Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (48)

22

Коравосърдечните биха нарекли Майкъл Маклейн сводник, но без да влагат в това много злоба. Той се радваше на достатъчно престиж и връзки, та не си струваше да се оплюва застаряващия му образ на хубаво момче. А ако питате за мнението на Лора Ричи, тя ще добави, че е сводник на квадрат. Също като Сай Ортис, и Майкъл Маклейн бе решил да си има бодега. Още като млад актьор бе предвидил, че приливите на славата са непредсказуеми. Трябваше да си подготви защитен вариант, нещо, което да го задържа в полезрението на публиката, та когато не получи роля, която да му осигури слава, все пак да си запазва по-изгодна позиция, за да понася житейските бури.

А има ли по-добра позиция от лежащата? Политиката на Майкъл се свеждаше до това да вкара най-популярната нова звезда на Холивуд в леглото си. Ако първата му професия бе филмова звезда, втората бе да чука най-красивата и желана жена на планетата, което непременно да се разтръби от пресата. Приятна професия, стига да можете да я практикувате, но все пак работата си е работа. Майкъл бе усъвършенствал не само сексуалната си техника, но и всички малки трикове на ухажване, които го правеха неотразим и незаменим за звездите на сезона в Холивуд.

И кой ли би го обвинил, че се оттегля в момента, когато блясъкът на звездата поизбледнее? Всички правят така. Това е част от съдбата на всяка нова звезда. В края на краищата кой би се съгласил да спазва диета само от сладолед с орехи? Нито един американец няма да се съгласи. Американецът ще поиска след ореховия сладолед черешов, после фъстъчен, после ще се встрасти в сладоледа „Шумолене на дъждовна гора“ и ще реши, че да вкусиш „Френски пралини“ е не само ново удоволствие, но и необходимост. В крайна сметка да не е дал обет, че ще се придържа само към един вид сладолед? А Майкъл Маклейн бе много предпазлив. Той никога не обещаваше каквото и да е.

 

 

Майкъл лежеше върху портативната маса за масаж, която неговата физиотерапевтка бе разгънала за редовния седмичен сеанс. Върху малка масичка бяха поставени прозрачни пластмасови маркучи.

— Хайде по корем! — нареди Марша.

Всяка седмица тя му правеше по една голяма клизма, също като на десетки други звезди и съпрузи на звезди. Майкъл много държеше на прозрачните маркучи, за да е сигурен точно колко материал ще изкара. „Чистата клизма е здравословна клизма“, твърдеше той. Лудата му сестра го бе поверила в ръцете на Марша и за пръв път не сгреши. За него това бе време за размисъл и той установи, че въпреки неприятното усещане от забучения в задника му маркуч задоволството, което изпитваше, щом виждаше как токсичните вещества изтичат от него, си струваше усилията. Тогава най-добре развиваше мисловна дейност.

Ето, и сега обмисляше как да действа. Нямаше никакви съмнения, че ще спечели баса, на който се хвана със Сай, и ще преспи и с трите момичета от новия сериал. Нямаше да бъде лесно. Но Майкъл бе врял и кипял в трудни кампании и почти никога не приемаше отказа за отговор. Освен това наградата бе толкова примамлива. Нямаше предвид мацките — Майкъл отдавна не гледаше на жените като на удоволствие, а като на трудов обект. Важното бе да се издигне на първо място в афиша над този сополив пич Рики Дън. Рики бе станал знаменитост, каквато Майкъл бе преди двайсет години. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в касови приходи. Ако Майкъл се задържи над Рики и си спечели нова слава пред публиката от шестнайсет до двайсет и една години, той щеше да докаже, че все още го бива.

Работата бе в това как да причисли към бройките си трите нови телевизионни котенца. Внезапно почувства спазъм в червата си, защото Марша бе включила водата.

— Хей! Я внимавай! — скастри я той.

— Извинявай, Майкъл.

Той коленичи; задникът му стърчеше. Усещаше налягането на водата във вътрешностите си.

— Уф! — извика той и се вгледа в маркуча, за да види дали изтичат повече фекалии от обикновено.

— Съжалявам, Майкъл. Да не би да си ял месо?

