. Огромен мъж, висок над два метра, който сигурно имаше сто и двайсет килограма, стоеше край басейна. Сигурно бе Марвин Дейвис. Джеф Каценбърг стоеше до бара, заобиколен от голяма група. Преди Джийн да успее да каже нещо, Сай я хвана за лакътя.

— О, виждам човек, с когото непременно трябва да се запознаеш. Сай се доближи до нечий гръб и го потупа: — Майкъл, кажи „добър вечер“!

Мъжът се обърна и Джийн се озова срещу сините, много сини очи на Майкъл Маклейн. Той й се усмихна и тя не можа да се сдържи да не отвърне на усмивката му.

— Всеки приятел на Сай е човек, с когото трябва да се внимава — каза Майкъл. После протегна ръка: — Здравейте. Аз съм Майкъл Маклейн.

— Това е Джийн Мур. Тя играе в новия сериал на Марти ди Дженаро, който скоро тръгва на екран.

— О! Нима Марти прави телевизионен сериал? За какво става дума? — обърна се Майкъл към Джийн.

Тя започна да му обяснява и с учудване установи, че да се разговаря с него е много лесно, поне след като преодоля особеното усещане, че стои до Майкъл Маклейн в човешки размери. Не че бе висок. Всъщност стигаше до ухото й. След като години го бе гледала на екрана в едър план, където изглеждаше поне три метра висок, й бе трудно да го възприеме на живо. Нищо чудно, че хората винаги установяваха, че в „истинския живот“ филмовите звезди са по-ниски, отколкото на екрана. Но въпреки недостатъчно високия си ръст Майкъл Маклейн изглеждаше много добре. Все още бе хубав мъж и обстоятелството, че кожата на врата му бе леко провиснала и че около очите му имаше бръчки, не дразнеше Джийн. Няколко минути те си побъбриха съвсем приятелски.

— Сигурен бях, че вие двамата ще си допаднете — каза Сай, преди да се отдалечи. — Но внимавай, Джийн, момичета като теб той изяжда на закуска.

— Само ако те самите искат да бъдат изядени, Сай — усмихна се Майкъл, въпреки че този път усмивката му не достигна до невероятно сините очи.

 

 

Кристал Плинъм оправи гънките на прочутия си тънък бял шал около не по-малко белите си рамене и влезе в залата малко преди съпруга си. Това бе част от споразумението помежду им. Винаги влизаха поотделно и излизаха заедно. Тя усети раздвижването, което причини появата й, моментното затихване на шума, последвано от още по-силна звукова вълна, и се усмихна, когато и мъжът й се появи зад нея.

— Уейн — каза тя тихичко, когато той я приближи — моля те да не се отдалечаваш и за миг. И ми подсказвай имената. Знаеш, че не се оправям.

Кристал ужасно объркваше имената, а в този град бе особено важно да свързваш образ с име. Хората държаха да бъдат разпознавани, независимо дали са известни, или не. И особено много им харесваше, когато една звезда ги познава. Освен това, като й се подсказваха имената, тя не си губеше времето с незначителни личности. Макар Кристал да знаеше, че на този прием няма случайни хора. С изключение на съпрузите и съпругите, разбира се.

Миналата година Ейра пропусна да й изпрати покана. Тя взе да разправя наляво и надясно, че заминава за Ню Йорк, а после се укри за известно време в хотел „Бел Еър“. Но сега „Джак и Джил“ бе посрещнат с похвални отзиви от кинокритиката и имаше добри касови приходи, особено като се вземе предвид, че главната роля се изпълнява от жена. Предложиха кандидатурата й за наградата на нюйоркските филмови критици и за „Златния глобус“. Дори се заговори за „Оскар“. Рисковете, които бе поела: да играе жена на средна възраст и да изглежда отвратително, както и напъните й да играе (не като звезда), а като актриса, не бяха отишли на вятъра. Кристал отново бе на върха. Не биваше все още да се разделя с Уейн. Знаеше, че в момента е необходимо да насочи усилията си към разтакаване на нещата и после да започне нов филм, преди да й спадне рейтингът. Развод, и то с мъж, който отгоре на всичко бе неин мениджър, би й излязъл скъпо, а и щеше да раздвои вниманието й. Честно казано, изобщо не биваше да се омъжва за него. А време за развод щеше да се намери и по-късно.

