Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (45)

19

Холивуд винаги е бил град, в който властват службите за връзки с обществеността, където дори и най-изпечените играчи понякога осигуряват връзки не за себе си, а за другиго. Аз, Лора Ричи, зная това с положителност и го използвам всеки ден: покани за приеми, командировки за сметка на вестниците, подаръци и дори винаги изкусителното „консултант“, което е просто узаконен подкуп, чрез който се подпомага успехът на някакъв скапан филм или ново телевизионно шоу. Разгласяването се купува по един или друг начин.

Най-странното нещо в Холивуд е това, че продуцентите и хората от индустрията вярват в рекламата, когато им я пусне някой друг. Щом се вдигне шум около някакъв филм или актьор, този шум като да заживява свой собствен живот. Понякога той е достатъчен, за да осигури успех. Дали защото професионалистите нямат чувство за преценка? Дали защото всички отчаяно се надяват на успех? Ако си послужим с израза на Марти ди Дженаро, трябва да кажем: „Иди, че разбери“.

Със сигурност можеше да се твърди, че вече бяха започнали да шумят около филма на Ди Дженаро „Три момичета на път“ или „Трите мацки“, както го наричаха по-вътрешните. Разбира се, че имаше най-различни отправни точки: три свежи лица, възраждането на шейсетте години и най-важното: дебюта на Ди Дженаро в телевизията. Двайсетте години, преживени в Холивуд, ме карат да вярвам, че в този случай шумът беше истински. Не платена реклама, а истинска възбуда за нещо, което можеше да бъде хитът на сезона, на всички сезони. А Лайла Кайл, Шарлийн Смит и Джийн Мур бяха изгряващи звезди.

 

 

Създаването на телевизионна постановка е мерна работа. Джийн си мислеше, че знае какво значи черен труд заради работата си в Ню Йорк, където често сама бе дизайнер на костюмите си, осветител, а от време на време й се бе налагало и да подрежда декорите. Но темпото, с което снимаха сериала в Холивуд, я караше да гледа на нюйоркския си опит като на ваканция.

Всички седмици си приличаха. Тя получаваше сценария едва вечерта преди деня, в който щяха да снимат, изчиташе го и учеше ролята си наизуст. На следващия ден бе на снимачната площадка, вече гримирана в шест часа сутринта. После Марти правеше светкавичен прочит и епизодите се оформяха, но за репетиции не оставаше време. Тя просто трябваше да си знае репликите, да знае откъде снима камерата и тогава, едва тогава — ако все още имаше сили — можеше и да играе ролята си. До седем вечерта бе вече съвсем изстискана и скапана и беше благодарна, че са осигурили лимузина, която да я откара вкъщи към осем часа. После хапваше малко, съвсем малко, изчиташе сценария и си лягаше, за да започне на следващия ден всичко наново. Така минаваха шестте дни от всяка седмица. В неделя, съвсем изтощена, се отдаваше на почивка, но вечерта вече трябваше да учи репликите си за понеделник. Ха се опитай да играеш емоционално, след като седмици наред живееш на такъв режим. Джийн придоби уважение към телевизионните актьори, на които се бе надсмивала заедно с Моли и останалите си колеги в криптата на „Свети Малахий“.

Все още се срещаше с Пийт на снимачната площадка и за нея той бе просто част от снимачния екип: услужлив, приятен, но съвсем чужд. Е, не можеше да продължава повече така. Да го използва, когато има нужда, а останалото време да й служи за фон. Смяташе, че е редно да се разделят. Нямаше излишна енергия, освен тази, която влагаше в работата си. Вечерите прекарваше като монахиня, а ако по време на снимки се чувстваше отегчена и самотна, неговото присъствие нищо не променяше.

В създадения вакуум започнаха да я измъчват сънища и спомени за Сам. Той ме захвърли, повтаряше си тя. Той ме лъжеше. Не спазваше обещанията си. Но въпреки че всичко това бе вярно, той бе страстен, чаровен, емоционален. Сам истински слушаше какво говори тя, наистина я гледаше, наистина я познаваше. Умееше да създава изкуство, да обсъжда играта на актьорите, театъра, филмите… И да я разсмива. Когато имаше свободни мигове, на снимачната площадка или вкъщи, тя си спомняше неговия смях, техния смях и шеги. Това я разсейваше. Пречеше й да се концентрира. Но пък мисълта за Сам й правеше компания.