— Не, да те вземат дяволите! — Писнало му беше да го обвинява за сметка на своята собствена несръчност. Колко много други рехабилитатори биха се избили за възможността да му правят клизма. — Внимавай! — нареди той и допря брадичка до коленете си.

Мислено оценяваше момичетата. Вече бе видял, че Шарлийн, блондинката, не е никакъв проблем. Беше направил известни проучвания и бе установил, че тя живее с някакъв момък, което не го безпокоеше особено. В крайна сметка той не искаше да има някакви връзки с нея. Ако се организират добре нещата, едва ли ще му трябват повече от няколко срещи, за да могат да ги снимат заедно. Такава никаквица като русата вероятно ще се съгласи да я чукат в колата. Така ще може да осигури и свидетел, ако Сай Ортис настоява за това.

Джийн Мур, тъмнокосата, щеше да създаде повече проблеми. Говореха, че по време на снимки тя не се погажда особено с Лайла Кайл. Може би бе добре да им покаже, че ухажва и двете. Нека тогава се състезават за него! Ако не се обичат много, значи ли това, че се мразят достатъчно, за да се ревнуват една от друга? Щяха ли да се конкурират за него така, както се конкурираха на снимачната площадка?

Той изсумтя, защото Марша взе по-силно да изсмуква съдържанието на червата му. Неее. Това може би нямаше да доведе до резултати. Джийн Мур бе от Ню Йорк и изпълняваше единствената роля, за която бе необходима някаква актьорска игра. Всъщност, когато Майкъл за пръв път дойде в Холивуд, той бе участвал в някакви превзети интелектуални филми. Дали малката Джийн Мур знаеше това? Тези филми бяха правени преди двайсет и пет години, по-стари бяха от нея самата.

От трите най-много затруднения щеше да му създаде Лайла Кайл. Съмняваше се, че може да й направи впечатление с някакви сантиментални истории за филмови звезди. Естествено, със само едно участие в телевизионна серия тя още не беше звезда. Но цял живот бе наблюдавала играта. Носеха се слухове не само за наглото й поведение, но и за това, че Марти ди Дженаро просто копнеел за нейните номера. Ако е вярно, щеше да се наложи да й излезе насреща с нещо по-привлекателно. Тук нещата се усложняваха. Майкъл се усмихна. Може би Лайла ще иска женската роля във филма с Рики Дън. Майкъл бе пресметнал, че си заслужава човек да има връзка с Лайла. Ами да! Ако ще има филм, в който Рики получава момичето, Майкъл ще я има в истинския живот… Разбира се, че тя щеше да изглежда страхотно на снимки. По-важно бе, че дори и телевизионният сериал да се провали, Лайла представляваше най-младото поколение холивудски кралски особи. Ако Майкъл се фотографира с Лайла, ще остане вечно млад. Усмихна се. Преди повече от двайсет години бе имал краткотрайна връзка с Тереза ОʼДонел, по времето, когато налиташе на по-възрастни жени. Тереза бе ненаситна в леглото. Крушата не пада по-далеч от дървото, реши Майкъл.

Шумът от маркуча намаля.

— Свърши ли? — попита той.

— Като нов си — отговори Марша.

 

 

Шарлийн чу как бейзболната бухалка се стовари върху черепа на баща й. Бух. Бух. Затвори очи, обърна се, тогава пък чу звука на полицейска сирена. Не, на телефона! Тя сънува, а телефонът звъни. Звукът на телефона нахлуваше в мъглата на съня й, докато Шарлийн не осъзна, че е будна и че звъни телефонът до леглото, в което спяха с Дийн. Погледна часовника и видя фосфоресциращите цифри: 20:00. Лягаха си почти винаги преди осем. Ами нали трябваше да става в пет! Трите кученца спяха сгушени в завивката при краката им. Тя отмести ръката на Дийн, която я бе обгърнала, и я постави внимателно край тялото му, после се наведе да вдигне слушалката.

— Ало? — измънка тя, после прочисти гърлото си.

— Привет! Шарлийн ли е на телефона?