— Кристал! — приветства я Ейра и се отправи към тях, провлачил левия си крак. — Колко мило, че дойде!

— Това е Ейра Сагарян — бързо прошепна Уейн.

— Него добре го познавам, Уейн! — изсъска раздразнено тя. Дали не би могла да си разреши лукса да се разведе още тази година?

Кристал се обърна към вече приближилия се до тях дребничък човек и каза:

— Благодаря ви, че ме поканихте. За мен е чест да бъда тук, Ейра. По-доволна не бих могла да бъда, дори и ако аз самата получавах наградата тази вечер. Само че, разбира се, нямам предвид телевизионна награда.

И двамата се засмяха.

 

 

Пол Грасо се бе сгушил на тъмно, на задната седалка на таксито. Отсреща частният път към къщата на Ейра Сагарян бе празнично осветен от мигащи градински лампи и гъмжеше от бляскавите гости, които излизаха от охранявания паркинг. Той огледа трагично смачкания си смокинг, докато седеше изпотен в мрака.

„Трагично“ бе думата, която му прилягаше най-добре. Трагично, че след като прекара трийсет години в този град и от двайсет играеше голямата игра, беше пренебрегнат от един стар сакат маниак. Какво искаше да каже Ейра с това? Че Пол Грасо вече не заслужава да бъде канен?

Пол знаеше, че ако достъпът му до филмовите среди се прекрати, трябва да си вдига чукалата и да се маха оттук. А той нямаше такова намерение. Налагаше се да бъде на приема. Дължеше прекалено големи суми, нуждаеше се от работа и не можеше да рискува да се разбере, че е бил пренебрегнат.

Наблюдаваше и чакаше удобен случай. Храсталаците в градината на Фред Уайзман бяха непроходими — не градина, а джунгла. Е, трябваше да се възползва от това преимущество. Защото имението на Уайзман граничеше с територията на Ейра Сагарян. Надяваше се, че Сагарян не се охранява с кучета.

Пол предпазливо се измъкна от таксито и освободи шофьора. Не знаеше как ще може да се прибере, но за това щеше да мисли после. Той се прокрадна към храсталаците, които се разпростираха по протежение на границата между двете имения.

 

 

Ейприл Айрънс мълчаливо подаде празната си чаша на Сам Шийлдс и се огледа наоколо, докато кавалерът й отиде за питиета. Разговаряха за новия филм, на който тя бе продуцент, за съвременната версия на „Роди се звезда“. Само да разбере това Марти ди Дженаро! Ейприл знаеше, че Марти обича този филм. Може би трябва да представи Сам Шийлдс на Марти като режисьор на новата версия. Сигурно щеше да се пръсне от завист! А Сам щеше да й падне в краката от благодарност. Ейприл не намираше, че е необходимо протежетата й да имат достъп до когото си поискат.

Очите й престанаха да шарят из залата, когато забеляза хубав мъж с русокоса кралица на красотата. Щом погледите им се срещнаха, тя го прикани да дойде, като помаха с показалец.

Отдалече той направи въпросителен жест с ръка и се видя, че устата му оформи въпрос:

— Аз ли?

Ейприл няколко пъти кимна. Мъжът започна да си пробива път към нея, прихванал с ръка гърба на красавицата. Ейприл поклати глава и видя, че той веднага пошепна нещо в ухото на дамата си и продължи към Ейприл сам.

— Ейприл, ласкаеш ме! — възкликна той и й отправи въздушна целувка. — Но защо не искаш да се срещнеш с Дженифър Сейлз? Тя играе във филма на Дино де Лаурентис?

— Не, благодаря. Писнало ми е от такива. Става дума за бизнес. Трябваше да ми се обадиш за сценария — рече Ейприл.

— Това да не е просто цупене? Ейприл Айрънс ми се сърди? — попита Майкъл, а в очите му присветваха пламъчета.

Господи! Тия актьори! — помисли си тя. — Никога не изпускат случай за флирт.