Защото работата в телевизията наподобяваше режима в армията „Бързай и чакай“. Изморително бе винаги да си на разположение, да чакаш и най-сетне да започнеш да играеш, само миг след това да ти кажат, че трябва да се промени осветлението или че някакъв микрофон не работи, или пък че някой си е забравил част от реквизита, че някаква сянка била не намясто. Минута време на екрана изискваше цял час снимачна работа, а често и много повече. Това бе изтощителна и сериозна работа.

Всъщност по време на снимки единствената, която се смееше, бе Шарлийн.

Сега Джийн и Шарлийн бяха възседнали мотоциклетите си пред една от циклорамите, използвани в павилиона за синхронни снимки. Както обикновено имаше проблеми с осветлението и след като най-после го оправиха, оказа се, че Лайла още я няма. Джийн усещаше, че гримът й се стича и челото й започва да лъщи от пот. Най-сетне Лайла се появи и с небрежна походка отиде до мястото си, без изобщо да се извини.

— Пускай! — извика Дино и всички прожектори светнаха.

— Хей, момчета! — обърна се Лайла към техниците. — Знаете ли как блондинка пали осветлението, след като се е чукала?

Всички замлъкнаха и наостриха уши.

— Отваря вратата на колата! — поясни Лайла и се усмихна едва-едва, докато от заобикалящия ги мрак се разнесе гръмък смях. Шарлийн се изчерви до корените на косите си и Джийн я съжали.

— Готова ли си най-после? — обърна се тя рязко към Лайла. — Или ще трябва да слушаме още вицове?

— Е, няма да ви бавя, като повтарям по осем пъти репликите си — отговори Лайла, с което наново искаше да нанесе удар върху Шарлийн. Вярно беше. Шарлийн се объркваше и често забравяше репликите си. Джийн знаеше, че момичето много се смущава. Враждебността на Лайла никак не помагаше.

— Хайде стига. Всички по места! — нареди Марти, който бе заменил Дино. Лайла го изгледа хладно, после преметна невероятно дълъг крак върху мотоциклета си марка „Триумф“. Щом бе научила, че за снимките ще се използват два мотоциклета марка „Харли“, тя настоя нейната героиня да получи „Триумф“.

Марти ди Дженаро не бе глупак и въпреки че не изискваше от тях кой знае каква игра, Джийн долавяше, че той залага много и на контраста между трите си героини. Макар и да си приличаха — млади и хубави момичета, те много се различаваха помежду си. А и съчетанието момиче — мотоциклет безспорно бе сексапилно и интересно във визуално отношение. След като вече от няколко месеца работеше под ръководството на Марти, Джийн не бе в състояние да каже дали го харесва и дали му има доверие. Не разбираше какво точно прави той професионално, но уважаваше таланта и проницателността му.

Що се отнася до проницателността на Лайла, тя несъмнено бе придружена от наглост. Джийн многократно се бе натъквала на подобни момичета в Ню Йорк — амбициозна старлетка, която се ръководи от принципа „На всяка цена бъди централна фигура на сцената!“, но като че в Калифорния тази амбиция придобиваше десетократни размери. Може би това се дължеше на пукнатината Сейнт Андреас, на изобилието от кристали или пък на това, което калифорнийците наричаха „вибрации“, но бе ясно, че красивата Лайла е обладана от стопроцентов нарцисизъм. За нея на снимачната площадка не съществуваше никой, ако присъствието му не можеше да се оправдае с това, че я обслужва. А и изглежда, че при Марти Лайла се ползваше със „статут на най-облагодетелстваната нация“. Очите на Марти я следваха навсякъде, дори и когато към нея не бе насочена камера. Джийн се питаше дали те двамата не прикриват някаква сексуална връзка.