— Да — отговори тя, все още неразсънена. Кой ли звъни? Номерът й знаеха само Сай Ортис, мистър Ди Дженаро и Лени, финансовият й консултант. Номерът го нямаше в указателя. А, и Доуб го знаеше, стига да си получава пощата. Гласът не бе на никого от тримата и Шарлийн не можеше да си представи кой ли се обажда. Но гласът звучеше познато.

— Обажда се Майкъл Маклейн. Да не би моментът да е неподходящ?

— Хайде стига! — Дали някое момче от екипа не бе узнало номера й? Бари Тилдън, помощник-режисьорът все се закачаше с нея. — Разбира се, че е неподходящ — добави тя саркастично. Нямаше да се хване на тая въдица! После чу смеха от другия край на линията. Господи! Наистина приличаше на Майкъл Маклейн — звучеше като в сцената от филма „Последният скитник“, където лошият полицай го предизвиква и макар да знае, че губи, той се смее…

— Ако се обаждам в неподходящо време, моля да ме извините… — Гласът му секна.

— Откъде сте научили номера ми? — Шарлийн разсъждаваше бързо. Ако наистина е Майкъл Маклейн, защо ще вземе да ми се обажда?

— Сай ми го даде. Сай Ортис. Той е и мой импресарио. Съзнавам, че проявявам известна волност — каза Майкъл, но бе ясно, че не се смущава ни най-малко. Той замълча, а после добави в по-нисък регистър: — Имате ли нещо против?

— Ама вие наистина ли сте Майкъл Маклейн? — попита Шарлийн.

Той отново се засмя. Не. Няма грешка! Шарлийн седна в леглото. Дийн продължаваше невъзмутимо да спи.

— Мистър Маклейн, ами аз… не… нямам нищо против. Но сигурен ли сте, че не сте сбъркали номера?

— Не съм, стига вие да сте Шарлийн Смит, звездата от новия телевизионен сериал на Марти ди Дженаро — прозвуча отново познатият смях.

— Една от звездите — поправи го тя. Държеше на честността. — Всъщност няма звезда.

Дийн се размърда в съня си. Бе страшно изморен, защото цял ден бе боядисвал новата им къща, и заспа далеч преди осем, дори едва изяде „Големия Мак“, който тя му бе донесла от близкия „Макдоналдс“. Шарлийн също си бе легнала рано. Всяка вечер се прибираше изтощена. Но сега бяха минали шестте снимачни дни и, слава богу, утре бе почивният й ден.

— Мистър Маклейн, бихте ли изчакали за минутка?

— Разбира се — отговори той.

Шарлийн сложи телефона на пода и стана от леглото. Бяха толкова богати, че имаха телефон в дневната, в кухнята и дори в банята. Тя се обърна и внимателно зави Дийн с чаршафа, после на пръсти прекоси стаята, като заобикаляше разпръснатите найлонови торбички и се надяваше, че няма да го събуди. Влезе в празната дневна, затвори зад гърба си вратата на спалнята, запали лампата и запримига, когато шестте голи крушки на тавана безмилостно светнаха в очите й. После седна с кръстосани крака на пода до телефона; късата й нощница не защити много тялото й от хладния под. Дали наистина й се обаждаше Майкъл Маклейн, или бе някаква шега, или пък сънуваше? Ощипа се. Заболя я. Значи не сънуваше. Вдигна слушалката и каза:

— Благодаря ви, че ме изчакахте, мистър Маклейн. Просто исках да се настаня по-удобно. — Шарлийн облиза ощипаната си длан.

— Само Майкъл, моля ви. Сама ли сте?

Шарлийн огледа голямата празна стая.

— Ами всъщност съм сама. — Е, Дийн спи в спалнята, но нали не е тук, значи съм сама. Тъй или иначе, сигурно ще говорят за работа.

— Много добре. Тогава искате ли да вечеряте с мен?

— Да вечерям? Вие искате да вечерям с вас? — Ако се обажда Бари Тилдън или някое от другите момчета, сигурно ме вземат за много глупава. — Искам да кажа, с удоволствие. Кога?

— Какво ще кажете още за днес?

Шарлийн погледна късата си нощница.