— Вече от десет години не се цупя, сваляч такъв. Ти ме помоли да видиш сценария и аз ти го изпратих. Не последва нищо. Какво смяташ, че трябва да правя? Да те гоня из града, за да те накарам да приемеш роля, за която всеки голям актьор мигом ще се навие? Аз да не съм някоя от двайсетгодишните ти мацки?

Той се наклони към ухото й.

— По нищо не се различаваш от тях — прошепна той с тембъра, който довеждаше всички американки до оргазъм. Ейприл вдигна рамене, въпреки че всъщност обичаше да се разгрява с Майкъл Маклейн.

— Това съвсем проваля нещата — каза тя, но вече с усмивка. — Е, трябва да продължа. Имам работа в тази зала. Значи или ще ми се обадиш, и то скоро, или ще разглася, че на Майкъл Маклейн не му става.

Майкъл придаде на лицето си израз на престорен ужас.

— Само това недей да правиш! В продължение на месеци няма да ми остане една нощ да се наспя. Всички жени в тоя град ще приемат слуха като най-страхотното предизвикателство!

 

 

Сам Шийлдс стоеше до бара и нервно въртеше в ръка пълна чаша уиски. Всъщност той не бе канен на приема. Когато Ейприл му се обади, за да го помоли да я придружи, Сам се изненада. Не бе сигурен дали подтекстът е работа или удоволствие, а въпреки че искаше отново да работи с Ейприл, не бе много сигурен дали иска да спи с нея. Тя бе властна любовница и у нея имаше нещо, което го плашеше. Казано накратко, той чувстваше, че Ейприл използва мъжете по същия начин, по който повечето мъже използват жените. Това го изнервяше.

Изнервяха го и приеми като днешния. Сам обичаше да се мисли за „играч“, но когато бе заобиколен от преуспяващи знаменитости, се чувстваше ужасно несигурен в себе си. Никой не го търсеше, а на приеми той не умееше да предразположи никого. Искаше му се да си отиде. За да убие времето, наблюдаваше гостите, които минаваха край него. Опитваше се да ги разпознава. Със звездите, разбира се, бе лесно. Концентрираше се върху „брокерите“ на могъществото: Брандон Тартикоф, Майк Медовой, Майкъл Овиц, Дон Стийл, Каценбърг.

После изведнъж видя червенокосата. Заедно с Марти ди Дженаро. Всъщност Марти ди Дженаро се бе впил в ръката й. Може би щеше да бъде добър избор за „Роди се звезда“. Изглеждаше млада и темпераментна. Погледна към Ейприл. Тя продължаваше да разговаря с различни хора — последният бе Майкъл Маклейн. Сега, като видя, че за миг е свободна, той се доближи до нея.

— Вече ми дотегна — каза тя. — Само да поговоря още с няколко души, а после… какво ще кажеш да идем у нас и да се чукаме?

 

 

Джийн стоеше край басейна. Светлините, които проникваха през храсталаците, примигваха като мънички звезди. Никой не я познаваше и в сянката тя се наслаждаваше на този миг самота.

На прием като този не бе достатъчно просто да си красив, за да привлечеш внимание. Трябваше да си красив, преуспяващ и известен. Защото това бе прием на най-красивите, преуспяващи и известни хора в света. И тя, Джийн Мур, бе тук.

Е, разсъждаваше тя, сигурно вече съм достигнала целта. Иначе нима щях да бъда тук. Сега тази нереална сцена бе нейната действителност. Но действителността, в която живееше, ставаше все по-нереална и по-нереална. Тя вдишваше аромата на жасмина, който цъфтеше нощем, леко примесен с мириса на хлор от басейна.

Докато гледаше безцелно наоколо, от тъмнината на храсталаците изскочи мъж. Нисък и тъмен, почти като сянката, от която излезе. Той я погледна.

— Здравейте! — поздрави небрежно, докато поизтупваше омачкания си смокинг. — Търсех портфейла си — обясни той и се смеси с тълпата.

Зад гърба й две жени започнаха да клюкарстват. Бяха възрастни матрони, сигурно съпруги на важни особи от индустрията.

Едната от тях се провикна:

— Охо! Я гледай! Това е Мери Джейн!