Шарлийн се намираше на другия полюс. Ако Лайла се държеше, сякаш целият екип е там главно за да изпълнява желанията й, Шарлийн правеше каквото й нареди всеки. Дори и кранистите и пиротехниците й се бяха качили на главата. Тя се обръщаше към всеки с „господине“ и проявяваше смешна признателност и при най-незначителния знак на внимание. Джийн чу как тя три пъти благодари на гримьора, защото я напудри преди снимките. Джийн все още не се решаваше да прецени дали Шарлийн е рядко природно явление, или пък е най-ловката измамница, която бе виждала някога. И каква беше тая Библия? В паузите Шарлийн винаги седеше кротко с Библия върху скута си. Дали не беше старлетка, която — превъплътена в нов образ — търси нова кариера?

Джийн чувстваше, че тя самата се е адаптирала много добре. Нейната героиня Кара бе интелектуалката на сериала и всички останали приемаха това като даденост и за самата нея, просто защото играеше ролята на Кара. Екипът вече, изглежда, я харесваше и уважаваше, а с Марти бе успяла да си създаде непринудени и приятелски отношения. Но забелязваше, че той се дразни, когато му задава премного въпроси за това, което върши. Всякакви разисквания, свързани с мотивацията или дори с конкретен момент от сценария, не се посрещаха добре. Марти си беше своеобразен маниак. Имаше си свои идеи, които искаше да претвори на екрана. Работата на Джийн се състоеше в това да изпълнява каквото той искаше. Съвсем различно от работата със Сам върху „Джак и Джил“. Марти заповядваше: „Скачайте!“, а те само питаха „Къде?“ и тутакси скачаха. С изключение на Лайла, която понякога изпитваше нужда да направи сцена. Според Джийн всичко това бе много уморително. В крайна сметка тя не бе на двайсет и четири години, въпреки че върху лицето й нямаше нито една бръчка и че в биографията й пишеше тази възраст.

Всъщност ако искаше да бъде съвсем честна пред себе си, трябваше да признае, че я обхваща разочарование. Беше се надявала, че под ръководството на Марти ще се формира страхотен екип, че ще създадат съвсем различна телевизионна постановка. Още в началото се разочарова: Марти бе шефът и единственото, което го интересуваше, бе да движи героините си на фона на декори и природна среда в съответствие с някакво свое виждане, което никога не споделяше с другиго. Но може би правеха някакво изкуство, което същевременно гарантираше търговски успех.

В епизодите, които вече бяха заснели, не се проявяваше бог знае какво актьорско майсторство, мислеше си Джийн със съжаление. И толкова по-добре, защото нито Лайла Кайл, нито Шарлийн имаха актьорски талант. Всяка една от двете притежаваше свои качества и Джийн бе готова да признае това. Камерата ги следваше с любов и двете се държаха напълно естествено. Джийн се боеше, че тя самата, като по-школувана актриса, всъщност няма да играе толкова добре, и че не е достатъчно издръжлива.

 

 

Джийн се притесняваше от гардеробиера повече, отколкото от сценария, камерата и Марти. При първата проба се уплаши, преди да влезе в помещението. Дали ще трябва да се разголва? Дали нямаше да зърнат белезите й? Носеше обичайните си дрехи — прилепнали джинси, бяла блуза, каубойски ботуши. Под дрехите си имаше тънко еластично боди. То прикриваше почти всичко. Но ако човек се взреше внимателно… Щяха ли да я карат да се разсъблича? Джийн колебливо пристъпи прага.

Вече се бе срещала с Боб Бъртън, шеф на „гардероба“, и с една възрастна жена, чието име бе забравила. Той наистина я помоли да свали дрехите си. Тя изрита ботушите, измъкна се от джинсите и от меката блуза. Стоеше изложена за погледи, като сребърна змиорка в гладко прилепналото боди. Почти не дишаше. Щеше ли да се наложи да свали и него? И тогава какво щеше да се случи?

— Вече съм скроил дрехите. Защо не започнете да изпробвате това с Май? — попита Боб, размахал някакви клоширани панталони, след което излезе от стаята.

Май, възрастната жена, която бе главна гардеробиерка, стана от затрупаната с платове маса, която й служеше и за писалище, и се приближи към Джийн с шивашки сантиметър в ръка.

— Трябва вземе мерки за дизайнер — каза тя със силен акцент, който напомняше за героинята Наташа от комикса „Роки и Блинки“. Ако не беше така напрегната, Джийн сигурно щеше да се изсмее. — Ето, първо тук трябва премери — каза Май с вибриращо „р“ и взе мярка на гръдния кош на Джийн.