— Ами аз вече хапнах — отговори тя. Вече беше девет. Обикновено хората вечерят в пет-шест. Нямаше намерение да отказва на мистър Маклейн, нито искаше да бъде груба. Редно ли бе да излезе и да остави Дийн сам? Но можеше ли да отхвърли поканата на Майкъл Маклейн, ако наистина бе той? Всъщност тя вече бе казала „не“. Шарлийн въздъхна.

— Добре тогава. А едно питие?

— Ами аз не пия. — Шарлийн замълча. — Но ако искате, може да пием кафе.

— Прекрасно! — рече Майкъл. — Ще ви взема след двайсет минути. Вие сте от другата страна на Долината, нали?

— Да. Но ако нямате нищо против, нека бъдат трийсет минути — отговори Шарлийн. — Трябва да се преоблека.

Шарлийн затвори телефона и за миг остана неподвижна, все още седнала на пода, с ръка върху слушалката. Нима това се случва с мен? Майкъл Маклейн не се обажда просто така на непознати момичета, за да ги кани на вечеря! Но тук бе Холивуд и тя щеше да бъде телевизионна звезда, след като пуснат сериала. А нима това не бе още по-голямо чудо? Бързо скочи и изтича до спалнята по лъщящия дървен под. Сега вече не се мъчеше толкова много да пази тишина — трябваше да реши какво да облече. Разкъса опаковката на новата лампа и я запали. Огледа стаята и многобройните кашони и куфари и реши да започне с големия кафяв куфар, който бе напълнила с покупки. Издърпа го до себе си и започна да бърка из купчината нови-новенички дрехи. Избра копринена блуза в пастелно синьо и бели джинси.

Бързо се облече, после отиде в банята и изми лицето си. Сложи си прозрачния фон дьо тен, така както й бе показал Марсел на снимачната площадка. После, малко руж над скулите. Бързо разреса косата си и я върза на конска опашка със син копринен шал.

Когато отново премина през спалнята, Дийн едва-едва размърда ръката си.

— Какво правиш там, Шарлийн? — Гласът му бе сънен.

— Спи, спи, миличък. Трябва да изляза за малко по работа.

— Много работиш — измърмори Дийн и главата му отново потъна във възглавницата. Тя го погали по гърба и когато чу, че диша дълбоко и равномерно, излезе тихичко от стаята, угаси лампата и затвори вратата. В дневната си обу леките сандали, които носеше в ръка, и излезе от къщата. Щеше да чака Майкъл навън, за да не се събуди Дийн от шума на мотора или от клаксона. Застанала сама в мрака на меката калифорнийска нощ, Шарлийн почувства трепетна възбуда. Тук бе тяхната собствена къщичка — малка и хубава, с градина и басейн. И още, мамо, сега ще изляза с твоя любим филмов актьор!

Шарлийн седна на градински стол пред вратата от ковано желязо, загледана във виещата се до хоризонта магистрала. Лени им бе намерил тази къщичка и те много я харесаха. Освен това Дийн се пристрасти към градинката. Тя помаха с ръка на Бърт, патрулиращия квартален полицай, и едва се сдържа да не се похвали, че чака Майкъл Маклейн. Ослепителната светлина на фарове я накара да затвори очи и когато ги отвори наново, видя, че пред предната врата спира най-красивата лимузина, черна и лъскава, а хромираните й части блестяха като сребро. Не беше от обикновените коли, май беше някаква английска марка. Може и частите наистина да са сребърни! За миг й се прииска Дийн да е до нея, за да види този автомобил. Но реши, че това може да доведе до недоразумения. Видя, че Бърт се доближи до колата и се наклони да разговаря с шофьора, свалил униформената си шапка. От задната врата излезе човек, който се запъти към вратата. Шарлийн усети как ръцете й изстинаха. Майкъл Маклейн! Той беше! След миг стоеше пред нея усмихнат. Най-после тя успя да проговори:

— Вие наистина сте Майкъл Маклейн!

Майкъл взе ръката й с двете си ръце, като да искаше да я стопли, разсмя се и каза:

— А вие наистина сте Шарлийн Смит.

Шарлийн се изкиска, но преди това измъкна ръката си от неговата, за да закрие уста.

— Разбира се, че сте. И двамата сме. Искам да кажа… — Тя се изправи, все още вперила поглед в легендарните му сини очи. — Ама очите ви наистина са сини! — добави тя.