Джийн усети как нещо опари стомаха й. Имаше чувството, че се разпада, и се изпоти до върха на ушите. Боже мой! Нима са от Ню Йорк? Но откъде може… После към двете матрони се приближи друга възрастна жена.

— Мери Джейн Уик, запознайте се с приятелката ми Естер Гудбоди — обади се едната от дамите. После думите й бяха заглушени от шума.

Джийн чуваше само бученето в главата си. Опита се да диша: дълбоко, йогийско дишане, което раздвижваше дори и слънчевия сплит. Понечи да направи няколко крачки, но се олюля върху прекалено високите си токове и едва не се подхлъзна. Съвземи се, Джийн! — заповяда си тя, после вдигна очи. Видя го от другата страна на басейна. Бе облечен в черно и бяло, като всички останали мъже. Не можеше да повярва на очите си. Толкова време бе изминало, откакто се бяха видели за последен път в Ню Йорк.

— Господи! — изрече тя на глас.

Не може да бъде. Сигурно съм разстроена от споменаването на старото ми име. Отмести погледа си другаде, направи още няколко дълбоки вдишвания и отново си заповяда да запази спокойствие. Сега ще погледна и сигурно ще разбера, че съм сгрешила. Но когато погледна над малките светлинки, които като лотоси плуваха по повърхността на басейна, разбра, че не греши. Беше Нийл. Облечен като келнер, разнасяше сандвичи на гостите.

 

 

С пълна чаша в ръка, Пол Грасо леко се полюляваше напред-назад, като от време на време разтърсваше единия си крак. Дрън, дрън, дрън. Мразеше тези скапани професионални соарета. Но трябваше да се добере до Марти и най-после го зърна.

Човек би си помислил, че всичко ще се уреди много по-лесно, защото Марти беше с Лайла Кайл. Но Пол знаеше, че в този град благодарността е дефицитна. Пол си спомни за италианската поговорка: „Тя защо ме мрази толкова много? Никога не съм й правил услуга!“. Защото Лайла определено го мразеше. Тя получи ролята, но не се постара да му възложат да подбере второстепенните актьори, както му бе обещала. Работата, на която той отчаяно се надяваше. Изобщо не отговаряше на телефонните му обаждания. Сега стоеше до Марти, великолепна и много отегчена.

— Хубав смокинг имаш — пошегува се Марти ди Дженаро твърде саркастично.

Пол се постара да не обръща внимание на това. Трябваше да получи някаква работа, но нищо не бе по-недостойно от това да проси тук, на подобен прием. Ала все пак не можеше да пропусне шанса.

— Какво правиш напоследък? Бил ли си наскоро в Лас Вегас?

— Не — отговори Марти. — Страшно съм зает.

— Как върви сериалът? Нищо не стига до ушите ми. Имаш ли нужда от актьори? Бих могъл да ти помогна…

— Искаш да кажеш, че може би аз мога да ти помогна? Работа ли търсиш, Поли?

— Не бих ти отказал, ако ми възложиш да ти подбера актьори.

— Обади ми се утре в кабинета — каза Марти и Пол разбра, че осребрява последния си чип, но и че отново влиза в играта.

Лайла се прокашля и се премести от единия на другия си крак. Досадата й просто биеше на очи. Ейра я бе поканил, тъй като беше негова клиентка, а Марти си бе получил поканата, независимо от нея. Лайла първо отказа да дойде с него и предложи да се срещнат на приема. Сега съжаляваше, че изобщо дойде. Толкова тъпо беше.

— Ще вляза вътре — уведоми тя Марти и без да се сбогува или да изчака какво ще й отговори той, прекоси моравата и влезе в огромния хол. Някъде по средата имаше кресло, около което се бе насъбрала група надвикващи се кретени. Лайла не искаше да се покаже заинтригувана, затова се доближи небрежно, питайки се кога ли тя ще бъде център на вниманието. Когато стигна до групата, някакъв мъж се извърна да я огледа.

Висока тъмнокоса жена разговаряше с висок тъмнокос мъж. Той й се усмихна и Лайла отговори на усмивката с усмивка.

— Мис Кайл? — попита високият мъж.

Лайла кимна.

— Аз съм Сам Шийлдс, а това е Ейприл Айрънс.