Кимна, записа си в бележник и после премери обиколката над гърдите, като прокара метъра под мишниците на Джийн.

— Вие много потите — каза без заобикалки.

От нерви Джийн се бе изпотила като кон на надбягване.

— От прожекторите е — поясни тя и вдигна рамене.

— Не хубаво за костюми — заключи Май и също вдигна рамене. После продължи да взима мерки, а Джийн продължи да се поти.

— Да направи ли нещо? — попита Май. — Да ви даде пешкир или да включи климатик?

— О да, моля ви. Включете климатичната инсталация. — Джийн добре знаеше, че изпотяването й не се дължи на топлината. Но може би хладината щеше да помогне. Възрастната жена продължи да й взема мерки и да си ги записва. Досега не бе помолила Джийн да се съблече до голо и като че ли нямаше да се стига дотам. Джийн наруши мълчанието:

— Какви са костюмите? Виждали ли сте скиците?

— Ммм — отговори Май. — Костюми! Жинси и тениски, ето какви костюми! И за това трябвал на тях дизайнер. — Тя поклати глава.

„Жинси“? Джийн се засмя:

— Хващам се на бас, че ще бъдат хубави джинси.

— Да, да, хубав жинс! И хубава блуза. Коприна. Ваш цвят бъде син. Най-хубав цвят за телевизия. Бяло не хубав, прави уморено лице — каза доверително Май, после се отдръпна от Джийн и попита: — Така добре, нали? Вие бъдете синя.

Джийн се замисли за миг. Като Мери Джейн никога не бе носила синьо. Синьото просто не й отиваше. Но сега, след като имаше синкави кичури в косата си, цветът с положителност можеше да бъде и син. Тя се усмихна на Май.

— Да, синьото е мой цвят.

Май също се усмихна.

— Ваше тегло идеално за камера. Няма тлъстини. Камера прави човек пет кило по-дебел и вие трябва да компенсира. Ама вие не и много слаба. Но руса скоро ще напълнее. Вие прави много да бъде слаба. Май разбира това.

Едва ли Май би могла да знае колко много усилия й бе струвало. Засега нямаше как да разбере какво друго бе правила Джийн с тялото си. Замисли се за времето, което й бе отнело това в Ню Йорк — не само операциите, но и глада, на който се бе подложила. Диетата, която все още спазваше. Безкрайните самотни нюйоркски следобеди, когато обикаляше евтините кина, за да не мисли за храна. Когато почти нищо не ядеше и само ходеше, ходеше, ходеше, и в студ, и в дъжд, защото се боеше да се прибере вкъщи, боеше се да хапне, да легне, да си почине. Тогава се интересуваше само от отслабването си и от стари филми. Тук, в слънчева Калифорния, където всички бяха стройни, загорели и щастливи, бе трудно да усети връзка с другия си живот, с другия свят. И тук обаче се страхуваше от храната. Закусваше с кафе и плодове, обядваше със сирене и салата, а за вечеря си разрешаваше малко пилешко месо и задушени зеленчуци.

Джийн не обичаше да си спомня Ню Йорк, но нещо у жената, която сега, коленичила в краката й, си вършеше работата, по странен начин я подсещаше за Ню Йорк. За филмите в Ню Йорк. В кината, които бе посещавала, сигурно бе имало немалко самотни възрастни емигрантки, но на тази й личеше, че е била красива. Въпреки бръчките, хлътналите бузи все още се виждаше структурата на лицето й. А носа и скулите й… Джийн изведнъж се вгледа по-внимателно в лицето на жената.

Тук, в гардеробиерната, Джийн изведнъж бе осенена от странна мисъл. Бе запазила някакъв спомен за това лице не защото го бе виждала из редиците на публиката на някой киносалон, а защото го бе видяла младо. То я бе гледало от екрана, красиво лице на звезда, играла в предвоенните филми на фон Щернберг, единствената актриса от този период, която можеше да бъде сравнявана с Марлен Дитрих, жената, която според Джийн бе по-красива и от Дитрих.

— Божичко господи, вие сте Май фон Трилинг! — възкликна Джийн.

Жената поклати глава и се усмихна. Лека, любезна усмивка.

— Не, не — поправи тя Джийн. — Аз била Май фон Трилинг.