— Всичко при мен е натурално — отговори Майкъл и я прихвана през лакътя, за да я отведе до колата. Бърт отвори задната врата. Потеглиха по булеварда.

— Къде отиваме? — попита Шарлийн. Не че имаше значение. Би отишла навсякъде с Майкъл Маклейн.

— Където пожелаете — отговори той. — Все още ли държите на кафе?

— Разбира се. Знаете ли някое хубаво кафене?

— Знам само едно. В западната част на Холивуд. Около Ла Брия.

— Никога не съм била там.

Тя забеляза, че Майкъл отново я огледа.

— Вие наскоро сте се преселили тук, нали? — Без да изчака отговор, той продължи: — Магазините по Мелроуз авеню се различават от всички останали магазини в Лос Анджелис. Сега повечето са затворени, но можем да минем край тях и да разгледаме витрините. Всички правят така.

— А какви са те? — попита тя. Какво ли е да се разхождаш пред очите на хората с Майкъл Маклейн? Просто свят й се завиваше.

— Там са най-страхотните магазини в града. Ще видите някои от най-изисканите бутици, последният вик на модата. Не че се нуждаете от това. Прекрасна сте, такава, каквато сте.

Тя запримига, почувствала се неудобно от комплимента.

После той започна да й задава въпроси. За сериала, за колежките й, за живота, който бе водила преди. Хубаво беше, стига да не се тресеше от нерви да не би да спомене за Дийн и баща си, и Ламсън. Но той я караше да се чувства непринудено. Изглежда, че се интересуваше от нея. Колата намали ход, след като завиха към Ла Брия. Майкъл каза:

— Пристигнахме. Хайде да паркираме и да се поразходим.

Шарлийн никога не бе виждала нещо подобно. Дори и по време на родеото. Имаше магазин, в който продаваха само кожа, дори и бикините бяха от кожа. В магазина „Максуел“ имаше модели от японски дизайнери. Шарлийн никога не бе виждала такива дрехи, дори и в Лос Анджелис.

— Трябва да ви доведа отново тук, когато всичко работи — каза Майкъл, когато минаха покрай магазин, на чиято табела пишеше: „Перверзия“. Шарлийн погледна витрините и се съгласи. Всички дрехи бяха хем много прилепнали, хем много раздвижени.

— Не трябва да разрешават на момичета под двайсет години да носят такива дрехи — каза той. — Много са разголени. Но вие имате идеалната фигура и може да си го позволите — добави той.

Шарлийн усети, че лицето й пламна, и бързо заприказва, преди той да забележи, че се е изчервила.

— Я вижте как се казва този магазин: „Уейко“. Като в Тексас! — побърза да добави тя. — Харесва ми.

Майкъл забави ход, погледна рекламата и също се засмя.

— Хайде да отидем в Джексън и да пием капучино! — предложи той и я хвана за лакътя. В жеста му имаше нещо грубо. За миг Шарлийн изпита старите си страхове. После бързо си напомни, че това е Майкъл Маклейн, а не шофьор, който кара камион по разбит път в Тексас.

— Джексън ли? Да не искате да кажете Майкъл Джексън? У тях ли ще пием кафе?

Майкъл се засмя и тя отбеляза, че смехът му не бе подигравателен.

— Всъщност не. Това е само името на кафенето. Но кафенето е много добро. И там всички ме познават.

Шарлийн се засмя:

— Хората навсякъде ви познават.

Майкъл поздрави управителката на малко име, докато си пробиваха път към маса в задната част на заведението. След като се настаниха, Майкъл поръча две чаши капучино, а после погледна Шарлийн в очите. Смутена, тя отклони поглед към бляскавото кафене.

— Тук всички ви гледат — каза тя.

— Не, Шарлийн, за тях аз не съм нищо ново. Гледат вас.

Шарлийн леко се размърда на мястото си и с облекчение видя, че към тях се доближи келнерка.

— Извинете ме за момент — каза той точно когато сервираха кафето и излезе от ресторанта. Господи! Какво да правя сега? Нима се държах толкова глупаво, че той да си отиде? Дали да извикам такси или да се обадя на Дийн? Но само след няколко минути Майкъл се върна на масата.