Лайла отправи бляскава усмивка към Ейприл. Ейприл Айрънс бе асът на игралните филми. Първокласни игрални филми. Марти се присъедини към групата.

— Здравей, Ейприл — обади се той и прихвана Лайла за лакътя.

Лайла усети как у нея се надига вълна от възмущение. Той не й бе собственик. Издърпа лакътя си.

— Какво замисляш, Ейприл?

— О, имам един малък нов проект. Ето — Сам ще бъде режисьорът.

— Така ли? — Марти се усмихна вдървено. — Имаш ли работно заглавие? — добави той, защото нямаше какво друго да каже и явно се отегчаваше.

— Нарича се „Роди се звезда“ — изчурулика Ейприл.

 

 

Нийл стоеше до портала при задния вход, захапал цигара. Ръцете му трепереха. Сам Шийлдс! Проклетият Сам Шийлдс! Преди малко Нийл разнасяше черен хайвер и се доближи до малка групичка. Разпозна Майкъл Дъглас, Кевин Костнър, Ричард Гиър, Марти ди Дженаро и Кристал Плинъм. После обслужи Мишел Пфайфър, Фиби ван Гелдер и Кърк Киркорян и оная кучка продуцент Ейприл Айрънс. После човекът пред него се наведе над купата с хайвера и изгреба всичко, което бе останало. Нийл едва не изтърва таблата, когато разпозна Сам Шийлдс. Инстинктивната му реакция бе да запрати гадната купа с рибешки яйца в лицето му, после осъзна, че трябва да се махне.

Унижението пареше болезнено. Това, че Сам не го позна, предизвика у него и облекчение, и обида. Сам дори не погледна човека, който му сервираше. Единственото, което мръсното копеле виждаше, бяха безплатните четиристотиндоларови рибешки яйца.

— Казах ти, Носалино такъв, че тук почивки няма!

Пак беше дебеланкото — надзираваше го, застанал на вратата на кухнята.

— Ти ли ще ми кажеш! — отговори Нийл, захвърли цигарата си в храсталаците и тръгна в обратна посока, като разкопчаваше глупавата си черна папийонка.

— Къде отиваш, Носалино? Имаш работа за вършене!

— Така е, Тлъстелино. Но не тая работа!

 

 

Нийл стърчеше на края на частния път към вилата на Ейра. Сега какво ще правя, по дяволите? На автостоп не мога да се прибера. Не и в района на Холмби Хилс. А нямам пари за такси. Отсреща край магистралата бе спряла кола и някаква жена се показа през прозорчето и му помаха. Нийл бавно се доближи, благославяйки късмета си. Никога не бяха го вземали на автостоп в този град. Всъщност никъде. Може би сега късметът му щеше да проработи.

Когато стигна до колата, жената слезе. Не беше хубава. Хайде бе, грозна беше. И стара, е… да кажем на средна възраст. Но какво от това. Той пък да не беше мистър Америка, а и бе заседнал тук без транспорт.

— Здравей! — поздрави го жената. — На приема ли сервираш? — попита тя и кимна в посоката на къщата на Ейра.

— Да, всъщност сервирах. Току-що напуснах.

— Ще ти дам сто долара за келнерската ти униформа — предложи тя.

За миг Нийл нищо не отговори. Трябваше да се досетя. Натрапница. Сигурно хората биха дали какво ли не, за да ги видят на приема на Ейра.

— Само сто ли? — попита той. — Джон Ритър^[1] би ми дал хиляда.

 

 

Само вдигнах рамене. Да, аз бях, Лора Ричи. И Лора Ричи бе паднала толкова ниско, за да получи информация от първа ръка.

— Ами тогава защо не преговаряш с Джон Ритър?

— А с какви дрехи да се прибера до вкъщи? С твоята рокля ли?

Отворих задната врата на колата и извадих черни панталони.

— Имам панталони, трябват ми само ризата и връзката ти. Ще ти дам и коженото си спортно яке в добавка към стоте долара. Така ще можеш да стигнеш до вкъщи.

— Пусни и двайсет долара за такси и всичко, което имам, е твое — отговори Нийл, докато разкопчаваше ризата си и я измъкваше от панталона.