— Съжалявам, трябваше да уредя нещо.

— Всъщност още не мога да разбера защо ми се обадихте — каза Шарлийн, след като той седна на масата. — Мистър Ортис ли ви помоли? Той смята, че не излизам навън достатъчно, но като се има предвид работата ми, новото ми жилище и запаметяването на репликите, аз просто… — Тя разбра, че се разприказва твърде много, и отпи глътка. — Това кафе наистина ми харесва. Никога не съм пила нещо по-хубаво!

Майкъл се усмихна, бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малка кутийка, опакована в красива синя хартия и вързана с бяла панделка. Подаде й подаръка в прекрасната опаковка.

Шарлийн се обърка.

— Какво е това? — попита тя, без да протяга ръка към кутийката.

— Малък подарък от мен за теб. За „добре дошла“ в този град. Хайде, отвори го!

Шарлийн развърза панделката и разопакова кутийката. После махна тънката хартия и извика:

— О, Майкъл!

Беше колие. Тя извади нежната верижка. Върху нея имаше три звезди, а камъкът върху средната приличаше на брилянт. Шарлийн никога не бе притежавала брилянт. Тя го доближи към лицето си и го загледа:

— Прекрасно е — каза тя тихо, после погледна Майкъл и добави. — Но не бих могла да го взема. — А в сърцето си копнееше за него.

— Ще ме обидиш, ако не го вземеш. А и не мога да го върна. Задръж го!

— Благодаря ти — каза Шарлийн с овлажнели очи — никога не съм притежавала нещо такова.

— Разбира се, че не — усмихна се широко Майкъл. Правено е по поръчка за теб.

— Така ли? Но защо? — попита Шарлийн, стиснала колието в дланта си.

— Защото си звезда. Едната от три звезди, но от това, което чувам, разбирам, че именно ти си истинският брилянт.

— Наистина ли? — попита Шарлийн. — О, не! — Но почервеня от удоволствие. Досега бе смятала, че е на последно място от трите. Но Майкъл Маклейн се обади не на друга, а на нея!

— Носи го за късмет — каза той. — Мисля, че си късметлийка — усмихна се и й помогна да закопчае колието. — Сега би ли си допила кафето, защото искам да ти покажа нещо друго.

— Свърших — отговори Шарлийн и скочи на крака. Наистина прекарваха страхотно!

Майкъл плати сметката и последва Шарлийн към изхода. Докато минаваха покрай масите, Шарлийн забеляза, че я гледат. Но не бе сигурна дали това не се дължи на обстоятелството, че е с него.

После блеснаха някакви светкавици — две-три. Тя примига и подскочи от изненада.

— Няма нищо — обясни Майкъл. — Това са репортери. Утре ще видиш снимката си във вестниците.

Когато влязоха в колата и потеглиха, Шарлийн се обърна към Майкъл и го попита:

— Защо си толкова мил към мен?

Майкъл се усмихна.

— Защото си нова в този град и може би ти трябва приятел, за да ти обясни как да се справиш. — После нежно постави ръката си върху коляното й и я погледна. — И защото никак не е мъчно човек да бъде мил към теб.

 

 

Никак, ама никак не е мъчно, каза си Майкъл, отчасти доволен, отчасти отегчен. Тя или е много умна, или съвсем тъпа, и той подозираше, че второто е по-вярно. Нямаше да издържи в този град. Междувременно разполагаше със снимки, на които се виждаше, че са заедно, и се виждаше колието около врата й. Може би това щеше да е достатъчно за Сай, но Майкъл чувстваше, че е по-добре да играе честно. В крайна сметка, тя бе много привлекателна.

Френското шампанско бе добре изстудено. Джим си знаеше работата и вършеше всичко както трябва. Вече от шест години возеше Майкъл в ролса, като поддържаше колата в безупречен вид и дискретно му асистираше при поредното прелъстяване. Без да му се каже и дума, знаеше къде точно да ги закара — към хълмовете, на място, което Майкъл често бе използвал. Ясната нощ и звездите също помагаха.

— Толкова е красиво тук на лунна светлина. Никога не съм идвала насам — каза Шарлийн. — Може ли да спрем за малко? Искам да погледам светлините на града.

— Прекрасна идея — отговори Майкъл. — Ще помоля Джим да ни отведе до едно местенце на върха на хълма. Почакай да видиш изгледа оттам.

Беше невероятно красиво. След като толкова години бе водил тук мадама след мадама, изгледът все още му правеше впечатление. Градът на блясъка. Целият разстлан под тях с блещукащите си светлини.

— О, вълшебно е! — каза си задъхано репликата момичето, тъкмо на място.

Джим спря колата.

— Хайде да отидем до оная скала — предложи Майкъл. — Оттам гледката е поразителна.

Извади бутилката „Мое“ и две чаши за шампанско и я поведе към скалата.

Шарлийн го последва. Нощният въздух за пръв път беше прозрачен и напоен с всепроникващия мирис на евкалиптово дърво. Под тях лежеше целият Лос Анджелис. Тя отиде до ръба на скалата и застана там. Светлините на града блестяха под нея, като че обсипаното със звезди небе се беше преместило долу.

— Господи! — бе всичко, което тя можа да изрече. — Господи! — повтори и обгърна тялото си с ръце.

Зад гърба й Майкъл отвори бутилката — тапата изгърмя. После застана до нея и й подаде една от пълните чаши.

— Шампанско. Каза, че не пиеш, но това почти не е алкохол. Все едно че поглъщаш слънчева светлина. Пие се, когато трябва да се отпразнува нещо важно. Например нашето приятелство. Опитай — настоя той. Разчиташе, че на светлината на звездите тя ще забележи най-подкупващата му усмивка.

Шарлийн отпи от студеното питие, после сбърчи носле.

— Значи това е шампанско? — попита тя. — Не разбирам защо толкова се превъзнасят по него. Има вкус на горчива бира от джинджифил.

Майкъл се изсмя.

— То като че ли се усеща по-късно — поясни той. — Ела, седни тук. Това е най-хубавото място.

Безмълвно Джим донесе от ролса одеяло и възглавници, после пак се прибра в колата. Шарлийн седна върху пухкавите възглавнички и отпи още една глътка. Вгледа се в бляскавата мрежа от светлини под тях и каза сънливо:

— Знаеш ли, такива неща човек вижда по филмите, но не вярва, че съществуват в действителност и че може да попадне на такова място. А аз съм тук.

Ама тя наистина е много мила, помисли си въодушевено Майкъл.

— Пия за теб, Шарлийн — каза той и вдигна чашата си. — Ти си част от Холивуд.

Шарлийн също вдигна чаша. След опияняващия звън на кристал тя отпи още една глътка. Протегна се, намести гърба си върху възглавничките и каза:

— Чувствам се много щастлива.

— Ето, затова хората обичат шампанското — обясни Майкъл. — Помага им да се чувстват щастливи. — Той си наля още една чаша и кимна към нейната. — Да ти сипя ли още малко? Само ще ти долея чашата.

Шарлийн бързо глътна на два пъти от питието и се закашля. Майкъл нежно я потупа по гърба:

— Накриво ли глътна, Шарлийн? — усмихна се на слабата светлина той.

— Нищо ми няма. Просто се задавих малко.

— Пийни още една глътка, да си прочистиш гърлото.

— От това човек не се ли напива? — измърмори тя.

— Е, ако пиеш много. Ние ще изпием само тази бутилка — увери я Майкъл и доля чашата й. Тя трябваше да отпие голяма глътка, за да не се полее. Той реши, че е по-добре засега да се въздържа. Вече не можеше да пие и да чука, както преди десет години.

— Ооох! Толкова ми е добре. Струва ми се, че бих могла да се пресегна и да хвана една от ония звезди на небето. — Гласът й звучеше опиянено.

Време е, реши Майкъл.

— Звездите приличат на диаманти — промърмори тя.

Майкъл нежно погали диаманта на шията й. Тя също бе вдигнала ръка да го пипне и пръстите им се докоснаха. Той се наведе над нея, лицето му почти доближаваше нейното.

— Никога не съм познавал някого, който да прилича на теб — каза той. После я погледна в очите и я целуна нежно по устните. Усети, че тя се отдръпна и докосна тила й със свободната си ръка. Сега, бавно, нареди той сам на себе си. Бавно. — Много си красива. Много по-красива от другите момичета. И си много по-сладка. — После се отдръпна от нея.

Не бързай! Пресуши почти празната си чаша и със знаци прикани Шарлийн да стори същото. После напълни отново чашите.

— Пия за твоя успех. Зная, че ще станеш много прочута звезда!

— Благодаря ти — отговори тя и той съзря размътения й поглед. Ето шампанското и чара на Майкъл Маклейн. Тя приличаше на бяло зайче, изненадано от фаровете на кола. Но беше много красиво зайче.

— Ще ти помогна с всичко, което мога. Стига да ми разрешиш. Ще те науча на много тайни. — Той се наклони над нея и отново я целуна. Този път тя не се отдръпна. Майкъл взе чашата от ръцете й и я прегърна. Бавно, много бавно той я просна до себе си върху одеялото.

— Разреши ми да те обичам, Шарлийн — каза той и се изтърколи върху нея.

 

 

Шарлийн гледаше към Майкъл, но в тъмното не виждаше нищо друго, освен звездното небе. Звезда, беше казал той, прочута звезда. Възможно ли беше? Тя дори не го искаше, но така бе казал Майкъл Маклейн. Може би сега вече няма защо да се страхува. Да се страхува, че ще загуби работата си, да се страхува от Лайла, която беше зла, или от Джийн, която бе умна, да се страхува от полицията, от кошмарите си за Ламсън, да се страхува, че и тя, и Дийн ще бъдат разкрити. Усети как топлата длан на Майкъл докосва блузата й и я гали през тънката материя. Различно беше, съвсем различно от докосването на Дийн. Отново усети устните на Майкъл върху своите и вкуса на шампанското, когато леко отвори уста. Майкъл пъхна ръката си под широката й блуза и докосна с дланта си голата й плът. После се отдръпна бавно и сложи лицето си върху голия й корем. Целуна пъпа й и мястото под него. После отново пъпа. Тя едва не се разсмя. После отново я целуна под пъпа и тя чу звука на отварящ се цип. Разбра, че бе ципът на нейните джинси.

— Не — каза тя и се опита да се надигне върху възглавниците. Като че звукът на ципа я бе пробудил от някакъв сън. Но това не беше сън. Господи! Как стана това? Не бе и помисляла за такова нещо.

— Не! — повтори тя.

— Да — прошепна той. Едната му ръка прихвана гърба й, с другата прикова рамото й върху възглавничките.

— Не ме ли харесваш, малката ми? — попита той.

— Харесвам те, но…

Устата му отново запуши нейната.

— Само да. Да — промърмори той.

Господи! Не искам да оскърбявам чувствата му! Нима тя го бе подвела? Не беше нарочно. Та тя едва го познаваше. Ръката му се придвижи към гърдите й, устните му бяха ту върху зърната й, ту върху пъпа й. Тя се опита да го спре, но като че отново потъваше в някакъв сън. Звездите се въртяха над главата й. Чувстваше се тъй, сякаш се рееше над града.

Майкъл дръпна надолу джинсите и откри бедрата й. Господи, какво прави той? Главата му все още бе върху корема й, устните му се движеха по плътта й.

Шарлийн за миг затвори очи. Усещаше как под клепачите й бликват сълзи, които потекоха по бузите й. Какво правеше тя? Всичко се въртеше. Отвори очи и видя силуета на Майкъл, изправен на звездната светлина. Той събу панталоните си и издърпа ризата през главата си само с едно-единствено движение. Нима иска да го направи, да прави това… точно тук? Трябваше да му каже да спре.

— Шофьорът! Джим! Може да ни види. Спри, моля те!

Майкъл отговори спокойно.

— Никой не може да ни види.

После наново легна върху нея и разтвори краката й, докато бедрата му вече се движеха ритмично.

— Не! — извика тя. — Моля те!

Но беше късно.

— Никой нищо няма да види — увери я Майкъл в момента, в който Джим тихо измъкна фотоапарата с инфрачервени лъчи от жабката на ролса.